Идеята за "граждански съвет" към Реформаторския блок поражда въпроси за Зелените

След президента Плевнелиев и всички министерства по време на служебния кабинет, сега и новосформираният Реформаторски блок тръгнал да създава обществен съвет. По-точно: граждански! Какъв е смисълът на подобно упражнение и доколко то отговаря на разбирането, че за по-добра политика трябват партии, в които гражданите участват свободно, активно, на всички нива. Такова виждане застъпват Зелените, една от партиите-основоположници на Реформаторския блок. Техният генезис се корени в разбирането, че за по-добра политика трябват партии, в които гражданите участват свободно, активно, на всички нива.  А в случая се предлага изолирането им в "граждански съвети" към старите херметично затворени партийни йерархии.

През последните десетина години посветих доста мисли и усилия на опитите да се подпомогне гражданското представителство към различни институции чрез BlueLink.net. Въз основа на този опит се наех и да помогна на служебния министър Юлиан Попов за сформирането на Обществен съвет към МОСВ - резултатите си запазвам правото да коментирам отделно. Признавам, когато Плевнелиев състави първия съвет и покани в него странен сбор от активисти, синдикалисти, професионални НПО-функционери и индустриалци - по брой толкова, колкото места имало в съвещателната зала на Президенството, ми мина през ум колко широко тълкувание търпи понятието "обществен." Новата версия, замислена от Реформаторския блок, стеснява понятието, като нарича съвета "граждански."

Оставям настрана конкретните личности, които се предполага да съставят този съвет, тъй като техните имена все още не са оповестени публично. Факт е, че съставът на такъв съвет би репродуцирал идеологическата и ценностна нехомогенност на Реформаторския блок. Но извън това, самата концепция на този "граждански съвет" към политически блок от партии ми се струва сбъркана. Тя хем затвърждава разбирането, че политиката и гражданите са различни неща, хем пак се опитва да извлече легитимност от гражданското в полза на политическото.  Това е сериозен проблем за Зелените, които претендират да са партия от нов тип, със солиден граждански гръбнак, носители на различна политика в обществен интерес.

Концептуалните въпроси продължават да напират? Какво означава да си член на граждански съвет към политическа партия или коалиция? Да влияеш върху политиките й? Тя да влияе върху инак "гражданското" ти поведение? А може ли днес да си член на този "Граждански съвет", а утре да встъпиш и в друг, примерно на Герб или БСП, когато търсят и те "граждански" акъл и участие? Ако не, цялото упражнение заприличва на партиен клуб по интереси.

Зелените познават истински активни граждански лидери - Димитър Василев от Еко-клуб 2000, Вера Петканчин от Граждани за Рила, Надя Максимова от движението за Иракли, Константин Дичев, Петър Пенчев... По време на изборите Зелените претендираха, че са гражданската партия, че се явяват на изборите с гражданска квота, като част от която и самият аз попаднах в листите им, като съинициатор на "България без дим". Основатели и лидери на Зелените са активни природозащитници и активисти като Андрей Ковачев, Петко Ковачев, Борислав Сандов и много други. Ето защо си мисля, че надали ще им е по мярка новоскроеното партийно понятие за "гражданство," което налага идеята за граждански съвет към Реформаторския блок.

Един от основоположниците на Зелените, Петко Цветков, активен природозащитник и граждански експерт от 1988 г. насам, напълно споделя резервите спрямо сформирането на обществен съвет към политическа партия или коалиция.  Той го определя като "нещо като съвет на девствените богове, които изпитват отвращение от участието в политическите партии, но участват в обществен съвет към тях!"Ако гражданите не се чувстват комфортно в политическите партии, то тогава те (партиите) трябва да бъдат закрити или да се промянят генерално, така че гражданите да са естествена част от тях. Или обратното, коментира Цветков.

Кестенът, моят приятел

За пръв път го чух в една есенна нощ. Странно потропване, сякаш някой иска да влезе в дневната. Само дето апартаментът е на третия етаж а в дневната се влиза единствено откъм балкона. На него нямаше никой. При следващото почукване се заслушах. Вятър. Вратите - затворени. И тогава пак: чук чук – отново, наистина отвън по прозореца. Не съм плашлив, нито суеверен,  в стара кооперация тропането може да значи всичко, а най-често - ремонт.

