Защо не мога да се зарадвам на новия омбудсман

Мая Манолова сред протестиращи. Фото: Bulphoto.com

След като изплувах от първоначалната вълна на възмущението ми от избирането за омбудсман на Мая Манолова, опитах да го самоанализирам: какво все пак ме отблъсква толкова, запитах се. Спомням си, в началото на протестите срещу Орешарски, само тя беше дръзнала да излезе и да разговаря с протестиращите лице в лице, за което респект.

Не беше ли по-нормално да се зарадвам за това, че избират жена, при това куражлия и биткаджия, от опозицията, пък и явно няма страх - от протестиращи граждани, поне? Левите убеждения може даже да са полезни за един омбудсман... Защо не можах да се зарадвам, да я поздравя културно, както направи съпартиецът й Георги Кадиев във ФБ, и както съм сигурен че са направили сума прагматици, които гледат да са в добри отношения с всеки, който си заслужава усилието?

Обясних си ето как: 1. не възприемам БСП като лява партия, а като апарат за задържане на политическата и икономичска власт в ръцете на една наследствена клика, която богатее  безогледно, като използва социалистическата и лява идеология за удобен параван; и 2. може Манолова да има качества на политик, комуникатор, манипулатор, но за мен непростим е фактът, че ги постави напълно в услуга на модела #КОЙ, т.е. на страната на несправедливостта, беззаконието, грабежа, корупцията и срастването на бизнеса с политиката и медиите.

И докато се чудех как най-точно и ясно бих формулирал причините да съм против този избор, същото направи президентът Росен Плевнелиев: "Когато си бил в центъра на политическите спорове и част от най-острия сблъсък на хората срещу задкулисието, няма как да преживееш катарзис!" Именно.

РБ: Реформи или власт!

Фото: Bulphoto.com

По повод на изявлението на Радан Кънев, че ако реформите на Петър Москов не бъдат приети до местните избори, РБ ще напусне управлението, политологът  Ружа  Смилова запита защо РБ се идентифицират именно с тази реформа, която според нея изглежда да публиката "недообмислена." Без претенция да мога да оценя достойнствата или недостатъците на предложенията на Москов, позволих си да предположа, че този ултиматум сигнализира друго: нашумялата здравна реформа има все по-малък шанс да се случи; центробежните сили в блока достигат преломна точка; и Кънев се опитва да съхрани ерозиращата с всеки ден безплоден престой във властта политическа жизненост на РБ като единен политически субект.

Самоволната номинация на Соломон Паси за кмет на София от страна на Меглена Кунева дни по-рано демонстрира за пореден път хроничната липса на централизирано мислене и координация в РБ. От създаването на блока та до ден днешен различните водещи фигури на съставляващите го партии действат на своя глава: номинират кметове, предлагат се за министри, прокарват и назначават протежета без конкурс, громят ромите, бранят КТБ и т.н.


Политически разнобой с препятствия

Липсата на координация и нежеланието за вземане на съвместни решения не е нещо ново в РБ. Още през 2013 г. тя стана основна причина за оттеглянето една от партиите съучредителки на блока - Зелените. Техните представители в РБ тогава се оказаха в небрано лозе: те нямаше как да обяснят на съпартийците си дадено становище или действие на блока, тъй като в много случаи сами го научаваха пост-фактум.  

Още на евроизборите през 2014 стана видно, че лидерите на партии, съставляващи блока гонят собствени цели, а единственият източник на гравитация помежду им е стремежът към участие във властта. Но с включването на някои от тях в държавното управление тази сила от притегателна стана центробежна. Направените компромиси, както и някои откровено лични грешки на министри на РБ, отблъснаха нарастващ брой ключови подгрупи от бездруго тесния му електорален ресурс.  Шампион в тази дисциплина стана здравният министър д-р Петър Москов. 

Направените компромиси, както и някои откровено лични грешки на министри на РБ, отблъснаха нарастващ брой ключови подгрупи от бездруго тесния му  електорален ресурс.

При встъпването си в длъжност Москов екзекутира забраната за тютюнопушене на закрити обществени места, като я определи за "екстремна" и ясно индикира, че прилагането й няма да бъде прироритет за МЗ по време на министерстването му. Докато нарушенията на забраната растяха главоломно пред очите на всички, министърът-медик се подигра над проевропейската кауза на движението "България без дим", сравни симпатизантите му с комунистически доносници и намекна от парламентарната трибуна, че негодуването им е плод на меркантилност. Това отблъсна мнозина привърженици на РБ сред тях, които бяха в първите редици на протестите срещу "модела #КОЙ?" и сочения като собственик на "Булгартабак" Делян Пеевски. 

