Журналистика за пътниците

Шумотевицата в медиите около изоставените от "Райън ер" около 300 български пътници на летище до Рим е напълно основателна. Дълг на журналистите да информират зрителите и читателите си и да изобличават безобразията и беззаконията. Неприемливо в случая по-скоро премълчаването на името на авиокомпанията от повечето медии - на принципа гарван гарвану око не вади, за което алалармира в социалните мрежи редакторът на "Е-вестник" Иван Бакалов.

Не всички журналисти са на това мнение.  Журналист и опитен пътешественик се запита публично, също в мрежата, защо медиите трябвало да се занимават с проблемите на хора, тръгнали на "бедняшки екскурзии"? В общи линии твърдението беше, че изоставянето на пътници след отменен полет си било най-обичайно нещо, всички те са си приели рисковете като са се качили на тази авиокомпания, да си търсят правата и да се оправят, както правим всички ние в подобни ситуации.

Така е. Но точно от тези "бедняшки" - и действително безпомощни - пътници богатеят нискобюджетните но високооборотни компании, на чиито криле лети бедняшката масова консумация. Най-цинично е, че повечето такива компании често нескрито унижават клиентите си, издевателстват над тях и пренебрегват дори гарантираните им от европейските закони права. За целта разчитат точно на липсата на опит, финанси и правна грамотност у пасажерите си.

На същото отношение често са изложени и работещите в такива компании, от които се изисква изпълняват нечовешкото отношение към клиентите. Печелившият бизнесмодел, при който бедни и безправни служители третират зле бедни и безправни пътници, със сигурност не се нуждае от независима обществено отговорна журналистика.

За пръв път се натъкнах на този факт през 2009 г., когато разследващата програма на BBC "Панорама" разкри някои от елементите му в репортаж за практиките на "Райън ер". Тогавашния бос на компанията Майкъл О'Лири отговори  арогантност, изцяло в тон с неолибералната пропаганда, според която единственото право е правото на парите и онзи, който ги печели и притежава. 

В основата на атаката на "Райън ер" тогава бе поставено от компанията условие О'Лири да говори пред BBC без да се редактира интервюто му. Това условие обаче напълно зачеркваше смисъла на редакционната независимост на медията, основаваща се на мисията й да отстоява обществения интерес. Преуспелият мултимилионер О'Лири имаше нужда просто от микрофон и камера, без редакционна намеса - място за журналистика в неговия свят не се предвиждаше.  

Журналистиката, принизена до стойка за микрофон, днес става все по-разпространена, както из родната ни медийна среда, така и по света.  Но BBC отказа да я приеме. Вместо това изпрати репортер, който пресрещна и интервюира О'Лири навън, извън контролираната среда на компанията му.  В този разговор О'Лири многократно обвини "Панорама" и BBC, че преследват собствен дневен ред, че задават "заредени" въпроси, и натякваше, че единственият начин да говорят с него е в нередактирано интервю. На няколко пъти упрекна медията, че "хаби" събраните по силата на британския закон задължителни такси от ползвателите на телевизионни приемници, с които се финансира обществената телевизия.

Арогантността на този бизнес модел и претенцията му да не бъде излаган на критично медийно отразяване се базира на търговския му успех. До ден днешен "Райън ер" вози най-много пътници в Европа и се слави със статистически висока сигурност. Но през есента на 2017 фасадата на бизнес модела й се пропука, след като пилотите й предприеха безпрецедентни протестни действия срещу условията на труд в "Райън ер". Тогава компанията отмени десетки полети и провали плановете на хиляди пътници.

Апостилени терзания: епизод IV

Дойде време за следващия епизод от сагата с издаването на български паспорт за бебето Петър, родено на 20 май 2011 г. в Оксфорд. Разказът водя в качеството си на негов баща и единствен родител с българско гражданство. В края на предишния репортаж стигнах до обнадеждаващ момент – успяхме да подадем документи за временен паспорт, който действително бе издаден от българското консулство в Лондон в рамките на две седмици. С него новороденият господин можеше спокойно да пътува, както се оказа, навсякъде където душата и родителите му поискат, в рамките на една година. С едно единствено изключение – България. Веднъж пресекъл границата на страната, временният паспорт губи валидността си и притежателят му трябва да се снабди с постоянен такъв за да я напусне отново.