Излязох на балкона и разбрах кой чука: кестенът.

Старият кестен, мой стар приятел от времето, когато като дете в този апартамент рисувах всяка вечер залезите над Лъвов мост под вещия надзор на баба ми. Племенница на Майстора и негов любим модел приживе, тя изпитваше силно влечение по изобразителното изкуство, което вдъхна и на мен. Така старият кестен често се озоваваше върху листовете от блок А4 – ту в акварел, ту в пастели – които баба ми грижливо пазеше в стар скрин, под прозорците с кестеновия изглед.  Друга нейна страст бяха гугутките. Виеха гнездо в клоните на кестена. Тя с вълнение следеше живота им през прозореца на дневната: кога снасят яйца, кога излюпят малки, кога буря свали гнездото. Сипваше им трохи на балкона, били и „другарчета.“  

Баба ми изповядваше култ към истината. „Който лъже е слаб и глупав,“ често повтаряше тя. „На лъжата краката са къси,“ а на изумения ми поглед отвръщаше: „ако лъжеш, всеки ще го разбере.“ И разказваше приказката за лъжливото овчарче – в нейната версия вълците винаги го изяждаха накрая, без капка милост в зелените й очи.

Наесен, щом започнеше омразното училище, винаги имаше „акция“ за събиране на кестени – задължително съпроводена от безконечно замеряне с бодливите зелени топчета. Намираха се милиони от тях, но колкото и да събирах, все не стигах до заветните 20 кг. Не че това имаше някакво значение – за мен или за кестена.

После с кестена се позабравихме. Влязох в гимназия и спрях да рисувам залези. Вместо това учех английски и свирех на китара.  Стана 1989та, мина ноември, тръгнахме по митинги. С баба ми се виждахме все по-рядко,  с кестена – също. Аз забързан по срещи, купони и кандидатстудентски изпити. Тя, все по-белокоса, с все така дързък и любознателен зелен поглед, но подозрителна към новото време и неговите нрави и герои. Той – висок и спокоен, над грохота на автомобилите по булеварда – ту отрупан в ситен цвят, ту в плътно зелена завеса от листа и плод, ту цял в жълто, охра и кафяво, ту безмълвен под белия сняг. После баба ми почина в леглото си, с лице обърнато към клоните му, и сякаш с него съвсем се забравихме.

До миналата година, когато след продължителен ремонт, седнах отново в апартамента – вече мой - за да работя. Детските рисунки и боите ги нямаше, затова напълних стария скрин с книги, кабели, дискове и офис техника. Седнах пред компютъра, занатисках клавишите, а след час време вдигнах поглед по навик за да отдъхна и да погледна към залеза. Той беше там. Кестенът. В най-бляскавата си есенна одежда, сякаш пременен за да ми каже „Е, добре дошъл отново.“ Така започнах отново да го виждам – през зимата го затрупвах със снега от балкона, през лятото се радвах на сянката от плътните листа и може би илюзорното чувство, че ме предпазват от безспирния шум на форсирани двигатели под мен.

През есента той ми почука на прозореца за пръв път. Добрият стар кестен, помислих, затворих вратата и продължих да работя. Чукането се повтори. И потрети. При всеки следващ порив на вятъра. Привикнах с него, и дори ми стана приятно. Той настояваше. Една нощ вилня буря и клоните блъскаха с ярост прозорците и новата дограма. Излязох на балкона. „Какво има,“ попитах? Той фучеше в отговор. Шумеше с всичките листа. Шибаше с клони фасадата. „Хей, я стига,“ извиках, но бях безпомощен да го спра. Седнах на компютъра и намерих виртуалното деловодство на столичната община. Както стана дума, привързаност към природата не ми липсва. И дърветата обичам, даже много. Но това дърво прекаляваше. След почти година и половина ремонт просто не можех да си позволя среднощните набези на клоните му по фасадата на къщата.