Въпреки доказаната от различни социологически изследвания масовост на подкрепата за забраната на тютюнопушенето, малкото наглед пушаческо прегрешение на Москов можеше а се размине почти незабелязано. Но няколко дискриминационни изявления на здравния министър - най-вече по отношение на ромите, го вкараха в конфронтация с радетелите за толерантност, човешки и малцинствени права. Сатанизирани от медиите и говорителите на статуквото като "соросоиди" и "агенти на Запада" - най-напред в Русия и други недемократични страни, а сравнително отскоро и у нас,  представителите на тази група имат солидно влияние сред привържениците на либералната демокрация, които формират електоралния "гръбнак" на РБ.

И в двата случая бедата можеше лесно да бъде поправена ако след първоначалните непремерени изказвания, явно плод на лични възгледи и пристрастия на самия Петър Москов, той бе предприел елементарни политически мерки за да успокои притесненията на своите избиратели и да заздрави увереността им в ценностната кохерентност на РБ.  Но и в двата случая действията и изявленията му получиха мощно насърчение из масовата медийна среда, която е традиционно благодатна за преплетените интереси на тютюневата индустрия и постоянно подхранва политическото и икономическо статукво чрез насаждане на омраза към малцинствата. Политическата власт, и сведенията за нарастваща популярност, охотно предоставени от често обвързаните в същата мрежа зависимости социологически агенции, главозамаяха Москов. Вместо да заглади противоречията си с различните групи привърженици на РБ, той ги неглижира и задълбочи.

Действията и изявленията на Петър Москов получиха мощно насърчение из масовата медийна среда, която е традиционно благодатна за преплетените интереси на тютюневата индустрия и постоянно подхранва политическото и икономическо статукво чрез насаждане на омраза към малцинствата.

Така имиджът на Москов като млада надежда на реформаторската политика остана да зависи главно от два фактора: успехът на реформите му в здравеопазването, и подкрепата на т.нар. лекарска гилдия. Двете условия на задачата обаче са почти неизпълними едновременно: въпреки хроничинте оплаквания, най-вече от недостатъчно заплащане, медиците, както повечето гилдии у нас, са преимуществено консервативни и резистетни срещу всеки опит за издънна промяна на статуквото. Дори без детайлно вглеждане в параметрите на предложените от Москов промени може да се очаква, че колкото по-радикални  са те, толкова по-враждебен ще бъде отговорът на средата срещу тях. А това означава загуба на подкрепа за РБ сред лекарското съсловие или отказ от реформи.


За разлика от Москов, и най-вече Кунева и Лукарски, които вече консумират достъпа си до власт, Радан Кънев има само какво да губи от отслабване на РБ и компрометиране на реформаторския му потенциал. В блока липсват адекватни механизми, чрез които да се упражнява ефективен контрол над министрите на РБ или - не дай Боже - да им се търси политическа отговорност. Ето защо чрез поставения "ултиматум"  Кънев се опита да се възползва от принципа "микрофонът е ваш" и да постави участниците в управлението от страна на РБ пред свържен факт.  Заплахата, че РБ ще се оттегли от властта при провал на здравната реформа, вкара Кунева, Лукарски и самия Москов в капан.  При твърде вероятният сценарии реформата да не получи подкрепа от парламентарното мнозинство, те или ще трябва да подадат оставка, или да се иденфицират обществено като комформисти, които нехаят за реформите и се интересуват единствено от ресурсите на властта.

Заплахата, че РБ ще се оттегли от властта при провал на здравната реформа, вкара Кунева, Лукарски и самия Москов в капан.

В случая Радан Кънев играе ва банк и отговорът не закъсня: ден по-късно вицепремиерът Меглена Кънева се дистанцира от ултиматума и го обяви за лична приумица на самия Кънев. Така партията й скъсва и последните останки от васалитет спрямо РБ. Въпрос на време е седесарите на  Лукарски да сторят същото. От тук насетне какъвто и да било следващ опит за централизация и обуздаване на опърничавите министри в РБ ще става все по-невъзможен, а съдбата на блока като единен субект ще изглежда все по-несигурна.

Жената на колегата или защо не сме за Шенген

Да не излезе че се заяждам, но преминаването през граничен контрол на българските летища се оказва нескончаем извор на теми за размисъл. Преди минути отново се натъкнах на прелюбопитна случка с участието на служители на Гранична полиция: този път свързана с жена на колега, на която – явно по грешка – били иззети гримове, маскари, или някакви други забранени за внасяне в зоната за чекиране вещества.

По време на около десет минутното изчакване пред една от двете отворени ленти за проверка на багажите на Софийското летище около 17.15 днес ми направи впечатление обемист пъстър, преимуществено лилав, куфар, който на няколко пъти бе върнат от служителите за повторна и потретена проверка през скенера за багаж. Когато най-после се озовах от другата страна на скенера и започнах да прибирам вещите си обратно, видях симпатична млада жена с чуплива, червеникава коса, която с усмивка и леко извинение обясняваше, как била направила задръстване.