За да съм чист пред съвестта и читателите си трябва да призная, че решението да придобием българско гражданство и паспорт за Петър далеч не бе продиктувано от гол патриотизъм или бащинска сантименталност. Не ми липсват нито едното, нито другото, но истината е, че еквивалентната процедура в Унгария се оказа много по тромава и времеемка. Що се отнася до придобиването на британски паспорт, то засега е просто хипотеза. Така че, честно и почтено, българската администрация в този случай си записа червена точка. За съжаление това преимущество сякаш потъва в мътилката от некомпетеност, несъгласуваност, нелюбезност и недоимък, които бележат работата на въпросната администрация. Вижте какво се случи нататък.

От предишния ми опит с изваждането на бългаски паспорти на по-големите ми деца знаех, че издаденият в чужбина акт за раждане трябва да бъде преведен и внесен в местната ми софийска община за придобиване на гражданство с писмено съгласие на чуждестранната им майка. Такава декларация, съчетана с пълномощно за мен, Емеше подписа и завери при посещението ни в консулството в Лондон. Но поради престоящото ми след броени дни пътуване до София, реших да не използвам този път услугите на заклетите преводачи към посолството в Лондон, а към външно министерство в София.

Това решение се оказа погрешно заради апостила. „Апостил” е един вид заверка, подобна на нотариалната, но предвидена да важи от една държава в друга, по силата на нарочен договор към Хагската конвенция на ООН за международно частно право от 1961 г. По силата на конвенцията, страните, които са се присъединили към договора, приемат валидността на заверката с апостил на определени типове документи, сред които попадат и актовете за раждане. Знаменателно, споразумението задължава подписалите го страни да приемат заверката с апостил без каквито и да било повече заверки на местна почва.

До този момент обаче, в два последователни случая, бях подавал документи за българско граждансктво за децата ми въз основа на унгарски актове за раждане, преведени от българското консулство в Будапеща и без апостил. Тъкмо този опит ме подведе – не си давах сметка, че изискването за заверка с апостил е напълно задължително по силата на действащите закони. Това, че никой дотогава не ми я беше поискал, се бе дължало, както разбрах, на една инерция, по силата на която служителите в община Сердика в София просто бяха приемали държавния консулски печат като достатъчно доказателство за истинността на преведените сертификати.

Но този път сертификатът ми бе преведен в София. Вярно, от заклет преводач, одобрен и акредитиран от Министерството на външните работи /МВнР/ в София. Но върху превода не стоеше вездесъщият държавен консулски печат. От там насетне общинските служителки просто превключваха към законната процедура, та дори и леко отвъд нея, както се уверих.

Момичето от фирмата за преводи ме предупреди за тази опасност незабавно. Но аз реших да рискувам. И загубих. Защото служителката в Ритуален дом „Сердика”, където всъщност се внасят документите за придобиване на българско гражданство, се оказа непреклонна в намерението си да получи заверен по апостил - и едва тогава преведен - английски сертификат за раждането на Петър.

Предадох се и още по време на срещата с нея и просто си записвах механично какво се очакваше от мен. И така стигнах до последното й условие – преведеният и апостилен акт за раждне да бъде заверен и от МВнР. Реагирах незабавно, но тя не беше нито в настроение, нито в състояние да разсъждава над факта, че подобна трета заверка влиза в пряко противоречие с текста на Хагската конвенция. „Това са нещата, които се искат, без тях просто не мога да приема документите на това дете,” категорична бе тя.

Прибрах се в Оксфорд. Поставих акта за раждане на Петър в един плик и го изплатих до една от фирмите, натоварени от правителството в Лондон да поставя апостил. Платих си таксата от 60 лири по телефона. Документът се върна по пощата след два дни, изрядно сертифициран. Изпратих го с препоръчана поща до фирмата за преводи в София, обясних им ситуацията, и ги помолих да извършат и заверката в МвНР. Просто не исках да рискувам забавяне, каквото със сигурност би предизвикал един нов опит да подам документи без тази непотребна заверка.

Но съвсем не бях готов да приема тази видима несправедливост безропотно. Очевидно в случая се касаеше за пренебрегване на правна норма, поета от България с ратифицирането на ратификацията на Хагската конвенция. Точно това и написах в жалба, която регистрирах във виртуалното деловодство на Столична община под номер 94-ВД-1607/10.06.2011 г.

