Градските кучетата и градските хора

Разговорът поде адв. Калин Ангелов, с молба да се помогнело на едно симпатично приятелско куче без порода да си намери "дама". Това искане предизвика доста възмущение и ме наведе на нелеки размисли, в качеството ми на неприсъстващ наследник на майчиното ми /породисто/ куче, което децата ми - и аз - обожаваме. Въпреки това, усетих, че клоня към антикучешкия лагер. Ето защо.

 

Преди 3 години един съселянин се оплака, че друг съселянин му прегазил с кола кученцето, което първият си пуснал да тича "свободно" по селските улици. Просто не кривнал с волана, изедникът. Обаче на село, кучета - както и всякакви други животни - се гледат с определена полза: да пазят, за лов, овчарски. И ако едно куче е само на улицата, значи то е безполезно - т.е. вредно, заразно и опасно, както селските хора отлично знаят. 

 

Нежелателни инциденти винаги има, но добрата селска практика е безполезните кучешки котила да се изхвърлят край селото още новородени, за да станат закуска на чакалите същата вечер. И преди да са ги видяли децата, защото по детски се привързват. 

 

Природата си има закони, само градските хора си въобразяват, че са над тях, вдетиняват се на воля, и си патят. Не подкрепям, но се досещам, че алиениран, нагнетен в градска среда, изолиран от природа и себеподобни, често бездетен и самотен, хомо урбаникус се привързва към домашни любимци, от които получава безусловна привързаност, която бърка с любов.

 

Някой да гледа кучета и да си ги развъжда в двора иди-дойди приемам, негова работа. Разхождането на апартаментни кучета по 2 пъти на ден за да се изходят в първата градинка /в най-добрия случай/ или на тротоара /в обичайния/ никога не ме е изпълвало с ентусиазъм, макар и да съм чувал, че страхотни връзки се завързвали между кучкарите. Напротив, след поредното настъпено кучешко често долавям у себе си един неприсъщ радикализъм. 

 

Минава ми, но пускането на кучета да живеят по улиците го намирам направо престъпно, независимо от причините /"като малко беше много сладко и децата му се радваха, но вече не можем да го гледаме", "взехме го през юни, обаче си заминаваме и го пуснахме да си тича на свобода".../. 

 

По улиците на града "кучешкият род" просто няма място без човешки придружител - тъкмо по хуманни съображения. Защото да си припомним: хуманизъм означава привързаност към... хората, не към кучетата - или хамстерите, да кажем. Сред дивата природа пък още по-малко - там подивелите псета нанясат гигантски щети на естествените популации, а и често атакуват хора, от които нямат естествен страх. 

 

И преди справедливо да бъда заклеймен като закоравял кучеубиец, сърдечно благодаря на еколозите Петко Цветков, Стоян Бешков, Димитър Велин и всички техни близки, които безкористно и с любов отглеждат кучето на майка ми в София вече трета година. Макар и некастрирано, не съм чул да се е размножило, но знае ли човек.

РБ: Реформи или власт!

Фото: Bulphoto.com

По повод на изявлението на Радан Кънев, че ако реформите на Петър Москов не бъдат приети до местните избори, РБ ще напусне управлението, политологът  Ружа  Смилова запита защо РБ се идентифицират именно с тази реформа, която според нея изглежда да публиката "недообмислена." Без претенция да мога да оценя достойнствата или недостатъците на предложенията на Москов, позволих си да предположа, че този ултиматум сигнализира друго: нашумялата здравна реформа има все по-малък шанс да се случи; центробежните сили в блока достигат преломна точка; и Кънев се опитва да съхрани ерозиращата с всеки ден безплоден престой във властта политическа жизненост на РБ като единен политически субект.

Самоволната номинация на Соломон Паси за кмет на София от страна на Меглена Кунева дни по-рано демонстрира за пореден път хроничната липса на централизирано мислене и координация в РБ. От създаването на блока та до ден днешен различните водещи фигури на съставляващите го партии действат на своя глава: номинират кметове, предлагат се за министри, прокарват и назначават протежета без конкурс, громят ромите, бранят КТБ и т.н.


Политически разнобой с препятствия

Липсата на координация и нежеланието за вземане на съвместни решения не е нещо ново в РБ. Още през 2013 г. тя стана основна причина за оттеглянето една от партиите съучредителки на блока - Зелените. Техните представители в РБ тогава се оказаха в небрано лозе: те нямаше как да обяснят на съпартийците си дадено становище или действие на блока, тъй като в много случаи сами го научаваха пост-фактум.  

Още на евроизборите през 2014 стана видно, че лидерите на партии, съставляващи блока гонят собствени цели, а единственият източник на гравитация помежду им е стремежът към участие във властта. Но с включването на някои от тях в държавното управление тази сила от притегателна стана центробежна. Направените компромиси, както и някои откровено лични грешки на министри на РБ, отблъснаха нарастващ брой ключови подгрупи от бездруго тесния му електорален ресурс.  Шампион в тази дисциплина стана здравният министър д-р Петър Москов. 

Направените компромиси, както и някои откровено лични грешки на министри на РБ, отблъснаха нарастващ брой ключови подгрупи от бездруго тесния му  електорален ресурс.

При встъпването си в длъжност Москов екзекутира забраната за тютюнопушене на закрити обществени места, като я определи за "екстремна" и ясно индикира, че прилагането й няма да бъде прироритет за МЗ по време на министерстването му. Докато нарушенията на забраната растяха главоломно пред очите на всички, министърът-медик се подигра над проевропейската кауза на движението "България без дим", сравни симпатизантите му с комунистически доносници и намекна от парламентарната трибуна, че негодуването им е плод на меркантилност. Това отблъсна мнозина привърженици на РБ сред тях, които бяха в първите редици на протестите срещу "модела #КОЙ?" и сочения като собственик на "Булгартабак" Делян Пеевски. 

Въпреки доказаната от различни социологически изследвания масовост на подкрепата за забраната на тютюнопушенето, малкото наглед пушаческо прегрешение на Москов можеше а се размине почти незабелязано. Но няколко дискриминационни изявления на здравния министър - най-вече по отношение на ромите, го вкараха в конфронтация с радетелите за толерантност, човешки и малцинствени права. Сатанизирани от медиите и говорителите на статуквото като "соросоиди" и "агенти на Запада" - най-напред в Русия и други недемократични страни, а сравнително отскоро и у нас,  представителите на тази група имат солидно влияние сред привържениците на либералната демокрация, които формират електоралния "гръбнак" на РБ.

И в двата случая бедата можеше лесно да бъде поправена ако след първоначалните непремерени изказвания, явно плод на лични възгледи и пристрастия на самия Петър Москов, той бе предприел елементарни политически мерки за да успокои притесненията на своите избиратели и да заздрави увереността им в ценностната кохерентност на РБ.  Но и в двата случая действията и изявленията му получиха мощно насърчение из масовата медийна среда, която е традиционно благодатна за преплетените интереси на тютюневата индустрия и постоянно подхранва политическото и икономическо статукво чрез насаждане на омраза към малцинствата. Политическата власт, и сведенията за нарастваща популярност, охотно предоставени от често обвързаните в същата мрежа зависимости социологически агенции, главозамаяха Москов. Вместо да заглади противоречията си с различните групи привърженици на РБ, той ги неглижира и задълбочи.