Направи ми впечатление, че вниманието и вежливостта й бяха предназначени не толкова  за останалите пътници, чакащи във въпросното задръстване, колкото за… служителите зад лентата, облечени в полицейски униформи. В този момент чух плътен мъжки глас зад гърба ми и долових отчетливо изговорени словосъчетанията „жена на колега“,  „пъстър куфар.“ Обърнах се и видях по-възрастен, и по-старши наглед офицер, с нещо като по-тъмна жилетка над униформата, който говореше по мобилен телефон – нещо забранено за простосмъртните пътници – докато по-млад полицай щателно го обискираше за оръжие.

За миг се възхитих колко принципно се спазват правилата – очевидно един полицай претърсва друг, по силата на някакви стриктно прилагани изисквания. Уви, възторгът ми не трая дълго. В следващия момент проумях, че старшият офицер очевидно инструктираше останалите да окажат съдействие на  жена на техен колега, както разбрах, от друг отдел, която била спряна на конвейера. „Ами не е казала, пуснали са ги вътре вече…“ оправдаваше се друг служител на сигурността, също униформен.

Случващото се пред очите ми изведнъж достигна съзнанието ми. Цялата смяна, обслужваща сектора за проверка на пътниците, на висок глас се извиняваше на непознатата млада жена, от която минута по-рано били иззети забранени за пренос предмети.   Въпросните предмети бяха вече пуснати в специалния контейнер, заедно с вещите на всички останали пътници, нарушили строгите правила срещу пренасяне на течности, въведени по цял свят след  истеричната ера след  9.11.2001 и превърнали се в проклятие за пътниците, и благословия за безмитните и други търговци на напитки, допуснати в забранените зони.

Служителите на закона се извиняваха коленопреклонно на младата жена за това, че бяха приложили закона спрямо нея. Явно по грешка. Не разбрали, че е „жена на колега!“

„Друг път казвайте предварително, да заем,“ приятелски я гълчеше по-възрастна възпълна граничарка.  Съветът й, с  добавени от мен логични тълкования, звучеше така: „Ами нека сега той“ – съпругът полицай –  „като не ви е казал“ – че ако се представяте като полицейска съпруга, няма да прилагаме законите спрямо вас – „сега  нека да плати 500 евро глоба “ – за нови гримове и маскари на любимата. „Пуснахме ги вече /в контейнера/, нищо не може да се направи вече,“ ядосваше се едър полицай. Младата съпруга на колегата пък вече съвсем притеснена чупеше ръце и обясняваше на спътниците си, че няма да може да си чисти грима през цялото пътуване.

Феноменът „всичко за колегата“ е част от обществената култура от времената на зрелия социализъм, когато повсеместните ограничения над индивидуалните човешки свободи и над достъпа до стоки за консумация се компенсираха чрез привилегии, получавани по силата на партийно-управленчески или професионален статут. Различните индустрии, професионални, творчески и други съюзи, се различаваха по нивото на привилегии, с които разполагаха членовете им. Сред тях най-могъща до ден днешен остава мрежата на службите за сигурност – България е европейски рекордьор по броя на служителите им на глава от населението. Службата в тези служби, независимо на какво ниво и ранг, неминуемо се възнаграждава – както формално, така и неформално.

Днешният случай на софийското летище беше пряка демонстрация на второто, на най-ниско, базово ниво: редови служители – и офицери – демонстрират професионална солидарност, в следствие на която насмалко не пропуснаха пътничка със забранени от закона субстанции в зоната за чекиране. Това се случи неприкрито, без опит да се прикрие от останалите пътници, сред които и аз, които станаха неволни и мълчаливи свидетели на ситуацията. Драстичното нарушение на законите и правилата за сигурност бе осуетено единствено от неопитността на миловидната съпруга на незнайния „колега.“  Твърде млада, и може би отскоро омъжена в „системата“, на нея явно не бе й минало през ум да се възползва от семейния си статут за да получи дребната привилегия да внесе течности в личния си багаж. След днешния случай тя вероятно няма да повтори същата „грешка.“

Остава плашещата мисъл, ако редовите служители си правят „услуги“ като си затварят очите пред закона на семейно-кастов принцип по този начин, какви ли привилегии си осигуряват на същия принцип високопоставените хора в системата. Тези, от които зависи както прилагането и спазването на законите и правилата, така и сигурността на пътниците и гражданите на България и Евросъюза. И неприятното усещане, че май наистина са прави тези, които не искат България в Шенген. Просто защото  криворазбраната „колегиалност“ на нашенските служби за сигурност и техните семейства и приятелски кръгове е явно по-значима от уж изпълнените формални критерии за членство в общата европейска система за сигурност.