Около седмица по-късно намерих съобщение на телефонния секретар на българския си номер, който бях дал за обратна връзка по жалбата. Оставила го бе служителка на правния отдел на общината в София. Твърдеше, че съм се „объркал нещо”. Изчаках още няколко дни. Въпросната служителка ме потърси отново и този път успях да приема разговора.

Започна от същото място, където свършваше съобщението, което ми бе оставила: че съм се бил объркал, че такова изискване за повторна заверка от МВнР от страна на общината нямало. „Но тъкмо вашата служителка ми го предяви,” възразих. Не, не, това било изискване на Външно министерство. „Аз нямам взаимоотношения с Външно, вие, Общината, сте органът, който трябва да впише детето ми в регистъра на българските граждани, и изисква набор от документи за това.” Но изискването за заверка на МВнР било между министерството и фирмите – преводачи, продължи да настоява дамата. „Дори и така да е, то си остава незаконно, и не е работа на общинската служителка да го предявява спрямо гражданите,” вече по-твърдо заявявих. Усетих колебание в гласа от другата страна на линията и преминах в настъпление: „Моля ви, няма какво да обсъждаме, изпратете ми отговор на подадената жалба, ако няма такова изискване, аз ще го оповестя чрез медиите, тъй като чрез него се събират неправомерно такси и се губи време на много хора, които идват от чужбина да регистрират децата си. Ако има – ще обжалвам”. Госпожата се съгласи и любезно се разделихме. Факт е, че намеренията ми бяха точно такива, каквито й казах, но не мисля, че разговорът ни протече особено конфронтационно.

Минаха още няколко седмици. Междувременно проверих за всеки случай и версията на фирмата за преводи. Разбира се те категорично отрекоха изискването за заверка на вече преведените от тях документи с апостил да е на МВнР. „Клиентите идват и искат такава заверка, защото от общините им я искат”, каза преводачката. Изборът дали да направят заверката си бил на гражданите. Напълно добре ги разбирам – таксата е едва 25 лв, заплаща се чрез таксови марки, и е част от услугата, която фирмата преводам предлага. Никой, който е дошъл от чужбина за броени дни не би рискувал да времето и нервите си в опит да убеди общинската администрация, че тази заверка е излишна. Хората просто махват с ръка, както за толкова други неща, и я правят. Моята заверка също бе готова. Пристигнах отново в София, взех си я, и незабавно я внесох в Ритуална зала „Сердика” заедно с всички останали документи.

Допускам, че причината документите за гражданство да се внасят в Ритуалната зала, а не в съответния отдел на общината, се корени в някакъв опит да се придаде церемониалност на тази процедура. Но на практика тя е напълно бюрократична и се свежда до попълване на заявление и представяне на документи пред служителката. Този път бях попаднал на друга, много по-словоохотлива и приветлива. След като попълних всички формуляри и преснимах всички документи в близката книжарничка, попитах небрежно и за въпросната заверка от МВнР – коя я изисква?

„Знаете ли, това е много интересно,” рече жената с професионално приповдигнат тон. „Вие сте вторият човек в последните два месеца, който пита чувам да пита за това”. Охо, значи има и други, които се интересуват, питам невинно? „Да. Но този другият господин е вдигнал огромен скандал в общината и е отказал да плати. Затова сега ходят и ровят от там да намерят основанията за тази заверка... Нищо чудно и да е ненужна,” заключи госпожата. Ни лук ял, ни лук мирисал се измъкнах през вратата, но вътрешно триумфирах – значи сигналът ми е предизвикал проверка, и вече има статут на вътрешноведомствена легенда.

На изпроводяк, дамата ми предложи да й се обадя след две седмици, ако искам да съм сигурен, че ЕГН-то на Петър е издадено и актът за раждане е готов. Обикновено отнема и поне още една седмица докато се появи в компютърната система на МВР, обяснява госпожата охотно. Проявявих интерес. „Ами вижте, ние сме отделни служби, и с общината, и с МВР. Носим всички ксерокс-копия на една обща среща всеки четвъртък, гледаме ги, и въз основа на това се издават паспортите. Да инициираме една кампания във фейсбук за набиране на средства за ксерокс в Ритуален дом „Сердика,” пошегувах се. Тя прие шегата с усмивка. А по-късно пусна друга на свой ред: „Защо не дойдете да ви оженя аз вас?”