Действията и изявленията на Петър Москов получиха мощно насърчение из масовата медийна среда, която е традиционно благодатна за преплетените интереси на тютюневата индустрия и постоянно подхранва политическото и икономическо статукво чрез насаждане на омраза към малцинствата.

Така имиджът на Москов като млада надежда на реформаторската политика остана да зависи главно от два фактора: успехът на реформите му в здравеопазването, и подкрепата на т.нар. лекарска гилдия. Двете условия на задачата обаче са почти неизпълними едновременно: въпреки хроничинте оплаквания, най-вече от недостатъчно заплащане, медиците, както повечето гилдии у нас, са преимуществено консервативни и резистетни срещу всеки опит за издънна промяна на статуквото. Дори без детайлно вглеждане в параметрите на предложените от Москов промени може да се очаква, че колкото по-радикални  са те, толкова по-враждебен ще бъде отговорът на средата срещу тях. А това означава загуба на подкрепа за РБ сред лекарското съсловие или отказ от реформи.


За разлика от Москов, и най-вече Кунева и Лукарски, които вече консумират достъпа си до власт, Радан Кънев има само какво да губи от отслабване на РБ и компрометиране на реформаторския му потенциал. В блока липсват адекватни механизми, чрез които да се упражнява ефективен контрол над министрите на РБ или - не дай Боже - да им се търси политическа отговорност. Ето защо чрез поставения "ултиматум"  Кънев се опита да се възползва от принципа "микрофонът е ваш" и да постави участниците в управлението от страна на РБ пред свържен факт.  Заплахата, че РБ ще се оттегли от властта при провал на здравната реформа, вкара Кунева, Лукарски и самия Москов в капан.  При твърде вероятният сценарии реформата да не получи подкрепа от парламентарното мнозинство, те или ще трябва да подадат оставка, или да се иденфицират обществено като комформисти, които нехаят за реформите и се интересуват единствено от ресурсите на властта.

Заплахата, че РБ ще се оттегли от властта при провал на здравната реформа, вкара Кунева, Лукарски и самия Москов в капан.

В случая Радан Кънев играе ва банк и отговорът не закъсня: ден по-късно вицепремиерът Меглена Кънева се дистанцира от ултиматума и го обяви за лична приумица на самия Кънев. Така партията й скъсва и последните останки от васалитет спрямо РБ. Въпрос на време е седесарите на  Лукарски да сторят същото. От тук насетне какъвто и да било следващ опит за централизация и обуздаване на опърничавите министри в РБ ще става все по-невъзможен, а съдбата на блока като единен субект ще изглежда все по-несигурна.

Нашата България в Мазе-то

Никулден в София. Фейсбук ме информира, че вечерта пее Миленита. Пиша: „елате, черни котараци, тъкмо ще видим, аджеба, пуши ли се в Мазе-то.“ После наздравици, риби, роднини, излизам чак след 23.00. Телефонът ми е умрял. В нета няма приели поканата, но Миленита ще е там, а това ми стига, отколешна любов, а твърде рядко я виждам и чувам. Пред Maze стоят десетина, потриват длани в мразовитата вечер, и пушат. До тук добре. Слизам. Пълно, шумно, звучи Buena Vista Social Club. Явно в антракта. Стъпка в дясно и чувам глас. Орлин. На маса, до него непозната жена. Тъкмо да се зачудя, тя става и се отдалечава.

-          Сам ли си? – питам.

-          Не, с теб – смее се. Стар приятел, от детството, гимназията, върна се от щатите преди години и се оказахме съвсем на една вълна – телефонът ти е изключен.

-          Да, рискувал си – смея се и аз. – Това само динозаври от ерата преди мобилните телефони могат да го направят.

Разприказваме се. Семейства, деца, приятели, концерти… Орлин спретна турнето на „Щурците“ и ФСБ  в САЩ. Невероятен успех имало. Идвали с хиляди, това е музиката на тяхната младост, на тяхната загубена България, обяснява Орлин. Разбирам ги, и аз живея в чужбина от години. Но не съм загубил Българията си, боря се със зъби и нокти за нея. Той също. Преди почти четири години с него и още десетина излязохме пред парламента на първия протест срещу първото отменяне на първата приета забрана за пушене на обществени места. Видя ни се чудовищно, че някой може да я дръпне назад от вече направена правилна стъпка към Европа, към щатите, към нас.

Звучи Jumping Jack Flash. Руса сервитьорка настанява до нас две елегантни момичета, с видима възраст на половината на нашата. Мярва се и Миленита – с нея бройката добри приятели нараства на двама. После отива да пее. На „Черни котараци“ не се сдържам, изправям се да танцувам. До нас двете девойки пият Маргарити. Оглеждам се, не сме най-старите, надали ще ги уплашим.

И тогава Орлин се привежда към мен:

-          Пушат!

Съвсем бях забравил за оперативната  задача. Преди дни Орлин разведе ТВ7 със скрита камера из  най-наглите барове, където демонстративно отказват да спазят действащия закон още от влизането му в сила миналия юни. Във Фейсбук ври и кипи от хора, недоумяващи защо държавата нищо не предприема за да приложи закона. Но за Maze имаше спор - доста хора писаха, че там не се пушело. Затова бях решил да съчетаем полезното с приятното и да се уверим на място.

От опит знам, че една запалена цигара почти веднага води до пълно задимяване. Просто мирисът отключва зависимостта на пушачите, а примерът на един, пушещ в заведението увлича и други. Тогава за нас, които не искаме да дишаме тютюнев дим не остава друг избор освен да си тръгнем.

-          Сега ще питам охраната – казва Орлин и се отдалечава. Връща се не особено доволен. С него имаме тънко идеологическо различие. Той вярва в твърдата ръка: че забрана се налага само със санкции  и глоби. За мен първата стъпка е разговор със самите пушачи – за да разберат, че около тях има хора, на които димът е неприятен. При първия подобен експеримент в друго любимо заведение преди месеци успях да опазя въздуха чист само с цената на три разговора с пушещи клиенти, които веднага се извиняваха и излизаха при останалите пушачи отвън. Решавам да опитам и сега.

И удрям на камък:

-           Ами не, няма да излеза, охраната ми даде пепелник! – леко смутен, но самоуверен, ми отговаря млад мъж. Действително, съзирам малки чинийки със следи от пепел на неговата и съседната маса. Това променя играта. Обръщам се към набит младеж в тъмно облекло, изправен до вратата:

-          Той пуши на собствена отговорност, това не е  забранено от закона – опълчва се насреща ми охранителят. Адреналинът започва да расте. Погледите наоколо се обръщат към нас.

-          Няма такова нещо – повишавам тон – има закон и той е напълно ясен, не можете да раздавате пепелници.

Охранителят също повишава тон. Това не били пепелници. На къв съм се правел. Обяснявам, че съм председателят на „България без дим“ и държа да говоря с управителя. Да съм покажел карта. Явно ме смята за нещо като държавен инспектор. Заобикалям го и се отправям към бара. В този момент той ме грабва за ръката:

-          Внимаай! Е са мога да те изхвърля навънка за нарушаване на реда!