Един класически скандал

Фото: Ралица Димитрова във Фейсбук

Шумотевицата около закъснялото начало на учебната година в софийската класическа гимназия ме навежда на тъжни мисли. Неспособността на отговорните за това хора и  институции да осигурят нормални условия за обучението на децата, е безобразие. Фактът, че конкретния пример засяга едно от най-елитните училища в страната действително е показателен - няма изключение от повсеместното отстъпление на обществото и държавата ни от всичките им базови функции, сред които е образованието.

Но покрай напълно основателните критики срещу това безобразие се промъква и една линия на оплакване, която категорично не приемам. Най-точно илюстрирана е от публикации във форумите от родители и ученици в класическата гимнзия, които негодуват срещу непрестижните райони, в които са разположени както досегашната, така и предоставената като временна сграда на училището. Един ученик недоволства, че в кв. Модерно предградие бил принуден да се учи сред "селскостопански елементи." Много други критикуват отредената от Министерство на образованието заместваща сграда на бившето 13то училище в София не за друго, а защото била разположена в близост до пазара, в квартал изпълнен, според тях, с наркопласьори, бездомници и проститутки, с една дума - с измета на обществото, с който - очевидно - учениците от класическата гимназия не би следвало да имат нищо общо.

Една възмутена майка на ученик определя като "шокираща" и "скандална" снимка на човек, заспал в унизително състояние на безпомощност и мизерия пред входа на 13то училище. "Кои, и по-точно какви са тези хора, които ми твърдят, че това 13-то може да приюти Класическата гимназия??? Заобиколено от такива типове, леш, къде си пращам детето?" жалва се публично чрез Фейсбук въпросната госпожа.

Леш! Силна дума, така характерна за отношението към острите социални контрасти в обществото ни на много от хората, които се самоопределят като по-културни, по-развити, по-интелигентни, и със сигурност - по-платежоспособни от себеподобните си. Да, скандал действително има, но той не е в избора на тази или онази сграда за "елитните" деца на техните още по "елитни" родители. Скандалното е, че обществото ни нехае за онези, които мрат по улиците заради зависимостите към комара, алкохола, наркотиците, от продажбата и разпространението на които една престъпна клика и обслужващите я в управлението на държавата богатеят. Скандалното е, че това се случва на крачка от държавните институции и общината, които са парализирани от клиентелизъм. Скандалното е, че докато с тяхно пасивно и активно участие държавата е превърната в гето, мнозина си въобразяват, че могат да се скрият - заедно с дечицата си - зад някаква псевдо елитарност. Скандалът е в липсата на същински елит, който да дефинира проблемите, да формулира начини за решаването им, и да ги наложи на "демократично избраните" управляващи и тяхната администрация, и действително изисква спешна реакция.

Евала бе, граница!* Гранична полиция официално абдикира от спазване на правата на гражданите на ЕС на облекчено преминаване през граничен контрол.

Главен Комисар Захарин Пенов. Фото: ГДГП

Главен Комисар Захарин Пенов, Директор на Гранична полиция, застана официално зад отказ на българските гранични служители да осигурят приоритетно преминаване на европейски граждани през предназначените за тях гишета за гранични проверки. По този начин на практика Гранична полиция институционализира практика на нарушение на действащото право на ЕС, или поне отказва да я прекрати. Така излиза от отговор на Пенов на подадена от мен преди повече от месец жалба по този повод.  Ето предисторията на случая. На 19.07.2013 г. се обърнах към Главна дирекция „Гранична полиция“ (ГДГП)  чрез полето за връзка на сайта й и предоставения там електронен адрес , за това, че граничните служители на бургаската аерогара отнемат едно – макар и дребно наглед – право на гражданите на ЕС: да преминават  през външните граници на съюза при облекчена процедура и без да чакат на обща опашка.  

Както научих чрез просто запитване до европейската информационна служба Europe Direct, това право, и всички други правила за преминаване на границите на съюза, са уредени от Шенгенския граничен код  - европейска регулация (No562/2006) с пряко действие в страните членки, една от които е България.  Според кода, гражданите на ЕС подлежат на „минимална проверка“ при преминаване през границите му, за разлика от гражданите на трети страни, които задължително се подлагат на пълна проверка.  Член 9 на кода постановява задължението на всяка страна членка да обезпечи отделни алеи и информационни знаци за гражданите на ЕС, които преминават границите й на международни летища, а и не само там.