За оженване надали, но възнамерявах до две седмици да получа акта за раждане и да подам документите за паспорт на бебето, за да можем спокойно да отидем на море след това и просто да дочакаме издаването му. Дали не си правех сметката без кръчмаря?

Развръзка в консулството - част III

Почти веднага след като публикувах воплите си в интернет и на стената на Николай Младенов, няколко приятели предлагат да ме свържат с техни познати служители на българското посолство в Лондон. Приемам с благодарност. Въпреки блъскането с глава, комуникационна стена на консулството остава непробиваема , а времето неумолимо тече. Имам планирано пътуване до София около 4 юни и се надявам да го използвам за да подам документи на Петър за издаване на български акт за раждане и ЕГН.

Едва тогава идва първото чудо. Бях писал до оповестения в интернет адрес на консулска служба още преди повече от месец, без да получа отговор. Не знам как ми хрумва да проверя това съобщение в архива и - бум - оказва се, че съм изписал адреса погрешно. Пиша им отново незабавно. И след два дни телефонът в хола звъни. "Господин Антонов, обаждам се в отговор на вашето запитване," изрече делово женски глас. Пробив!

Разбира се не мога да се насладя на този успех напълно, тъй като вече съм прибягнал до "втория начин" и съм разговарял с позната на познатата ми, която работи в посолството. Твърде възможно е тази "връзка" или шумотевицата във фейсбук да са довели до това любезно обаждане.

Но в този момент това малко ме безпокои. Консулската служителка потвърждава, че фотографирането на бебето се прави на място в посолството, и внимателно изброява документите, които трябва да донеса за да подам документи за временен паспорт на Петър. Оказва се, че отговорът на моите терзания е прост - трябва човек да отиде на място в консулството.

Два дни по-късно с Емеше и Петър пътуваме към Лондон. Тръгваме сравнително късно, но с помощта на интернет и един хубав атлас, успяваме да стигнем от Оксфорд до центъра на британската столица за няма и час. Намирам място за паркиране в пряката до посолството и се завтичаме към консулския отдел. Остава около час до края на работното време. Докато припкам по тротоара със столчето на Петър в ръка се опитвам да извърша регистрация по телефона за да си платя паринга - гениално и просто.

Продължавам да диктувам номера на дебитни карти и автомобилни регистрации, вече във входното антре на консулството. Посреща ни възрастен, едър човек, който прави опит да ни връчи празни бланки за пълномощно. Охраната. Ненужно. Приготвил съм текста предварително и дори съм разпечатал пълномощното-декларация, с което Емеше делегира съгласието и благословията си на мен за вписването на сина ни в регистъра на българските граждани.

В тясното фоайе стоят на опашка десетина човека. Нареждам се, и ми прави впечатление, че на гишетата от дясно пише нещо от сорта "Нотариални услуги," докато вляво явно са паспортните дела. В този момент зад второ "нотариално" гише грейва лицето на сравнително млада служителка. Набързо показвам документа за заверка.

- Бърза или стандартна? - невинно пита младата дама. Колко най-скоро може да стане заверката, питам, с нескрита надежда да избягна повторно идване в Лондон. Отговорът гласи "до двайсетина минути" и ме хвърля в радостна възбуда. Колко му трябва на човек. Емеше се настанява с Петър на един стол, а аз продължавам да се редя на опашката към паспортното гише. Пред мен има само две семейства.

Минутите отминават скоростно. Попълвам формуляра за временен паспорт на Петър. Забелязвам, че на "паспортната" страна всъщност работят двама служители. Една жена - вероятно същата, която ми се обади по телефона - приема, обработва документите и обяснява процедурата, бавно и напоително. Вероятно така трябва, примирявам се, като гледам с какви мъки хората се опитват да проумеят какво и как трябва да подготвят и донесат.

До нея, до второто гише от същата страна, седи младеж, които през повечето време гледа сериозно и... не прави нищо. Любопитството ми расте и заплашва да премине в раздразнение от тази очевидна липса на организация. Мистерията се разплита в момента, когато първото семейство се премества от жената към него: той е фотографът. Задължението му е да направи снимки за паспорт с дигиталната камера. И нищо повече? Добра работа зад граница, какво ли образование се изисква за нея. Фотографско, допускам.