Започнах да пиша жалба. Срещу кестена.
Още отначало ме заглождиха угризения. Ами ако дойдат и го отрежат? Това просто не е човешко. Изтрих написаното до тогава с едно решително натискане с пръст. След това започнах отново: „Дървото е част от зелената система на столицата и моля короната му спешно да бъде подкастрена.“ Представих си прозореца над скрина без клоните в него. Изгледа към булеварда без плътния сенник от листа през лятото. Голия тротоар през зимата. От гнева ми не беше останал нито помен. Продължих: “Моля, жалбата да не се възприема като причина за премахване на цялото дърво, което хвърля животворна сянка върху близката кооперация, и представлява макар недостатъчна преграда за шума, който многократно надхвърля допустимите нива.“ Спомних си баба ми, с нейния култ към истината и дръзките зелени очи. Може би трябва да напиша, че този кестен ми е стар приятел и ми чука нощем но прозореца да си говорим, а когато е ядосан блъска и троши балкона ми? Няма да ме вземат на сериозно. Зелените очи останаха безмилостни. Изпратих жалбата и забравих за нея. И кестенът спря да ме безпокои, обиден или гузен за среднощните безчинства.

Половин година по-късно получих отговор. На хартия, в плик, по пощата. Какво пък, старите хартиени писма имат своя чар. Но какво ли е съдено на кестена? Разкъсах плика. „На мястото е направен оглед, но поради необходимостта от спиране на ел.захранването на тролейбусната мрежа, дървото ще бъде включено за резитба в разрешително с манипулации с останалите дървета в този участък на булеварда.“  Моля? Човек се учи докато е жив, но това действително не е език, който владея. Погледнах през прозореца. Младите майски листа се полюшваха закачливо на клоните, сякаш ми се смеят. Е какво пък, сигурно „резитба“ е нещо като подстрижка. А кога ли ще се случат тези манипулации? Дано е преди следващата буря.

Защо Зелените?

Написах това в отговор на бивш колега, с когото не сме се виждали повече от десетилетие. Запита ме как съм се престрашил да "скоча" в мръсотията на политиката след толкова години, и дали все още вярвам, че зелените организации по света и в България могат действително да променят нещо. Ето първата част от отговора ми:

  Когато [през 1994-1997] бяхме в Нова ТВ с Виктор Марков ходехме след работа в един еко-клуб, на който бях съучредител. Оттогава познавам и работя с непримиримите природозащитници. Смея да твърдя, че те оформиха един остров на свестност, в който ценностите и доверието между хората са си на място, въпреки океана от мръсотия наоколо. Познавам лично много от тях и съм уверен за себе си, че с всичките им персонални кусури, това са неповредени хора. Затова когато ме помолиха за помощ, не им отказах. Имам високи критерии за почтеност и чистота, и не бих ги пренебрегнал. Но ако има партия, в която да имам доверие, засега, са те - Зелените. Може би защото не са били във властта все още, знам ли. Разбира се там има много нови хора, не мога да гарантирам, че познавам всички. Но смятам, че политиката не бива да се превръща в синоним на мръсотия, трябва да има партии, на които се доверяваме и които подкрепяме, за да можем да променяме обществото.

 Всъщност, за Зелените съм писал и преди, и другаде, и в този блог. Ето един текст, който не е загубил актуалност за мен.

Нови играчи и екзалтирана публика правят изборния финал непредсказуем: Футболно-политически разбор

Че Борисов нямаше по-печеливш ход от оставка и бързи избори беше видно от месеци. Но увлечен в политически финтове, най-популярният футболист сред българските държавници пропусна да реализира преднина пред досегашните титуляри. Неочакваното нахлуване на терена на екзалтирана за промени в статуквото публика и появата на нови играчи на пистата съхраняват интригата до изборите през май, въпреки че реферите и правилата си останаха непроменени. 

Възможността за неочакван обрат кристализира още миналото лято, когато Борисов пусна демонстративен автогол след приемането на промените в закона за горите. Ненадейно той подкрепи протестиращите на Орлов мост природозащитници, с аргумента, че не приема да го обвиняват в лобизъм за един или друг олигарх. Половин година по-късно на Борисов за пореден път му се наложи да плаши с оставка за да озапти тютюневите лобисти в отбора си. Намерението им да отменят забраната за тютюнопушене на обществени места се осуети само с един глас, а дни по-късно призивът на премиера да се гласува против на референдума за АЕЦ беше демонстративно пренебрегнат от неколцина в ГЕРБ. С пълния контрол на Борисов над мнозинството бе свършено.