Тези подробности със сигурност са добре известни на Главен Комисар Пенов и неговите служители. Те добре знаят и  че пълната проверка на гражданин от трета страна отнема няколко пъти по-дълго време от облекчената, която е предвидена за европейските. За целите на въпросната облекчена проверка за граждани на ЕС вечерта на 17 юли на международното летище в Бургас  измежду всички работещи гишета бе предназначено едно. Само че работещата в него спретната  граничарка изцяло нехаеше за светлинния надпис  над главата й, чиято функция, според Europe Direct, e да обезпечи „оптимално ниво на преминаване“ за гражданите на ЕС. Вместо това тя методично подпечатваше и въвеждаше в компютъра паспорт след паспорт на граждани от „трети страни“ – най-вече от бившия Съветски съюз, които се тълпяха на опашката пред нея. Разбира се на опашката търпеливо чакаха реда си и граждани на ЕС – поляци, естонци, словаци и, разбира се, българи като моя милост. Когато достигнах до гишето и любезно запитах служителката на ГДГП защо допуска неевропейски граждани да преминават през гишето, получих от нея изумен поглед, и спонтанен  контра-въпрос: "Че аз откъде да ви знам кой какъв е?" След като обясних,  също изумен, че гишето, на което работи е предназначено единствено за граждани на ЕС и посочих табелката над главата й, девойката ме посъветва ехидно  да се оплача „на началниците“ и махна с ръка

Маркировка над граничните гишета. Фото: Летище Бургас

Имах дежа-вю: бях преживял точно същата ситуация, и получил точно същия съвет, от точно толкова елегантна българска граничарка около година по-рано на софийската аерогара. Тогава само написах в блога си; този път реших действително да се оплача. Сторих го  още докато чаках закъсняващия полет за София в претъпканата транзитна зона. Подчертах в жалбата , че отказът да се предостави приоритет на граждани на ЕС при преминаване на граничен контрол противоречи на Договора за присъединяване на ЕС, както и на други административно-правни норми на ЕС. Задължение на граничните служители на ЕС е да съблюдават тези норми и да не допускат граждани с неевропейски паспорти да преминават през определения за европейските коридор. Подчертах, че поведението на граничните служители на практика отнема права на всички притежатели на европейски паспорти, и изразих безпокойство, че това става със знанието на ръководството на ГДГП.  Помолих за спешна намеса и незабавно инструктиране на българските гранични служители за обезпечаване на правата на гражданите на ЕС при преминаване през българските граници на Съюза. На края, извън основния предмет на жалбата, посочих и абсурдния факт, че на летище Бургас през изходящ граничен контрол преминават и пътниците по редовни вътрешни линии, като допуснах, че точно за това ГДГП не носи отговорност.

Тъкмо върху тази последна точка фокусира отговорът си Главният Комисар. Получих го на 27.08.2013 г. Шефът на ГДГП ми отговаря на дълго и широко, че инфраструктурните особености и ограничената площ на салон “Заминаване” на летище Бургас възпрепятстват възможността за обособяване на отделен коридор за извеждане до самолета на пътниците от полетите по вътрешни линии. „При създадената към момента организация, след приключване на процедурите по регистрация за полет и проверка за сигурност, същите преминават през гишетата за гранични проверки, след представяне на бордна карта,” обяснява Захарин Пенов. Всичко това може и да е истина, но тъй като не е указано никъде и никой не го обяснява, аз, а допускам и останалите пътници за София, чинно си изчаках реда и представих личната си карта на униформената граничарка. По-важното е, че това изобщо не е основния предмет на жалбата ми, но пък е основен аргумент  за отказа на директора на ГДГП да я признае за основателна: 

„Във връзка с гореизложеното и предвид факта, че при пътуване с вътрешен полет, пътниците не подлежат на гранични проверки по смисъла на  чл. 7 от Регламент (ЕО) № 562/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници), правилата за предимство при преминаване през гишетата за гранични проверки са неприложими (подчертано в оригинала, б.а.).“

Едва сподавям възхищението си от този перфектен Параграф 22:  не съм получил предимство като Европейски гражданин, защото като пътник по вътрешни линии не би трябвало въобще да минавам през граничен контрол. А за това че съм минал, поради липса на друг начин, не е по вина на ГДГП. Fair enough, както казват англичаните, срещу тази логика просто няма как да възразя. Но все пак жалбата ми беше за друго – за това, че служителката игнорира напълно светлинния знак над главата си и не пропуска хората с европейски паспорти през него с приоритет! Отговорът на Главен Комисар Пенов напълно заобикаля този въпрос. А би било толкова просто да каже „благодаря, прав сте“ и да инструктира служителите си как да изпълняват европейския закон.  Начинът да стане това е прост, пише го и в Шенгенския код:  на гишето за граждани на ЕС не се пропускат паспорти от трети страни.  Ако такива все пак се появят, граничарят отказва да ги обработи и вежливо пренасочва собствениците им към гишето с надпис „Всички паспорти“. Няма да им е приятно, но така е навсякъде в ЕС, надали ще се учудят – както не се учудвахме и ние, българите, до преди 2007 г., когато  чинно си чакахме на опашките за неевропейци. По скоро учудване – и посмешище у чужденците  – предизвиква очевидната неспособност на българските власти да се държат по европейски.

През лятото терминалите са оживени. Фото: Летище Бургас.