Десетина минути преди края на работното време идва и моят ред. Жената действително е много оперативна и, може да се каже, любезна. Преглежда документите, които съм донесъл, помага ми да довърша туй-онуй по формуляра. Разяснява ми любезно, че за да подам документи в София трябва да занеса английския сертификат за раждане в общината по месторождение. Правил съм го вече два пъти. "Ще трябва да му направите заверка апостил и да го донесете да го преведем," продължава тя. Това също сме го правили в Будапеща. Само без апостил. На принципа ако мине. Тогава мина - с превод и печат от посолството. "Ваша работа, аз ви предупреждавам, че може да ви върнат без апостил," завършва диалога служителката.

Таксата за пасаван на новородено е както за всеки друг - 61.50 лири. Служителите са така добри да ме изчакат да избродя шикозния квартал около посолството докато намеря банкомат. Портиерът охранител небрежно, почти приятелски, подхвърля нещо за работното време. След минута сме навън с Емеше и Петър, щастливи от добре свършената работа и стиснали в ръка заветното купонче, срещу което след десетина дни ще получим пасавана на Петър. Чувстваме се приятно изненадани от скоросттта и нивото на обслужване в посолството. А аз не губя надежда да подам и документи за акт за раждане при предстоящото ми пътуване до София. Блажени са верующите...

следва

Обсадата на консулството - част II

След като всички опити да се свържа с Консулски отдел по оповестените на уеб страницата начини удариха на камък, позвъних на централния номер за връзка с посолството +44 20 7581 3144. Женски глас вдигна телефона – ура. Обясних за какво се обаждам. „Честито, но консулски отдел са отделен департамент и трябва да им позвъните на друг номер,” рече любезно тя, с подчертан руски акцент.

Телефонът се оказа същият, за който на сайта пише само на английски „Individual Inquiries on Submitted Applications: tel. 020 7589 3763 (13.00-15.00).” Бидейки по-милостив от българската държава към не-англоговорящите, осмелявам се да преведа текста: „Индивидуални справки по вече подадени заявления.” Посипвам си главата с пепел тозчас – можеше да се досетя, че и без вече подадено заявление мога да позвъня.

В 13.02 набирам номера. Запис на английски ме информира, че номерът, който съм набрал е зает. Мога да натисна 5 за автоматично обратно набиране когато се освободи. Услугата се заплащала. Кой ти гледа. Натискам.

След минута телефонът ми иззвънява. Автоматично обратно набиране! Вдигам и чувам свободен сигнал. Значи телефонът в консулството звъни. Изчаквам повече от минута. Нищо. Накрая свободният сигнал прекъсва. Опитвам отново. И отново. И отново. Опитвам отново с ring back. Всичко без резултат.

Представям си консулството като непревземаема крепост, обсадена от обаждания на многохилядна вражеска войска от българи, пребиваващи в Обединеното кралство. Подвеждаща и неточна информация, неработещ сайт за записване, заети перманентно телефони, мълчание по имейла, приемно време от половин работен ден са различните отбранителни линии срещу пристъпа на български граждани, нуждаещи се от конкулска помош. Дръж се Българио!

Но аз не се отчайвам. Нямам избор. След месец ще напуснем пределите на Кралството и за целта синът ми трябва да има паспорт или пасаван. А и заверка на пълномощно – декларация от майка му, че е съгласна да го впишем в регистъра на българските граждани ми трябва. Но дали аз съм съгласен?

следва

Връзка с българската консулска служба в Лондон: опитайте пак - част I

Ще се постарая да представя в съвсем графичен формат резултатите от опита ми да установя връзка с консулската служба на България в Лондон, за да организирам издаването на български паспорт на новородения ми син. Силно се надявам Николай Младенов да прочете този пост.