 Причернява ми.

-          Свали си ръцете от мен  и не ме докосвай! – изсъсквам така, че още няколко погледа се обръщат към нас. Пуска ме. Отправям се към бара и моля барманката да извика управителя. Тя  кимва и тръгва към другия край. Виждам, че там се е подпряла сервитьорката, която също пуши. Приближава се приветлив къдрокос светлоок млад човек. Постаравам се да сваля градуса доколкото е възможно. Обяснявам, че съм редовен клиент, че съм дошъл на любим концерт,  че охранителят раздава пепелници и ме заплашва с физическа саморазправа, и че моля единия клиент и келнерката в ъгъла да не пушат. Казвам също и че съм от „България без дим“. Младежът е вежлив, кимва и казва, че всичко ще бъде на ред. Отправям се обратно към мястото си, откъдето Орлин и незнайните девойки следят събитията. Оставам прав и се опитвам да възвърна доброто си настроение. Виждам, че барманът говори с охранителя, човекът с цигарата изчезва. Към мен се приближава непознат младеж:

-          Чух какво казахте, аз също не пуша! – казва с неловка усмивка. Усмихвам се и аз:

-          И добре правите – старая се да звуча ведро.

-          Исках да кажа, че ви подкрепям за това, което искате… да не се пуши.

Благодаря му. Почти съм готов да си седна на мястото. И тогава отново идва охранителят. Не ми харесва погледът в очите му. Да не съм си играел с огъня. Пак съм в черна дупка. Отивам при русия къдрокос барман и го питам да си тръгваме ли, че не сме дошли за да ни заплашват мутри. Виждам че е притеснен:

-          Не, останете – казва. Отправям се към мястото си и сядам.

-          Айде да си ходиме – казва Орлин. Кимвам. Русата сервитьорка носи сметката, но гледа неприветливо. Плащам питиетата и отивам да кажа чао на Миленита. Питам я дали знае кой е собственикът.

-          Да, Котарашки – търси го с поглед. Не искам да й развалям настроението и вечерта и си обещавам друг път да попитам инак симпатичния ми Котарашки  дали с негово знание и съгласие охраната и келнерите нарушават законите и гонят редовните клиенти непушачи на инак чудесното му заведение. Здрависваме се и тръгвам.

Настигам Орлин на изхода и отново се изненадвам: той говори почти приятелски със същия охранител. Винаги е имал по-добри комуникационни качества от мен. Охранителят вече не ме гледа на кръв, дори ми казва, че изпитва уважение към мен, защото съм бил „по-голям“ от него. Хм, благодаря! Но, продължава той, трябвало да знаем, че заради това пушене фалирали заведения. Но ето, това заведение тук очевидно не е фалирало, възразявам. Смее се ехидно. Зад нас девойките от масата се изнизват нагоре по стълбите да пушат. Посочвам ги – защо е нужно да раздава пепелници, като клиентите са тук и са доволни? Обяснява: без цигари, заведенията фалирали. Той работел в още две, и в двете се пушело свободно. Само че едното го проверявали почти всяка седмица, а второто – не, щото собственикът бил бивш министър на БСП. Не им пукало от проверките, никой не смеел да влезе да ги проверява.

-          Ние обаче сме влизали с инспектори и полиция – опитвам се да опонирам. Смее се:

-          Мислиш ли, че полицията ще те опази? Умен човек си. Нали полицията ще си тръгне, а ти ще се забавиш. И после и майка ти няма да те познае. Аз съм виждал полицай да лази по земята и да се моли да му върнат служебната карта. Не става така, разберете.

Разбираме. Но нали затова не сме отишли в онова, червеното заведение, нито в другото, където се пуши. Дошли сме в Мазе-то, да чуем Buena Vista, Stones и любимата Миленита с черните котараци и Котарашки, който свири с нея и върти този чудесен клуб. Тук е нашата България, каквато я харесваме и обичаме, с готини и толерантни хора, които спазват законите и пушат навън. Без мутри, подкупни министри, корумпирани инспектори, продажни синдикалисти и сакато правосъдие. И без дим в обществените пространства!

Най-доброто в България, протестът и един диалог с Методи

Зарадвах се на снимките на млади хора, излязли на Орлов мост на спонтанен протест срещу поредното отнемане на обществен ресурс - в случая горите - в полза на частни бизнес интереси на шепа лица. На една от тях се вижда, как тежко екипирани полицаи бият протестиращите младежи, насядали по платното с велосипедите си. Коментирах: "Най-доброто от България срещу мафията-държава: на чия страна сте, г-н Борисов?" Вместо от министър-председателя, обаче, получих отговор от Методи, млад адвокат, сподвижник на движението за забрана на тютюнопушенето, и - очевидно - запален скиор. Методи не подкрепя този "незаконен" протест и мотивите му, и смята, че организаторите му упражняват "монопол върху правилното мнение," от който според него е редно да се разганича.

Не обичам монополите, особено пък върху истината, и винаги внимателно обмислям мненията на хора, които смятам за честни и добронамерени, какъвто е Методи.  Млад, образован, и готов да действаш за да отстоява колективния ни интерес от здравословна среда, той всъщност е един от хората, които смятам, че са най-доброто, с което разполага България в момента. За мен е важно да разбера подбудите за недоверието на Методи - и мнозина други, инак будни и обещаващи хора - спрямо подбудите на проридозащитниците, тъй като за осезаемо подобрение на обществената среда в България са нужни усилията на всички, които го желаят. А Методи го желае, знам това от опита ми с него в борбата за забрана на тютюнопушенето срещу същите или почти същите лобистки интереси в парламента. Според моето разбиране, протестите като вчерашния са срещу тях, срещу хищническото разграбване на обществен и природен ресурс, срещу погазването на демократичните и етични норми. Никой не възразява против карането на ски или развитието на курорти, стига да се прави по отговорен и законосъобразен начин. 

Но Методи отказва да повярва в това. Всички послания на протестиращите той декодира по един начин: строенето на писти и лифтове е безусловно зло и е абсолютно недопустимо. Не е съгласен с такова мнение, и не чува друго от страна на природозащитната общност. Което показва сериозен комуникационен проблем. Най-лесното му обяснение би било, че Методи просто не иска да чуе аргументите в тяхната дълбочина, че сам избира черно-белия дебат, в който всеки си избира кое е добро, и кое - зло. Но подобно обяснение не ме удовлетворява, дори и да е истина. Методи обвинява протестиращите в "монопол над истината," те на свой ред твърдят, че са изправени срещу непробиваема стена от медийно отрицание, продиктувано от икономическата обвързаност на собствениците на медии с т.нар. инвеститори в ските, и всички останали форми на правене на пари.