Настоявам да бъда разбран правилно – не питая злоба, самодоволство или реваншизъм спрямо руснаци, молдовяни или други неевропейски граждани. Напротив, ако имаше как, бих вдигнал всички граници между хората и бих ги заменил с цветни лехи. Но до тогава искам правилата да се спазват и прилагат, в интерес на гражданите – нали това е смисълът на европейското ни членство? Младата граничарка може би не помни времето преди него, но началникът й няма извинение. Пък и двамата би следвало да са наясно какво е значението на спретнатите им полицейски униформи.  Явно не са. И вместо да се извини и да разпореди на всичките си подчинени да прилагат стриктно законите и правилата и да се държат като европейски граничари, баш началникът им, Главен Комисар Пенов, върти, суче, и от сто баира вода носи, та да ги „покрие.“ Така от отговора му се оказва, че точно в същата вечер бил поставен „своеобразен рекорд за летище Бургас на броя обработени заминаващи и пристигащи пътници в изключително натоварения летен туристически сезон.“ Рекордът се състоял в това, че в салон “Заминаване” били обработвани пътниците за девет полета! „В тези условия, времето за изчакване и физическо преминаване на пътниците през гишетата за гранични проверки  неминуемо се увеличава с произтичащите от това неудобства за пътуващите и натоварване на граничните полицейски служители,“ гълчи ме в отговора си главният граничар на републиката. Сякаш на точно това летище има друг сезон, освен летния. Сякаш тези девет полета не са били планирани от месеци в разписанието на аеропорта. И сякаш правилата са разтегливи локуми и подлежат на неговата и на служителите му преценка, а не са постулирани от европейски и наши закони.

Може темата да се стори някому по-незначителна или по-маловажна от безумията в митниците, станали повод за класическия материал на Еленко Еленков „Евала бе митница“ публикуван в „Дневник“ през 2009 г, от който заимствам заглавието. Но намирам, че казусът „граница на ЕС“ си заслужава да се разнищи в подробности. Той засяга принципен за всички българи, и всички останали европейци, въпрос: прилагат ли българските институции, и конкретно в случая гранична полиция, европейското право?  Отказът на  ГДГП да приеме един напълно добронамерен сигнал за основателен говори за обратното. Нямам намерение да се примиря с това – просто не ме устройва да съм гражданин на страна, чиито институции с лека ръка пренебрегват правилата, въдворени от ЕС в моя полза.  Препращам тази кореспонденция до Министъра на вътрешните работи, като висшестоящ държавен орган спрямо ГДГП, с настояване да докаже, че българската гранична полиция поне се опитва да осигури ли гарантираните на  европейските граждани права.

В послеслов, държа да подчертая пълната си добронамереност към Главния Комисар, и служителите му. Спретнати са, и сравнително вежливи. Говорят английски. Чудесно е, че той лично отговаря на подаден от гражданин имейл. Чудесно е, че и той го прави по имейл. Всички ние българите, както и европейските и неевропейските граждани, които посещават страната ни, ще живеем по-добре, ако полицията и институциите на България стриктно прилагат европейските правила и норми. Спазването им не е признак на тоталитаризъм или нечовечност към гражданите на трети страни, а тъкмо напротив. И за да не бъда голословен, споделям начина, по който граничните служители могат едновременно да спазят буквата на закона и да дадат шанс на неевропейските граждани да преминат по-бързо през границата: просто щом гишето за ЕС-паспорти остане празно, служителят в него подканва  пътник, комуто е дошъл редът на съседната опашка, за неевропейски граждани. Така хем не бездействат, хем помагат на хората, хем всичко е по правилата. Правят го англичаните, спокойно могат да го правят и служителите на ГДГП – с усмивка и добро настроение.

--

*“Евала бе, митница“ е заглавието на вдъхновяващ материал на Еленко Еленков, изобличил в „Дневник“ поведението на митническите служители  през януари 2010 г. и предизвикал промени и реформи в начина, по който се третират пощенските пратки от Европейския съюз.