Дословно, от интернет страницата на посолството на Р. България в Лондон	Резултат и наблюдение на българския гражданин Павел П Антонов
информация за консулските услуги на посолството, свързани с българските документи за самоличност ВАЖНО!!! ВАЖНО!!! ВАЖНО!!! Консулската служба при Посолството на Р България в Лондон уведомява, че с цел подобряване на обслужването на гражданите от 01.08.2010 г. се въвежда нова електронна система за запазване на час за подмяна на документи за самоличност на български граждани, постоянно живеещи във Великобритания.	До тук добре, електронната система има едно доказано качество – спестява необходимостта да се комуникира с нелюбезни, неефективни, непрофесионални и неоргиразирани служители, с каквито от опит знам, че Българската държава разполага в изобилие.
Електронното запазване на час може да се осъществи посредством: • Интернет - сайт www.bgpassport.co.uk (за дата и час по избор) - като следвате инструкциите на сайта;	Опит за достъп до посочения сайт води до следното съобщение: This web page has been reported as an attack page and has been blocked based on your security preferences. Сетне, диагностиката на Google докладва, че: сайтът е регистриран като опасен и посещаването му може да увреди компютъра ми. Следват подробности, според които и четирите проверени страници на сайта са се опитали да инсталират вреден софтуер без съгласието на потребителя. Източникът обаче е различен – т.е. става въпрос проста за неспособност на държавата да си изчисти и защити сайта. В крайна сметка отварянето му се оказва невъзможно.
• GSM - SMS на номер 60999 (за най-близките свободни дата и час) – като изпратите SMS със съдържание: FOR BGLDS номер на паспорта;	Очевидно не разполагам с номер на паспорта на Петър, тъй като тепърва ще кандидатствам за него. Но пък никъде не се предлага алтернативен начин за връзка при подобни случаи.
• или на стационарен телефон 01279454707 (за най-близките свободни дата и час) – като следвате инструкциите на записа.	Два последователни опита да набера телефона водят до един и същ запис на телефонен секретар, който твърди, че в момента не мога да набера този номер, но мога да го уведомя, че съм се обаждал, като натисна 1. Не предлага да изчакам докато се освободи оператор.
Запазването на час по Интернет и по стационарен телефон е безплатно, а GSM-SMS услугата се заплаща по нормална тарифа на оператора - 0.50 британски лири за съобщение. След успешното запазване на час ще получите обратно съобщение с уникален референтен код, който следва да представите в консулската служба.	И двата безплатни начина за резеервация се оказват недостъпни. Пускането на SMS не ми върши работа. Излиза, че за мен е невъзможно да вляза във връзка с консулска секция по посочените на уеб сайта на посолствоно начини. Търся други обявени телефони или начини за връзка с посолството.
Consular Section Admission Hours: Monday to Friday, 9:30 - 13:30 Individual Inquiries on Submitted Applications: tel. 020 7589 3763 (13.00-15.00)This email address is being protected from spam bots, you need Javascript enabled to view it	Секцията е на английски, което подсказва, че не се предвижда да се ползва от български граждани. Посягам въпреки това да набера телефона, но никой не вдига. Явно 15.00 ч. е настъпил.
24 Hour Visa Information Service: tel. 090 6550 8950 24 Hour Fax on Demand Visa Application Form Service: tel. 090 6554 0819 Consular Section Fax: 020 7581 9073 Consular Section e-mail: consular@bulgarianembassy.org.uk	Изглежда всички тези услуги са предвидени за чужденци, които кандидатстват за български визи. Единствената надежда е в предоставения адрес за е-поща. Пиша до него. Повече от месец не получавам отговор. Удрям на камък и съм принуден да търся връзка с посолстото чрез познати. Колко българско, нали?
РЕЗУЛТАТ	От опит с посолството в Будапеща знам, че там има обявени телефони за връзка, и хора, които отговарят на тях в работно време. Значи проблемът е само в Лондонското посолство. Слава богу, можеше и да е в българската държава!

следва

Чомски за кризата на природата и пазарния фанатизъм

На 8 март 2011 г. БиБиСи излъчи интервю на Джереми Паксман с Ноам Чомски. Сам по себе си този факт е знаменателен, в контекста на комерсиализащата се и опразваща се откъм аналитични жанрове медийна среда. Дори само като формат, визия и подбор на събеседник, интервюто на Чомски е блестяща демонстрация на смисъла от силни и независими обществени медии, които да отстояват програмна територия за интелектуално и свободно мислещите хора.

Всичко това, разбира се, е само допълнение към най-важния аспект на интервюто на Паксман - неговото съдържание. Осмислянето на основните международни теми на деня през критичния поглед на Чомски бе поднесено с динамика и лекота, които ангажират вниманието и провокират зрителя да се замисли - а подобен ефект е табу за масовите комерсиални медии.