Евентуално бламиране от собствените му депутати би зачеркнало най-силното политическо преимущество на Генерала - имиджа му на супермен, биткаджия, който не позволява на никой да му дърпа конците и топката от краката. Безсилен Борисов е същински оксиморон в очите на избирателите му, и премиерът отлично разбираше това.  Начело на едно неподвластно, самообслужващо се с властта мнозинство, той би бил обречен на политическа смърт дълго преди следващите избори. Изненадваща оставка му даваше възможност да изиграе отново любимата си роля на народен закрилник, да пренареди отбор от верни играчи, и да се върне на бял кон с бързи предсрочни избори.

По Нова година гръмна скандалът с несебърските дюни и лъсна неспособността на ГЕРБ да прекрати продължаващите от десетилетия далавери с държавни земи и защитени природни територии. Малко след това вицепремиерът и председателката на парламента се появиха на митинг в полза на строителната вакханлия в Пирин. Настана перфектният момент за юнак Бойко да си откъсне опашката и да хвърли оставка. С верния му президент и все още силни лостове за контрол над мнозинството можеше да разчита на бързо разпускане на парламента и бързи избори. Но ювелирният до тогава политически опортюнист  този път се засуети и пропусна да нанесе удара си.

Дни по-късно атаката "Буда" - на пръв поглед леко отиграна от Борисов - му отне стратегическата инициатива на терена. Вместо като добре заучено положение, оставката вече би изглеждала като капитулация и признание за вина. А усещането за моментна слабост даде импулс на всички, които копнееха да минат през политическия му труп за да докопат властта. Протестите срещу високите сметки, видимо нелогичната приватизация на товарните железници, срещу беззаконията по морето и планините съвпаднаха и привлякоха всевъзможни екземпляри - от следовници на Че до войнстващи пушачи, от структурите на БСП до оцелели фенове на "синята идея". И неизбежните бръснати глави от агитките и телевизионните екрани.  Вълната се надигна твърде висока и мътна - Борисов пое бързо дъх и се гмурна под нея, но да я яхне вече нямаше шанс.

Плуването в мътна вода е добре позната дисциплина за утвърдените политически играчи у нас, и Борисов не прави изключение. Основната опасност при нея е появата на нови субекти, които да се качат на гребена на вълната. Тук интересите на всички досега представени в парламента сили съвпаднаха и твърдият отпор на отиващия си парламент срещу всички искания за либерализиране на избирателните правила го доказа. Плевнелиев пък е доказал, че умее да си свършва работата качествено и в срок. Направи го и този път със съставянето на временно правителство, което има време само за да проведе изборите и да направи добро впечатление, но не и да извърши реално застрашаващи статуквото реформи. А срокът до изборите е прекалено кратък за регистриране на нови политически субекти - така че каквито и нови играчи да се появят, ще бъдат принудени да играят по старите правила и да търсят вече регистрирани партийни марки.

Разбира се челният опит с виртуозното влизане на НДСВ във властта с мандата на нечувани от никого файтон-партии не е за пренебрегване и изненадващи трансфери винаги може да се случат. Поне двама сериозни претенденти за очаквания протестен граждански вот вече имат редовна картотека: Меглена Кунева и Зелените. За разлика от бившата царска министърка на присъединяването към ЕС, последните имат претенцията да са носители на нова струя в политическия живот, както и неоспоримото преимущество да са сред оригиналните причинители на протестите на Орлов мост от юни 2012 г. до сега. Като най-антисистемен участник в политическата игра, Зелените са и най-вероятната бъдеща жертва на тактически хватки за обуздаване и отстраняване на изненади, заложени в избирателната система от всички досегашни управници. Административни клопки като отказа на ЦИК през зимата да регистрира комитета „Зелените алтернативи“ за агитация в референдума тепърва предстоят. Но пък те могат да имат обратен ефект и да донесат повече подкрепа към слабите но сърцати новаци на политическата арена.