Днес чествам България, каквато я искам

Днес  Народното събрание прие пълната забрана за тютюнопушене на обществени места. Денят е важен за всички хора, които държат България да бъде добро място за живеене на тях и децата им. Аз съм един от тях.  Прекарах голяма част от последното десетилетие в чужбина. Там се родиха децата ми. Но никога не съм се примирявал с мисълта,  че България е затворена страница, изминат път, по който връщане няма. Напротив,  вярвал съм, че това е страната, в която мога да бъда щастлив – с приятелите, които обичам, професионални колеги, които уважавам, и – разбира се – с партньорката и децата ми, без които щастие не може да има.  И ако връщането ни в една чиста, уредена, красива България, беше мечта, решението на групата лобисти да отменят забраната за тютюнопушене през 2010 отдалечи изпълнението й с две години.
Прекарах ги  като в унес.  Протестирах, пях, спорих, говорих, писах, публикувах.  Не бях сам. С мен бяха приятели, колеги, съратници, непознати хора, които също не се примиряваха със зловонната задимена българска реалност.  Бяха готови да вложат и време, и средства, и нерви, и сърце от себе си.  Орлин, Гергана, Методи, Жеко, Стефан, Мариана, Юли, Максим, Венета, Иво… имена има още. На живо и в мрежата. Не, нямахме нищо против пушачите.  Те са заложници на своя навик, който им доставя удоволствие, но и бавно ги убива. Много от тях го знаят и търсят начин да се спасят. Други не търсят – има ги всякакви. Но не те бяха причина за нашите действия.
Най-отвратително беше усещането, че сме в държава, в която здравето и живота на хората нямат значение. Че значение имат печалбите на този и онзи:  на лобиста Емил Димитров, на незнайните собственици на „Булгартабак“ и на знайните – на БАТ и „Филип морис“, например. Че гласът ни на хора, родители, избиратели, не се чува от тези, които уж сме избрали да решават вместо нас, не звучи от трибуната на Парламента, от екраните и вестникарските страници. Че са готови да хвърлят България обратно назад, да няма промяна, да няма свеж въздух. Да нямаме шанс за промяна, за чист и достоен живот.
Отвращението от всичко това се оказа мотор за активност. Не се примирихме, не спряхме, дори и когато бе трудно. Открихме съюзници -  в медиите, по етажите на здравното ведомство, в Парламента дори. Не им беше лесно да вдигнат глава, да подемат нашата кауза. „Капитал“ направиха кауза. Д-р Маша Гавраилова ни посрещна като партньори, д-р Кунчев даде надежда, че някой в държавата иска законът да се прилага, д-р Константинов, като министър, отново предложи забраната. Нямаше да минем и без Бойко Борисов – той ни гледаше косо от джипа, когато скандирахме „Водете ни напред , а не назад!“, той обаче удари по масата на лобистите и рече „Аман!“
От декември до днес се стараехме да направим така, че да се върне забраната. За това ни помогна и фондът на „Блумбърг“ – така можахме да привлечем Петя и Виктор, които помогнаха за намирането и формулирането на аргументите за нея, и Иринка – която събира в www.bezdim.org сигналите от стотиците хора, които държат да се спазва законът в тази наша така беззаконна държава. Когато предложихме да не се пуши и на открито ни се смяха дори и приятели.  Не спряхме. Три месеца по-късно  нашите предложения звучаха от парламентарната трибуна, през устата на депутатите-вносители, нашите данни се ползваха за да се аргументира забраната. И днес тя е факт. Празнувам и гледам напред – към следващата пречка по пътя, която трябва да махна, за да бъде България място за достоен живот. Вече знам, че не съм сам, и че заедно можем.

Градските кучета и градските хора

Проблемите с бездомните кучета са проблеми на хората, с тяхната урбанизирана, неекологична, консумативна и нездравословна човешка свръхпопулация. Приписването им на "еколози" и "природозащитници" е пореден и опасен опит за манипулация на общественото мнение в погрешна посока. Много хора изпитват симпатии към четириногите уличници. Не само поради наследствената привързаност на човеците към кучетата, но и в следствие на изконната връзка между хората и животинския свят. Но кучетата не са диви животни. Като вид те отдавна са загубили мястото си в екоравновесието на природата. А проблемът със съвременните им бездомни събратя е, че не са и домашни, както предполага генотипът им от хилядолетия насам. Така хората, които интуитивно обичат домашните си любимци, и също интуитивно търсят връзка с дивата природа, се оказват лице в лице със съвсем различен вид. 

Той не е нито "най-добрият приятел на човека" от хилядолетия, нито има рефлексите и поведението на див звяр. Това го прави много по-опасен и коварен и от двамата.  Затова той се увърта около човешките обитания за  храна и подслон, но живее в глутници; не питае нито привързаност, нито вродения страх на дивото животно от човека; и не се колебае да го атакува при числено и друго надмощие. Опазването на този вид не е част нито от природозащитата, нито има нещо общо с традиционния човешки хуманизъм.

Човекът е напълно неподготвен за срещата с Canis urbanus. Защото и той вече не е добрият стар Homo sapiens, привикнал традиционно да живее в малки общности, със семейни домове, къщи, дворове, градини и досег до природата. Градският човек е също толкова младо еволюционно образувание, колкото и градското куче. Той живее в масови, претъпкани градски гета, напълно непригодни за естествените му потребности. Той е загубил прекия досег с природата, от който през хилядолетията е черпил храна и препитание, и е станал напълно зависим от индустриални и социални структури. А това го прави много уязвим, озлобен, лесен за манипулация.

От десетилетия обществените науки доказват пряката зависимост на човешкото благоденствие от достъпа до чиста, съхранена и здравословна околна среда. Целта на съвременните развити демокрации е осигуряване на балансиран, разумен, достоен, човешки начин на живот. 