Изброявам фактите, които според мен са напълно доказани и известни в обществената среда: 

• очевидната липса на адекватно градско планиране в Банско, съответстващо на капацитета на ски зоната;
• безогледно надхвърляне на концесионната площ;
• неясна офшорна собственост на инвеститорските фирми;
• неосветеното напълно участие на Цеко Минев и неговата банка в собствеността на повечете мащабни ски-курорти - т.е. монопол, който убива конкуренцията в ски спорта;
• фактът, че като президент на Ски Федерацията същият човек получава и насочва щедри държавни субсиди към уж "частния" си бизнес - типичен конфликт на интереси;
• доказаната от Сметната палата злоупотреба на същия човек с въпросните инвестиции - прехвърлени без конкурс към фирма на жена му;
• включване в УС на федерацията по ски на Красимир Гергов, човекът, който беше споделил, че обича монополите, и който контролира пряко или косвено голяма част от медийния пазар;
• поне един случай на свалено от ефир предаване, след като си е позволило да критикува Цеко Минев, под заплахата за оттегляне на рекламата на банката му от въпросната медиа;
• манипулативно или липсващо отразяване на аргументите на протестиращите срещу закона в повечето частни медии, за сметка на обилно медийно присъствие на фиктивната организация "Природа за хората" и нейното лице Филип Цанов, подопечен на Минев и Гергов, бивш месопреработвател; и
• арогантното участие на лобиста Емил Димитров, бивш заменкаджия, тютюнотърговец, собственик на ловни стопанства, гори тюгюневи фабрики, във формулирането на закона за горите. Става въпрос за същия човек, който отмени забраната за тютюнопушене и до ден днешен се бори с всички средства срещу възстановяването й.

Смятам, че всичко това е достатъчно отблъскващо за всеки достоен човек, независимо от отношението му към ски-спорта. Но Методи се съпротивлява усилено. Като юрист той бързо отсява всичките ми аргументи от дебата около закона за горите. Действително, те са предмет на други закони. И действително, тези закони са неясни, сбъркани, не се прилагат и не се спазват. "Трябва да си изясните срещу какво протестирате - срещу закона за горите или срещу бездействието на правоохранителните органи за някакви неща," заявява Методи. Склонен съм да се съглася. Въпреки, че не разделям двете толкова категорично, колкото него се радвам, че с Методи постепенно пристигаме до споделено разбиране за същината на проблема: беззаконието, липсата на контрол и прилагане на нормите, разпищоленото им пренебрегване от страна на клика от хора с пари, връзки със службите, престъпността, и унищожаващи систематично медийната свобода. А когато тази клика започне да променя законите за своя угода, нещата стават неспасяаеми, и никакви писти и хотели няма направят България по-поносимо място за честните и достойни хора. Така че за тях е жизнено важно да преодолеят различията и да се обединят за да постигнат важната цел.

Днес чествам България, каквато я искам

Днес  Народното събрание прие пълната забрана за тютюнопушене на обществени места. Денят е важен за всички хора, които държат България да бъде добро място за живеене на тях и децата им. Аз съм един от тях.  Прекарах голяма част от последното десетилетие в чужбина. Там се родиха децата ми. Но никога не съм се примирявал с мисълта,  че България е затворена страница, изминат път, по който връщане няма. Напротив,  вярвал съм, че това е страната, в която мога да бъда щастлив – с приятелите, които обичам, професионални колеги, които уважавам, и – разбира се – с партньорката и децата ми, без които щастие не може да има.  И ако връщането ни в една чиста, уредена, красива България, беше мечта, решението на групата лобисти да отменят забраната за тютюнопушене през 2010 отдалечи изпълнението й с две години.
Прекарах ги  като в унес.  Протестирах, пях, спорих, говорих, писах, публикувах.  Не бях сам. С мен бяха приятели, колеги, съратници, непознати хора, които също не се примиряваха със зловонната задимена българска реалност.  Бяха готови да вложат и време, и средства, и нерви, и сърце от себе си.  Орлин, Гергана, Методи, Жеко, Стефан, Мариана, Юли, Максим, Венета, Иво… имена има още. На живо и в мрежата. Не, нямахме нищо против пушачите.  Те са заложници на своя навик, който им доставя удоволствие, но и бавно ги убива. Много от тях го знаят и търсят начин да се спасят. Други не търсят – има ги всякакви. Но не те бяха причина за нашите действия.
Най-отвратително беше усещането, че сме в държава, в която здравето и живота на хората нямат значение. Че значение имат печалбите на този и онзи:  на лобиста Емил Димитров, на незнайните собственици на „Булгартабак“ и на знайните – на БАТ и „Филип морис“, например. Че гласът ни на хора, родители, избиратели, не се чува от тези, които уж сме избрали да решават вместо нас, не звучи от трибуната на Парламента, от екраните и вестникарските страници. Че са готови да хвърлят България обратно назад, да няма промяна, да няма свеж въздух. Да нямаме шанс за промяна, за чист и достоен живот.
Отвращението от всичко това се оказа мотор за активност. Не се примирихме, не спряхме, дори и когато бе трудно. Открихме съюзници -  в медиите, по етажите на здравното ведомство, в Парламента дори. Не им беше лесно да вдигнат глава, да подемат нашата кауза. „Капитал“ направиха кауза. Д-р Маша Гавраилова ни посрещна като партньори, д-р Кунчев даде надежда, че някой в държавата иска законът да се прилага, д-р Константинов, като министър, отново предложи забраната. Нямаше да минем и без Бойко Борисов – той ни гледаше косо от джипа, когато скандирахме „Водете ни напред , а не назад!“, той обаче удари по масата на лобистите и рече „Аман!“
От декември до днес се стараехме да направим така, че да се върне забраната. За това ни помогна и фондът на „Блумбърг“ – така можахме да привлечем Петя и Виктор, които помогнаха за намирането и формулирането на аргументите за нея, и Иринка – която събира в www.bezdim.org сигналите от стотиците хора, които държат да се спазва законът в тази наша така беззаконна държава. Когато предложихме да не се пуши и на открито ни се смяха дори и приятели.  Не спряхме. Три месеца по-късно  нашите предложения звучаха от парламентарната трибуна, през устата на депутатите-вносители, нашите данни се ползваха за да се аргументира забраната. И днес тя е факт. Празнувам и гледам напред – към следващата пречка по пътя, която трябва да махна, за да бъде България място за достоен живот. Вече знам, че не съм сам, и че заедно можем.

Градските кучета и градските хора

Проблемите с бездомните кучета са проблеми на хората, с тяхната урбанизирана, неекологична, консумативна и нездравословна човешка свръхпопулация. Приписването им на "еколози" и "природозащитници" е пореден и опасен опит за манипулация на общественото мнение в погрешна посока. Много хора изпитват симпатии към четириногите уличници. Не само поради наследствената привързаност на човеците към кучетата, но и в следствие на изконната връзка между хората и животинския свят. Но кучетата не са диви животни. Като вид те отдавна са загубили мястото си в екоравновесието на природата. А проблемът със съвременните им бездомни събратя е, че не са и домашни, както предполага генотипът им от хилядолетия насам. Така хората, които интуитивно обичат домашните си любимци, и също интуитивно търсят връзка с дивата природа, се оказват лице в лице със съвсем различен вид. 