За незабавна промяна на имуществения ценз пред отразяването на кампанията и участието на партиите в предизборни предавания

Призив към Служебния кабинет да определи нулеви тарифи за участието в БНТ и БНР и регионалните им центрове разпространиха във Фейсбук Калина Павлова, Асен Генов, Петко Цветков и други. Съгласно чл. 147. (1) от Изборния кодекс предизборните предавания по Българската национална телевизия и Българското национално радио и техните регионални центрове се заплащат от партиите, коалициите от партии и инициативните комитети по тарифа, определена от Министерския съвет, не по-късно от 40 дни преди изборния ден, която се изпраща незабавно на Сметната палата и на Централната избирателна комисия. Заплащането се извършва преди излъчване на предаването. 

 

Намирам това искане напълно основателно, дори в голяма степен закъсняло, на фона на всевъзможните други предложения за ремонти на доста ръждясалата българска демократична машина.  Въпросните правила създават ситуация, в която са нарушени основните човешки права да избираме и да бъда избирани - никога не е късно да им се противопоставим решително. Затова предложих Зелените, като политическа сила на гражданското участие, неучаствала във властта до момента, активно да подеме кампания против тях. 

Безспорно, регламент за участие в предизборната кампания трябва да има. Но ограничаването на маргинални, насилствени и подвеждащи политически послания не може да става чрез практическо въвеждане на имуществен ценз върху достъпа на кандидатите за управление до медийно изразяване. Съществуват други текстове в закона, които забраняват определени идеологии, които медиите трябва да съблюдават, вместо да си правят оглушки, да тиражират нацистки и расистки изявления, а да събират пари от щедрите партийни спонсори на статуквото. Недопустимо е редакционната и журналистическа свобода на отразяване на фундаментален демократичен процес, какъвто са изборите, да бъде напълно ограничавана, и медиите да  бъдат приравнени с бакалии за медийно влияние от закона.

Пример за ограничаващото въздействие на действащия регламент даде Мария Капон. Тя сподели как представлявания от  нея комитет на референдума за АЕЦ получил "мракобесническата" тарифа за участие в дебат от 3200 лева. Перверзността на регламента е, че собствениците на медии, в т.ч. и държавата, на практика получават осезаема финансова изгода от ограничаването на свободата на политическо изразяване. Като част от същия механизъм, на журналистите се забранява да отразяват критично политиците, да разследват аргументите им, да коментират, защото това били "платени неща." Очевидно е, че този механизъм е изцяло в ущърб на демокрацията и свободата на изразяване и самоопределение. Промяната му, и пълната му отмяна са напълно наложително, и не бива да засягат само обществените медии. Правото на частните медии да печелят не е "светая светих" и не може да се реализира за сметка на други фундаментални права, част от обществените отговорности на медиите обусловени от теорията за "Четвъртата власт".

Медийният и социален изследовател Петър Кърджилов коментира, че докато парите определят публичността, няма как да се приближим до демокрация и плурализъм, към каквито се стремим. "Трябва да има други изисквания към кандидатите, но не финансови," съгласен е Кърджилов. Искането за отмяна на тарифите по БНР и БНТ като първа стъпка може да се реализира от Служебното правителство, смятат подателите му, и призовават гражданите да се интересуват всеки ден дали е реализирано в Правителствена Информационна Служба,тел.: (+359 2) 940 27 70 факс: (+359 2) 980 20 56, е-mail: GIS@GOVERNMENT.BG.