Постигането на тази цел изисква сериозни промени в обществото, и ще засегне интересите на тези, които печелят от съществуващото му състояние. И тъкмо те безогледно се стремят да компроментират и очернят природозащитното движение, като му приписват всевъзможни грехове. Сред тях напоследък се нареди и сляпата защита на Canis urbanus. "Еколозите" са отново злите бедсърдечни хора, които, според угодническите медийни писания, ценят човешкия живот по-малко от този на бездомния пес. Подобна манипулация е не само нечестна, но и откровено вредна, тъй като насочва справедливия обществен гняв от болната върху здравата глава. Решението на "кучешките" проблеми е възможно единствено като част от трайното и устойчиво решение на "човешките" - в рамките на хармонично, хуманно, демократично общество, което не робува на пазарни, печалбарски и консумативни химери.

От защита на дърветата към защита на държавата

Поръчителите на кампанията срещу
 Тома Белев в медиите ликуват.

С отстраняването на един принципен и неподкупен парков директор управлението изпуска духа на гражданското недоволство от зелената бутилка в политическия живот

На 24.02.2012 Държавна агенция по горите оповести, че Тома Белев повече няма да бъде директор на Природен парк Витоша.  Отстраняването му, оформено като „конкурс“, дойде в отговор на настоятелна поръчка от страна на икономическата и политическа групировка около председателя на Българската федерация по ски Цеко Минев, свързан с оператора на ски-съоръженията на Витоша, концесионерите на ски-зоната в Банско и Първа инвестиционна банка. Веднъж вече отказана в последния момент от предишното правителство пред лицето на надигащото се гражданско гражданското недоволство, поръчката бе отправена към сегашното чрез целенасочени и координирани действия на нечистоплътни псевдо-граждански клакьори, политически лакеи, и медии, нямащи нищо общо с понятието "журналистика". 

Управлението на ГЕРБ, дошло на власт на крилете на същата гражданска неприязън към обслужването на сенчести олигархични интереси от страна на държавата, драговолно прие поръчката за отстраняване на Белев от ръководството на парк Витоша. Тя бе изпълнена в пакет с други действия, насочени към легитимиране, узаконяване, насърчаване и подпомагане на узурпирането на българските планински курорти от същата групировка. Пакетът включва експресни поправки в закони, директни финансови инжекции през ски-федерацията, и благосклонни медийни потупвания по рамото за Цеко Минев от страна на министър-председателя Бойко Борисов.

Забележително е, че отстраняване на Белев и останалите поръчки на Цеко Минев и компания се изпълняват, въпреки доказателствата за крупни нарушения на концесията и закона от концесионера на Банско, въпреки отказаното от еко-министерството разрешително за проектите за преустройство и строителство на Витоша, въпреки категоричните уверения на държавните органи, че операторът на съоръженията „Витоша ски“ на практика изнудва и рекетира държавата, и въпреки оповестените само преди седмица от Сметната палата злоупотреби с милиони в ски-федерацията. Държавата явно е поставена на колене от собствения си Министър-председател пред интересите на Минев и свързани със замените на гори, ловни, строителни, тютюневи или други офшорно-сенчести бизнес подвизи депутати като видния лобист на ГЕРБ Емил Димитров.

Отгоре на всички останали безобразия, извършени в тяхна угода, отстраняването на Тома Белев  прехвърля мярката.  То се възприема от хората вече не като атака срещу Витоша, горите, парковете и природата на България,  а като демонстративен удар по държавността. Удар по всички свестни хора в държавната администрация, които принципно и професионално си гледат работата. Удар по всички нас, гражданите, които искаме отговорно и европейско управление на държавата.  Удар по независимата журналистика, свободния пазар, правовата държава, либералната демокрация - неслучайно клиширани и отдавна изпразнени от смисъл у нас понятия.

Стъпката с отстраняването на Тома Белев е изключително погрешна за правителството, тъй като има очевидно тълкувание за обществото. Тя легитимира уродливите практики на клиентелизъм и директно обслужване на тясна група лица и техните бизнес интереси от страна на държавата за сметка на здравето, околната среда, образованието, здравеопазването, правосъдието и всички останали колективни интереси, които държавата е призвана да отстоява.  С тази стъпка ГЕРБ прекрачва от другата страна на рубикона, по чийто склон дойде на власт: превръщането на България в правова отговорна пред гражданите си европейска държава. С отстраняването на поредния почтен, неподкупен, отличен професионалист от държавната администрация управлението изпуска духа на гражданското недоволство от зелената бутилка. В следствие на него изведнъж осъзнах, че проблемът, който най-много ме безпокои вече не е опазването на природата, а опазването на държавата, в която евентуално ще живеят децата ми. От природозащитник станах държавозащитник – краен, гневен, радикализиран. И надали ще съм единственият.