Сред темите, по които говори Чомски, подбрах две, които пряко се онасят към настоящия ми изследователски проект. Предавам дословно анализа му за връзката между отричането на екологичните проблеми и пазарния фанатизъм:

ЧОМСКИ: /.../ В момента сме в положение, при което, между многото постоянни заплахи пред нас, две буквално застрашават оцеляването ни като вид. Едната заплахата от ядрена война, която е твърде сериозна и ескалира, а другата е заплахата от екологична катастрофа, която се развива в плашеща посока.

Погледнете новия Конгрес /на САЩ/, например. Почти всички новоизбрани представители в него, които встъпиха в длъжност пред ноември, отричат промяната на климата. Всъщност Конгресът вече предприе стъпки за прекратяване на финансирането дори за най-меките природозащитни усилия. Освен това, за съжаление, много от тези хора са предани верующи. Затова председателят на една парламентарна подкомисия, нов републиканец, обясни, че глобалното затопляне не можело да представлява проблем, тъй като Господ бил обещал на Ной да няма втори потоп.

ПАКСМАН: Но защо се занимавате с глупави хора?

ЧОМСКИ: Глупави хора? Тези хора имат власт. Те предприемат действия, с които обезкръвяват финансово евентуалните усилия да се направи нещо по тези престъпления. Освен това зад тях стоят значителни концетрации на власт. Основните лобита на бизнеса, например, обявиха че финансират широки пропагандни кампании за да убедят хората, че това няма значение.

Ако търсите глупави хора, можете да ги намерите навсякъде. Например, хората забелязват, че по стечение на обстоятелствата се намираме насред огромна финансова криза. Ако проследите произхода й, до голяма степен произлиза от фанатичната религиозна вяра в т.нар. "хипотеза на ефикасния пазар." Икономическата професия и Федералния резерв са доминирани от чист фанатизъм. В резултат, когато се спука балонът на жилищата, в размер на осем трилиона-долара, без никаква връзка с фундаменталните принципи на икономиката, и в пълно противоречие със 100-годишната история на цените на жилищата, професията и Фед, централната банка /на САЩ/, рекоха, че не бивало да му се обръща внимание, тъй като имало ефикасни пазари. Питам, има ли особена разлика между това и "Господ обеща на Ной?"

Рекордни печалби по време на криза

Докато "супермаркетовите класи" затягат коланите, "суперяхтените" пръскат рекордно пари. С това наблюдение започва кратката дописка на Джулия Колъуи за съботния брой на "Гардиън" от 5.02.2011. Накратко, вестникът информира, че веригата за луксозни стоки LVMH е обявила рекордно високи приходи от €20.3 милиарда за 2010. Сред известните брендове на веригата са Fendi, Louis Vuitton и Dom Pédrigon. Ценителите на луксозните марки със сигурност ще разпознаят сред тях коняка Hennessy, парфюмите на Christian Dior, козметиката на BeneFit и модните артикули на Donna Karan, Céline и Marc Jacobs. Пазарът за луксозни стоки процъвтява отново, въпреки бюджетните съкращения, които предприемат правителствата в Европа и САЩ, коментира авторката.

Освен продажбите на LVMН, които според компанията са нарастнали с 19% през миналата година спрямо предходната, растат продажбите на "престижни" марки автомобили, като Porsche (25% ръст през 2010) и Rolls-Royce (171%). Според публикацията, растежът на луксозните продажби се дължи частично на Китай. За там отпътували 63% от продадените през годината "Порше"-та, например.

Случаят илюстрира как т.нар. "финансова криза" и свързаните с нея негативни въздействия върху стандарта на живот, очевидно не засягат особено заможните и свръх-богатите. "Гардиън" се въздържа от по-нататъшен коментар. Факт е, обаче, че тъкмо сред тези среди са главните виновници за кризата, която потопи няколко големи западни банки, и принуди правителствата да налеят бюджетни средства в много други, с цел да ги стабилизират.

Епизодът дава поредно доказателство и за бързото и все по-осезаемо разтваряне на "ножицата" между приходите и разходите на богатите и доскорошните средни класи в западния свят, чийто придатък в момента е и България.