Той не е нито "най-добрият приятел на човека" от хилядолетия, нито има рефлексите и поведението на див звяр. Това го прави много по-опасен и коварен и от двамата.  Затова той се увърта около човешките обитания за  храна и подслон, но живее в глутници; не питае нито привързаност, нито вродения страх на дивото животно от човека; и не се колебае да го атакува при числено и друго надмощие. Опазването на този вид не е част нито от природозащитата, нито има нещо общо с традиционния човешки хуманизъм.

Човекът е напълно неподготвен за срещата с Canis urbanus. Защото и той вече не е добрият стар Homo sapiens, привикнал традиционно да живее в малки общности, със семейни домове, къщи, дворове, градини и досег до природата. Градският човек е също толкова младо еволюционно образувание, колкото и градското куче. Той живее в масови, претъпкани градски гета, напълно непригодни за естествените му потребности. Той е загубил прекия досег с природата, от който през хилядолетията е черпил храна и препитание, и е станал напълно зависим от индустриални и социални структури. А това го прави много уязвим, озлобен, лесен за манипулация.

От десетилетия обществените науки доказват пряката зависимост на човешкото благоденствие от достъпа до чиста, съхранена и здравословна околна среда. Целта на съвременните развити демокрации е осигуряване на балансиран, разумен, достоен, човешки начин на живот. 

Постигането на тази цел изисква сериозни промени в обществото, и ще засегне интересите на тези, които печелят от съществуващото му състояние. И тъкмо те безогледно се стремят да компроментират и очернят природозащитното движение, като му приписват всевъзможни грехове. Сред тях напоследък се нареди и сляпата защита на Canis urbanus. "Еколозите" са отново злите бедсърдечни хора, които, според угодническите медийни писания, ценят човешкия живот по-малко от този на бездомния пес. Подобна манипулация е не само нечестна, но и откровено вредна, тъй като насочва справедливия обществен гняв от болната върху здравата глава. Решението на "кучешките" проблеми е възможно единствено като част от трайното и устойчиво решение на "човешките" - в рамките на хармонично, хуманно, демократично общество, което не робува на пазарни, печалбарски и консумативни химери.

Забраната на пушенето не вреди на бизнеса - интервю през Агенция "Фокус"

Павел Антонов: При въвеждане на пълна забрана за тютюнопушене не се достига до негативни последици върху бизнеса

 

20 ноември 2011 | 06:00 | Агенция "Фокус"

 

Начало / Мнение

За Проекта „Да върнем пълната забрана” за тютюнопушенето на обществени места Агенция „Фокус” разговаря с Павел Антонов, старши експерт „Комуникации и общество” към гражданска инициатива „България без дим”.

Фокус: Какво предвижда проект „Да върнем пълната забрана” за тютюнопушенето на обществени места?
Павел Антонов: Проектът се подкрепя от „Блумбърг Филантропис”, това е благотворителният фонд на „Блумбърг”, като се администрира през Международен съюз за борба с туберкулозата и белодробните заболявания, който е една от партньорските им организации за Европа. За пръв път оказва подкрепа в България, тъй като до момента се е смятало, че страната е прекалено малка за такъв тип дейности. Но причината да се подкрепи проектът всъщност беше отменянето на пълната забрана на тютюнопушене, което се случи през 2010 г., и съответно обществената и медийна реакция на това отменяне, която предизвика много силно впечатление в чужбина, в професионалните среди, които се занимават с борба с тютюнопушенето и проблемите, свързани с него. Проектът има четири основни насоки за действие. Първата, която е и приоритет за фондацията на „Блумбърг”, е създаването на широка обществена коалиция в България, която да действа по тези проблеми – нещо, което започна да се случва още миналата година. Тогава се сформира коалиция „За живот без тютюнев дим”. До момента в нея има над четиридесет регистрирани членове. Тя е неформална и с помощта на проекта може да стабилизира дейността си и да получи ресурс, с който да действа по-ефективно. Втората основна насока е продължаването на самата обществена кампания, която възникна съвсем спонтанно през 2010 г., в месеците, когато се обсъждаше отменянето на забраната и имаше протести на хора по улиците, придружени със силно медийно отразяване. Втората задача е да се подкрепи тази гражданска енергия и инициатива и да се продължи действието й през следващите две години. Третата, и също много ключова дейност, която е заложена в проекта, е по-скоро свързана с анализ на политическата рамка, законодателството, административните документи, а също така и поведението на основните играчи в тази област, като сред тях се включват не само правителството и държавните органи, но и тютюневата индустрия. Тоест проектът има една сериозна отговорност да генерира знания, какво се случва в България и какви са процесите, които всъщност доведоха до отменяне на забраната, но и как те биха могли да се променят, за да се върне пълната забрана, както се случва в повечето страни в Европа. Има и една последна, много иновативна част. Касае се за една инициатива, която също възникна спонтанно от различни граждани, в края на миналата година. Те видяха, че въпреки, че се прие новата наредба и влезе в сила частична забрана, всъщност прилагането й е много трудно и държавата изнемогва, очевидно не може да се справя добре с прилагането на собствените си правила и закони. Проектът е взел това на дневен ред - да се подкрепи участие на гражданите, които имат желание да помагат за това, правилата да се спазват и да се прилагат законите. За да се случи това, проектът ще подкрепи създаването на една интернет платформа, чрез която гражданите да могат да подават сигнали, да участват активно, да обменят информация за нарушения, така че да се види реално прилагане на закона – независимо какъв е той. Това са четирите основни колони на проекта.
Фокус: Какви са политиките на другите страни от ЕС, по отношение на пушенето на обществени места?
Павел Антонов: Стратегическата насока на ЕС е ясно артикулирана на ниво комисия, на ниво административна рамка, на ниво законодателни актове. Тя е да се върви към все по-стриктно забраняване и ограничаване на тютюнопушенето. Всъщност точно по тази траектория беше голямото напрежение в България, защото страната ни се оказа в една парадоксална ситуация, че прави стъпка назад, спрямо вече постигнато ниво, към което всички останали страни се стремят. Това се подкрепи по най-красноречив начин през май месец, когато излезе решението на Висшия административен съд по казуса с Кюстендил. Там висшите съдии директно са казали в прав текст, че отменянето на забраната в България е стъпка назад спрямо духа и логиката на европейското законодателство, поради което те оставят в сила действащата и до момента пълна забрана на територията на Кюстендил. Важният факт, който трябва да се посочи е, че вече има достатъчно натрупани данни и изследвания, които показват, че при въвеждане на пълна забрана не се достига до негативни последици върху бизнеса, тъй като правилата са единни навсякъде и няма конкуренция по линия „тук се пуши, тук не се пуши”. България просто все повече и повече остава на опашката и именно това е сред целите на този проект, да се преодолее това и страната да си заеме достойното място сред останалите европейски членки.
Фокус: Какво трябва да се промени в политиката на България по разрешаването на проблема с тютюнопушенето?
Павел Антонов: Палитра от въпроси и проблеми засягат този казус. Имаме различни нива – голям проблем с младите хора, голям проблем с неефективността на прилагането на законите, като това не се отнася само за тютюнопушенето. Имаме и наследени културни особености, които не можем да отречем. Но именно тук вече излиза на преден план ключовата роля на държавата като механизъм за отстояване на обществения интерес за взимане на решения и налагане на тези решения в обществото, движейки го в положителна посока. Не може с аргумента, че трябва да се съхранява бизнесът на определени хора, да се задържа едно решение, което се приема в цяла Европа за правилно и позитивно. Все пак тютюнопушенето е доказано вредна, болестотворна привичка – то коства човешки живот.
Фокус: Каква е ролята на неправителствените организации като вашите във влиянието върху общественото мнение за проблема с тютюнопушенето?
Павел Антонов: Неправителственият сектор не е с нищо по-различен или отделен от всичко, което се случва в държавата. Но има едно основно предимство, че е много по-свободен и много по-гъвкав и необвързан, до голяма степен, с този комплекс от интереси и форми на натиск, които блокират в много случаи бързото и ефективно действие на държавата, поне що се отнася до българската реалност. В коалиция „Без тютюнев дим” участват още организации, всяка от които има определен капацитет и определен начин на действие. И когато се съберат на едно място се получава една мозайка, която компенсира в известна степен някои недостатъци на начина, по който функционира държавният апарат. Но това не е магическа пръчка, не може да се разчита изцяло на третия сектор да оправи нещата, които държавата поради една или друга причина не може.
Фокус: Кои са най-големите пречки относно прилагането на вашите идеи?
Павел Антонов: Ако трябва да ги степенувам, може би ще започна от уязвимостта на взимането на решения на държавно ниво и способността на отделни хора в свои лични интереси да го манипулират. Това беше изключително обезпокояващо миналата година, когато всъщност се отмени забраната. И след това, споменах вече и пасивността и неспособността на държавните органи да приложат законността. За съжаление миналата година се натъкнахме и на много сериозни манипулативни мнения, които се появиха в общественото пространство. Не свързани със сериозна научна обстановка, а просто се „хвърляха” в общественото пространство, с цел да се неутрализира общественото мнение и да се създаде търпимост към отменянето на забраната.
Мила СТОЯНОВА

Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

© 2012 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!

За дима: първа среща в ефир с депутат вносител

От "Добър ден" ме намериха през фейсбук, като един от съорганизаторите на инициативите "Без дим". Офертата да кажа каквото си мисля в лицето на член на парламента на живо в студиото не беше за изпускане. При това ставаше въпрос за един от вносителите на предложението за отмяна на забраната за тютюнопушене на обществени места: Светлин Танчев от Герб, на снимката.

От входа на Радио София пищна редакторка ме съпроводи до ефирното студио. Щяло да има още един гост, но не знаела името. Научих, че "Добър ден" е най-старото предаване на БНР. В тясното придверие седеше служителка и пушеше. Водещият Теодор Иванов ме посрещна радушно: по принцип май било забранено да се пуши, ама колегите имали нужда да си починат малко... Спомням си как преди петнайсет години сръбските собственици от раз забраниха пушенето в близост до оборудването в Нова ТВ - някой им бил подшушнал, че животът на техниката се съкращавал от тютюневия дим. Явно в БНР не ги е много грижа дори и за техниката.

Харесвам ретро техника и много ми допадна стариното оборудване на ефирното студио. Аман от алуминий и хай-тек. Водещият Иванов е млад и симпатичен наглед човек. Поговорихме накратко докато чакахме за нормите на журналистиката в България и в Англия и моето докторско изследване по въпроса. "Тя нашата журналистика малко не е...журналистика", заключи той.

Пристигна и депутатът Танчев. Също млад, в изряден тъмен костюм. Извади от чантата си дебела папка с материали и спомена, че идвал от "предишно участие". Аз се заредих с неизменния тефтер и химикал. Към него бе и първият въпрос: молба от водещия да припомни мотивите за внесената от него и колегите му поправка. Танчев говори дълго и спокойно. Започна от необходимостта населението да е "узряло" за определен закон и прилагането му, после спомена културата на нацията. От там отиде на необходимостта да се следва мнението на "болшинството" - трябваше веднага да се изненадам, че не бях очаквал да срещна депутат болшевик, но още не бях влязъл във форма.

Сетне Светлин Танчев премина през мотива за собствениците на заведения и техния финансов интерес във време на криза, пак познат аргумент. Смутолеви и нещо за поставяне на прегради в заведенията. Накрая закова и "любимия" ми довод, че трябвало да се приемат само закони, които могат да се осъществят - т.е. ако няма да се спазват, за какво да ги приемаме.

Дойде моя ред. Предвиждах, че аргументацията рано или късно ще стигне до личните свободи, затова започнах с уточнение, че съм абсолютен поддръжник на личните и човешки свободи. После уточних, че тези свободи винаги и навсякъде се конкурират помежду си, затова се налага присъствието на обществени норми, които да поставят границите между една и друга свобода. Тази регулация се осъществява от държавата, въз основа на ценностните норми в обществото, посочих. Подчертах, че в рамките на европейската цивилизация, към която уж България се стреми, правото на живот и добро здраве са върховни ценности, и не може ничия лична свобода да ги застрашава. Завърших с уточнението, че не само вредата от тютюна върху здравето е доказана, но се знае отлично, и че никотинът е действащ наркотик, който води до пристрастяване у жертвите си. Затова правителствата на много държави - дори сродни на нас като пост-съветска Латвия и Турция - приемат политическия риск за да поведат обществата си в правилната посока. Но в България терминът leadership е почти непреводим - политическата класа просто не изпълнява тази си функция.

После се върнах на въпроса на водещия как се чувствали пушачите при тотална забрана и разказах за опита в Англия, където съм живял година: няма отлив от заведенията, напротив, след първоначалния кратък период на адаптация оборотите се покачват, защото е по-приятно идват повече хора. Пущачите не спират да ходят по заведения, излизат да пушат навън и се социализират, така че изглеждат съвсем доволни.

Включиха участник по телефона: Байко Байков от управителния съвет на асоциацията на туроператорите. Подготвих се за отбрана, но бях приятно изненадан. Човекът стегнато и елегантно, с цифри и данни, доказа, че отмяната на забраната ще навреди на българския туризъм. "Въвеждането на забрана е много закъсняло", рече той, и обясни, че основният контингент туристи в България са семейни двойки, често с деца, за чийто избор на дестинация имиджът на страна, където не се пази здравето на туристите и на местните хора, е пагубен. Постави всичко това в контекста на съсипването на природните даденостти, застрояването и обезобразяването на крайбрежието и планините. Имах какво да добавя и за другите "привлекателни" черти на българския туризъм, като хазарта и проституцията, но пак не остана миг.

Следващото включване беше от завеждаща клиника по белодробни заболявания, д-р София Ангелова. Тази жена изсипа факти и цифри за въздействията на тютюна върху здравето, на моменти доста емоционално. Даде съкрушителна статистика, нещо от сорта, че от 2000 случаи на белодробни заболявания при тях над 1800 са пушачи. Посочи също, че въздействието на тютюневия дим е десетократно по-голямо от въздействието от други атмосферни замърсители, като например изгорели газове в градска среда. Така ми спести необходимостта да цитирам докладите на Световната здравна организация за Европа.