Страсбург: Религиозните права не могат да застрашават здравето и да дискриминират еднополови двойки

Трима тъжители-християни загубиха делата си в Страсбург срещу Обединеното кралство за нарушаване на религиозните им права, докато в четвърти случай съдът се произнесе в полза на тъжителката, съобщи британският „Гардиън“ на 15.01.2013. Макар на пръв поглед идентични, случаите се различават по важни детайли и разграниченията, направени от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург прецизират баланса между правото на религиозно изразяване и други права в Европейския съюз по следния начин: правото на религиозно изразяване е по-значимо от правата на компаниите и корпорациите, но не може да застрашава здравето и сигурността на гражданите на ЕС, както и да бъде основание за дискриминация спрямо двойки от същия пол.
Съдът се произнесе в полза на служителката на British Airways Надия Иуейда, на която било забранено да носи кръстче на шията си по време на работа. ЕСПЧ присъди компенсация от 1 600 GBP на Иуейда, която практикува коптско християнство, и подчерта, че в нейния случай британските съдилища не са балансирали адекватно противоречащи си интереси. Съдът отсъди, че корпоративният имидж и корпоративната политика на дадена компания не могат да получават преимущество над индивидуалните човешки права. В решението на съда се казва, че националното правораздаване на Острова не е съумяло в достатъчна степен да опази правото на тъжителката да демонстрира религиозната си принадлежност, в нарушение на позитивното задължение, произлизащо от член 9 на Европейската конвенция за човешки права, който гарантира свободата на мисълта, съзнанието и религията. Впоследствие забраната да се носят украшения с религиозно значение била отменена от компанията, което доказало, че забраната не е от ключово значение, аргументира се съдът.
Но в почти идентичните случай на Шърли Чаплин, Лилиян Ладеле и Гари МакФърлейн съдът се произнесе срещу тъжителите. ЕСЧП реши, че болничната управа е била  в правото си да изиска от Чаплин, работеща като В случая с Чаплин, да не носи разпятие на шията си по време на работата си като медицинска сестра в Ексетър, по съображения за опазване на здравето и сигурността, и да предотврати разпространението на инфекции.  Съдът подкрепи местните власти в Ислингтън в правото им да освободят служителката Ладеле заради отказа й да изпълнява церемонии за гражданско съжителство между двойки от един и същи пол. По същия начин ЕСЧП потвърди правото на неправителствената организация Relate да освободи служителя си МакФърлейн заради отказа му да приложи сексуална терапия на двойка от един и същи пол, обоснован с факта, че е християнин. В двата последни случая работодателите са действали в съответствие с политиката си на равнопоставеност и не биха могли да поддържат служители, които отказват да работят с хомосексуални граждани, подчертава съдът. Интерпретацията на съда в Страсбург в тези случаи степенува по важност правото на здравословен живот, както и правото на равнопоставеност между половете, над правото на религиозно изразяване на европейските граждани. Същевременно ЕСЧП поставя човешкото право на религиозно изразяване над правата на компаниите и корпорациите.

Коментирам материал на Иво Инджев в уважавания от мен E-вестник, под заглавие "Разоръженият неутралитет на немите ни медии пред крясъците на антисемитите." Материалът казва различни, по принцип вярни неща. Но според мен ги свързва по не особено убедителен начин. Да, антисеметизмът и фашизмът в България се надигат, и да, бездействието на властите е престъпно. Недопустими са постоянното издигане на хитлеристки символи по футболните мачове, безнаказаността на нео-нацистките и скинарски атаки, легитимирането от множество коментатори на клането в Норвегия преди година, защото "либералите си го търсели." Истина е и че съветските версии за българската история продължават да се насаждат в масовата представа от натрапени през социалистическия период пропагандатори, които се ползват с неограничен достъп до пословичните ни със зависимостта си и ниското качество на журналистиката медии. 

Слабостите и липсата на реална аналитична и разследваща журналистика, ясно проличаха при отразяването на бургаския атентат. Но сред тях, освен споменатите от автора примери, попада и сляпото цитиране и позоваване на израелски източници и становища, много от които звучат доста неубедително. Факт е, че в Тел Авив на власт е правителство, което употребява атентата и другите атаки срещу сънародниците си, за засилване на националистическата риторика. Неубедително прозвучаха клетвите на Нетаняху, че знае със сигурност кой стои зад атентата, направени още преди да угасне пожарът в Бургас, и преди да са предприети каквито и да било следствени действия. Версиите, според които зад атентата стои непременно  а. Иран, и  б. Ал Каида, може и да са вярни, но бяха насадени прекалено бързо и агресивно, с помощта на същите тези медии.