Намесих се и изразих недоумението си от поведението на българското лекарско съсловие, което не само поддържа огромен процент на пушачи, но и ефективно абдикира от отговорността да поддържа здравето на пациентите, чрез насърчаване на здравословни навици, какъвто е въздържанието от пушене. Темата ми е болна, защото добре помня абсолютно непоклатимото убедително мнение по въпроса на дядо ми, д-р Антонов, на когото вероятно дължа и собственото си решение никога да не посегна към цигарите. Д-р Ангелова се съгласи с мен, че това е сериозен проблем. "Не мога да оправдая колегите, които с цигара в ръка съветват пациентите да не пушат", каза тя. Дано не я смели докторската клика - там критика срещу "колеги" не минава особено.

В паузата по време на песента се завърза разговор между водещия и Танчев. Умишлено мълчах, защото не виждах смисъл да хабя патрони извън ефир. Напротив, в неефирните моменти се стараех да разведрявам атмосферата и да предпоставя депутата към неконфронтационен разговор. Оставих конфронтацията за микрофона - като политик той би трябвало да умее това по-добре от мен.

И тя не закъсня. Танчев извади най-после аргумента за личната свобода на пушачите. Веднага парирах, че няма свобода в ущърб на здраве. После той заговори за интересите на ресторантьорите. Тук стигнах до любимия ми момент: "имам чувството, че говорите като аналитик, а ние сме членове на парламента", и продължих: "вие сте държавниците, избрали са ви хората за да правите промяна и да вървите в посока към Европа, поемете си отговорността". После той се опита да върне топката в полето на културата, която трябвало да се променя постепенно. "Променете я. Вие сте обществени фигури, имате достъп до медии, от вас се очаква да поведете в определена посока".

Отново се обади докторката и наля още данни и емоция в огъня. Танчев се опита да спори с нея, като използва друг от познатите ми аргументи: "Алкохолът също е вреден, и него ли искате да забраним? Ами то и храненето води до затлъстяване..." Тук се намесих директно, и утвърдително: "Да, това са други сериозни проблеми, работете за решаването им". Мисля, че това го свари неподготвен. Междувременно пък друг слушател се обади зашлеви твърдението, че поправката е лобистка защита на корпоративни интереси. "Чий интереси точно?", запита Танчев. "На туризма", отвърна човекът. "Но току що господин Байков каза точно обратното", отдъхна си депутатът. Тогава уточних, че добре се знае коя точно индустрия ще загуби от забраната - тютюневата. Така едно важно послание излезе в ефир.

До края оставаха броени минути, в които разговорът беше накъсан и се въртеше около казани неща. Той повтаряше, че не може да се нарушава свободния избор - спомена, че "комунизма свършил", че имало очакване от страна на "хората". Аз пък вмятах, че, напротив, хората очакват от вас да правите промени, да въведете законност, да наложите спазване на правилата. Тук дойде и моментът да му припомня, че от 2005 в България действа закон, в който още при приемането му тогава беше оставена вратичка - със същите аргументи против забраната като сегашните - която го изпразни от съдържание. Вратичката беше формулировката за "адекватна вентилация" като алтернатива на отделните помещения. Казах: "Имате действащ закон, който не се спазва. Вие сте парламента, върховния суверен на държавата по конституция. Вместо да направите така, че съществуващите закони да се спазват, вие вие отваряте врата и в новия закон. По този начин правите стъпка назад, в диаметрално противоположна посока на тази, която очаква от вас обществото."

Той пък си повтаряше, че свободният избор не може да се жертва, че пълна забрана била въведена само в неколцина страни, чу социологическите изследвания показвали липса на подкрепа за забраната /това оспорих/, че те били под натиск, че първо трябвало да се образоват хората и т.н. Тук някъде времето изтече. На раздяла обменихме контакти със Светлин Танчев, който се оказа председател на комисията по европейски въпроси и контрол над европейските фондове. Предложих му да влезем във връзка за среща, на която да обсъдим как гражданите ефективно да могат да контролират спазването на съществуващите закони. Той прие. Предупредих го, вече много по-приятелски, че според мен [Герб] ще си вкарат политически автогол с тази поправка, защото хората очакват от тях промени, а не конформизъм. В последния момент, преди да се качи в черното возило, сподели, че бил израснал в САЩ, също споделял друга култура и правила в обществото. Каза, че работил в Световния търговски център и пушел докато не паднал двигателя на единия самолет през 2001.

За мен поуката е, че основен аргумент в работата ни с ГЕРБ и парламента трябва да бъде политическака загуба, която ще претърпят от демонстрирания отказ да правят промени. Съжалявам, че не ми остана време да направя едно от най-ключовите според мен изказвания - че надежтата ни е в желанието на лидера им Бойко Борисов да докаже, че действително е визионер и сериозен държавник, а не поредната буря в чаша вода в българската политика. Следващия път ще го направя.

Снимка: Светлин Танчев / Източник: www.gerb.bg

Дим за депутатите

Всичко започна с няколко гневни съобщения, получени по скайп, имейл и фейсбук в четвъртък вечерта. Линкът бе към статия в dir.bg, озаглавена "Пушачите да влязат - забраната за тях май отпада”, която изброяваше доводи на народни представители срещу предвидената за първи юли пълна забрана на тютюнопушенето. Сред тях на очи се набиваха изказвания на бивш вътрешен министър наричан с Запалката и един депутат от Герб, които жонглираха с думи като „ограничаване на правата на пушачите” и „възможност на хората да избират”. Такива постановки са изключително арогантни, защото всъщност непушачите са напълно обезправеното малцинство в България, на което се отказва достъп до обществени места и се натрапва болестната зависимост на околните. Когато едно управляващо мнозинство се обърне срещу цивилизационната практика на Европа и открито заговори в полза на индустрията, която прави печалби от въпросната нездравословна зависимост, нещата излизат от границите на здравия разум и елементарния човешки морал.
Да не говорим за изказването на друг народен представител пред националната телевизия, според когото от забраната нямало смисъл, защото българите така или иначе не спазвали законите. Ами ако няма смисъл от законите, ти що щеш в парламента бре, джанъм?

Вероятно това бяха причините за вълната от гняв и разочарование, която ме заля от интернет. Двама човека ми писаха едновременно: Весела Табакова и Орлин Мирчев. Весела е мой бивш преподавател от журналистическия факуртет, а Орлин – бивш съученик отпреди и по време на английската гимназия, в момента бизнесмен в Америка. Напълно непознати един за друг, и двамата ме питаха едно: какво правим? Ами да отидем пред парламента и да им покажем какво си мислим за тях, беше естествената ми реакция. Да отидем, казаха те.

Проверих с по-опитни организатори на протести, като непримиримият Петко Ковачев. От днес за утре законът не позволява да се изразяваш и да протестираш, срокът за уведомяване за митинг е 24 часа по-рано, добронамерено ме информира той. Значи нямахме друг избор. След минути по мрежата се въртеше това съобщение: „flash mob: утре, петък, 19.02., точно в 11.00 ч. всички, които подкрепят пълната забрана за тютюнопушене ще оставят по една запалена цигара пред парламента, за да стигне до народните избранници тютюневата воня. предайте това съобщение на всички, които са бесни от предложените от ГЕРБ промени и елате (дори и да сте пушачи, въпросът е цивилизационен:)”. Регистрирах събитие във фейсбук и поканих де що имам български приятели там. По скайп и имейл дойдоха първите потвърждения за участие – като това от Алексей Лазаров, колега журналист.

Как от журналист станах съорганизатор на протест

Едва по-късно си дадох сметка, че за пръв път ми се случва да реагирам на политически действия не като журналист и анализатор, не като поддръжник на нечия инициатива, а като иницатор, активист, човек. Запитах се защо, и си дадох сметка, че в тази ситуация не намирам по-полезен начин за действие за себе си от това да отида и да димя пред парламента. Разбира се, бих отразявал и анализирал подобен граждански протест, но такъв не би имало ако не бяхме го направили факт. Допускам, че много от останалите, журналисти, мениджъри, еколози, които спонтанно приеха поканата и изразиха подкрепа за идеята, се чувстваха по същия начин.

Давах си сметка, че всичко започва твърде късно и за една нощ надали биха се сйбрали тълпи от хора. Но ме бе обзело едно странно спокойствие, примесено с удовлетворение, от мисълта, че ще отида и ще изразя мнението си пред парламента, дори и ако се окажа там само аз в уречения час. На сутринта ведрото ми настроение бе още по-силно и дори съобщението от Весела, че няма да дойде не го помрачи изобщо. Други приятели ме подсетиха, че датата съвпада с обесването на Левски, затова изпечатах негова снимка и мисъл, която ми се видя изключително съвременна.

Не бях само аз. В слънчевия петъчен ден около парламента крачеха големи групи деца, снимаха се с учителите си, повели ги на поклонение пред паметника на Апостола. Спрях се пред парадното стълбище. Оставаха десет минути. Извадих от чантата си знак забранено пушенето, който също бях разпечатал предварително и зачаках. Поради неприязънта ми към тютюневия дим в края на краищата си бях купил китайски димящи пръчици. Нали важното бе да димим на най-публичното място в държавата.

Отпор

Докато чаках, видях група парламентарни фотографи да се прибират в сградата. Казах им, че след 10 минути ще има протест срещу отмяната на забраната на пушене. Сред тях съзрях Мокрия – бивш колега от Нова телевизия, известен подводен оператор и автор на филми за дивата природа. Почти зарадван го помолих да предаде на репортерите, че ще има събитие. „Нищо няма да предам, тва са глупости”, отряза ме той. Първи сблъсък с реакцията на пушачите, които приемат забраната като ограничение. „Чакай, ти нали беше морски човек, еколог?”, подхванах го. „Аз пия, пуша, всичко правя” – тонът му се посмекчи малко. „Въпросът не е кой пуши и кой не пуши, въпросът е принципен”, отвърнах с усмивка. „Има по-важни проблеми. Комунисти. Ченгета. Кагебисти. Вие с това само им помагате”, отсече Мокрият и потъна в сградата. Поне останалите фотографи чуха за какво иде реч, утеших се.

От другата страна на сградата, при градинката, съзрях самотна камера и стройна репортерка. Познато лице от години, наскоро пак се срещнахме в редакцията на БиТиВи. Беше сред поканените от мен във фейсбук. Насочих се към нея. Действително, очаквала протеста за цигарите, но къде били хората. Погледнах часовника – единайсет без една. Къде бяха хората действително? Дали пък наистина не съм сам?

Встрани от стълбището видях мъж, които гледаше подозрително наоколо. Оказа се, че е дошъл за протеста. Без да се запознаем го помолих да ми помогне със знака срещу пушенето и цитата на Апостола, които бях рамкирал в обърнати кутии за бонбони. Закрепихме ги със скоч върху мозаечния постамент на стълбището, вляво от парламентарния вход. Започнахме да палим цигари, които той бе донесъл, и ароматни пръчици. Приближиха се още четирима човека. Отнейде дойдоха Орлин, Алексей, Петър Пенчев от Екогласност. Поне вече станахме група. Говорехме си припряно, малко неловко. Фотографите защракаха – най-вече близки планове на палене та цигари, дим. Табелите си свършиха работата – визуализираха за какво сме дошли.

Разочаровани и ентусиасти

Екипът на БиТиВи се приближи. По лицето на колежката личеше, че не е особено впечатлена от мащабите на събитието. Искаше ми се да я окуража – всъщност да се съберем десет човека да димим пред парламента си беше същнско постижение. Освен това от опита на Петър и другите ми приятели еколози знам, че броят хора не е важен а визията и медийното покритие. Така че всичко беше наред. Неуверено, тя пристъпи напред с оператора. „Ами тогава ти ни разкажи какво правите тук”, рече. Разказах. Пита ме дали сме говорили с депутати. Не сме. Тук сме за да димим, не да говорим. Ако излязат, ще обясним каквото имаме да кажем.

Миг по-късно към входа запристъпя самата Запалка, ограден от неколцина костюмирани спътници. Един от протестиращите го покани да запали. „Имате ли запалка?”, провикна се друг. „Не пуша”, отвърна бившият МВР шеф и хлътна в сградата.

Другият унил сред нас беше Орлин. Мисля, че за него беше първа гражданска акция и се беше надявал на много повече хора. Опитах се да го разтуша. Запознах го с Петър и Алексей. Орлин носи силен заряд за промяна и активно поведение, избуял през годините, прекарани в Америка. „Малко съм отчаян”, сподели той. А не бива. Започва се с малко.

В този момент охранителните полицаи най-сетне обърнаха внимание на случката и се приближиха. Сега вече наистина можеше да се направят по-хубави групови снимки: хора, униформи, дим, знак за пушенето забранено. Знам от опит с отразяване на протести, че тактиката е да се печели време и да се избягва конфронтация с полицаите. „Кой е тука, да го кажем, главният?” запита най-едрият сред тях. Няма главен. Ние се разхождаме и си пушим, нали не е забранено. Това не ги задоволяваше. Искаха да приберем знаците. Давах знаци на останалите да не свалят нищо. Петър обаче си даде личната карта – той има опит с полицията, осъдил е успешно МВР с министър Запалката. Проведе петминутен разговор с унформените, през който те му записаха данните.

Тогава към групата се приближи и Ани, с количката, в която се возеше Маргарита. Много съжалих, че камерата вече си беше тръгнала. Малката Маргарита изглеждаше чудесно, русите и къдри светеха да слънцето. Побъбрихме още малко. Свалихме знаците и почистихме изгорелите цигари. Полицайте изведнъж станаха много приветливи. Старшият дори поиска да прочете надписа. „Е това е страхотно”, ахна той. „Ама вие верно ли мислите, че тия дебелокожи катили вътре ще ви чуят?”. Хареса ми употребения епитет. Ще ни чуят. Днес сме десет, утре сто. Важното е да сме тук. „А дано”, изпрати ни служителя на реда. После се насочихме с бавна крачка към паметника на Левски – Орлин искаше да положи цветя. Всички го направихме. Там оставих и табелката с лика на Апостола и неговите думи: „Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не! Тя с това започва"!