Градските кучетата и градските хора

Разговорът поде адв. Калин Ангелов, с молба да се помогнело на едно симпатично приятелско куче без порода да си намери "дама". Това искане предизвика доста възмущение и ме наведе на нелеки размисли, в качеството ми на неприсъстващ наследник на майчиното ми /породисто/ куче, което децата ми - и аз - обожаваме. Въпреки това, усетих, че клоня към антикучешкия лагер. Ето защо.

 

Преди 3 години един съселянин се оплака, че друг съселянин му прегазил с кола кученцето, което първият си пуснал да тича "свободно" по селските улици. Просто не кривнал с волана, изедникът. Обаче на село, кучета - както и всякакви други животни - се гледат с определена полза: да пазят, за лов, овчарски. И ако едно куче е само на улицата, значи то е безполезно - т.е. вредно, заразно и опасно, както селските хора отлично знаят. 

 

Нежелателни инциденти винаги има, но добрата селска практика е безполезните кучешки котила да се изхвърлят край селото още новородени, за да станат закуска на чакалите същата вечер. И преди да са ги видяли децата, защото по детски се привързват. 

 

Природата си има закони, само градските хора си въобразяват, че са над тях, вдетиняват се на воля, и си патят. Не подкрепям, но се досещам, че алиениран, нагнетен в градска среда, изолиран от природа и себеподобни, често бездетен и самотен, хомо урбаникус се привързва към домашни любимци, от които получава безусловна привързаност, която бърка с любов.

 

Някой да гледа кучета и да си ги развъжда в двора иди-дойди приемам, негова работа. Разхождането на апартаментни кучета по 2 пъти на ден за да се изходят в първата градинка /в най-добрия случай/ или на тротоара /в обичайния/ никога не ме е изпълвало с ентусиазъм, макар и да съм чувал, че страхотни връзки се завързвали между кучкарите. Напротив, след поредното настъпено кучешко често долавям у себе си един неприсъщ радикализъм. 

 

Минава ми, но пускането на кучета да живеят по улиците го намирам направо престъпно, независимо от причините /"като малко беше много сладко и децата му се радваха, но вече не можем да го гледаме", "взехме го през юни, обаче си заминаваме и го пуснахме да си тича на свобода".../. 

 

По улиците на града "кучешкият род" просто няма място без човешки придружител - тъкмо по хуманни съображения. Защото да си припомним: хуманизъм означава привързаност към... хората, не към кучетата - или хамстерите, да кажем. Сред дивата природа пък още по-малко - там подивелите псета нанясат гигантски щети на естествените популации, а и често атакуват хора, от които нямат естествен страх. 

 

И преди справедливо да бъда заклеймен като закоравял кучеубиец, сърдечно благодаря на еколозите Петко Цветков, Стоян Бешков, Димитър Велин и всички техни близки, които безкористно и с любов отглеждат кучето на майка ми в София вече трета година. Макар и некастрирано, не съм чул да се е размножило, но знае ли човек.

Нашата България в Мазе-то

Никулден в София. Фейсбук ме информира, че вечерта пее Миленита. Пиша: „елате, черни котараци, тъкмо ще видим, аджеба, пуши ли се в Мазе-то.“ После наздравици, риби, роднини, излизам чак след 23.00. Телефонът ми е умрял. В нета няма приели поканата, но Миленита ще е там, а това ми стига, отколешна любов, а твърде рядко я виждам и чувам. Пред Maze стоят десетина, потриват длани в мразовитата вечер, и пушат. До тук добре. Слизам. Пълно, шумно, звучи Buena Vista Social Club. Явно в антракта. Стъпка в дясно и чувам глас. Орлин. На маса, до него непозната жена. Тъкмо да се зачудя, тя става и се отдалечава.

-          Сам ли си? – питам.

-          Не, с теб – смее се. Стар приятел, от детството, гимназията, върна се от щатите преди години и се оказахме съвсем на една вълна – телефонът ти е изключен.

-          Да, рискувал си – смея се и аз. – Това само динозаври от ерата преди мобилните телефони могат да го направят.

Разприказваме се. Семейства, деца, приятели, концерти… Орлин спретна турнето на „Щурците“ и ФСБ  в САЩ. Невероятен успех имало. Идвали с хиляди, това е музиката на тяхната младост, на тяхната загубена България, обяснява Орлин. Разбирам ги, и аз живея в чужбина от години. Но не съм загубил Българията си, боря се със зъби и нокти за нея. Той също. Преди почти четири години с него и още десетина излязохме пред парламента на първия протест срещу първото отменяне на първата приета забрана за пушене на обществени места. Видя ни се чудовищно, че някой може да я дръпне назад от вече направена правилна стъпка към Европа, към щатите, към нас.

Звучи Jumping Jack Flash. Руса сервитьорка настанява до нас две елегантни момичета, с видима възраст на половината на нашата. Мярва се и Миленита – с нея бройката добри приятели нараства на двама. После отива да пее. На „Черни котараци“ не се сдържам, изправям се да танцувам. До нас двете девойки пият Маргарити. Оглеждам се, не сме най-старите, надали ще ги уплашим.

И тогава Орлин се привежда към мен:

-          Пушат!

Съвсем бях забравил за оперативната  задача. Преди дни Орлин разведе ТВ7 със скрита камера из  най-наглите барове, където демонстративно отказват да спазят действащия закон още от влизането му в сила миналия юни. Във Фейсбук ври и кипи от хора, недоумяващи защо държавата нищо не предприема за да приложи закона. Но за Maze имаше спор - доста хора писаха, че там не се пушело. Затова бях решил да съчетаем полезното с приятното и да се уверим на място.

От опит знам, че една запалена цигара почти веднага води до пълно задимяване. Просто мирисът отключва зависимостта на пушачите, а примерът на един, пушещ в заведението увлича и други. Тогава за нас, които не искаме да дишаме тютюнев дим не остава друг избор освен да си тръгнем.

-          Сега ще питам охраната – казва Орлин и се отдалечава. Връща се не особено доволен. С него имаме тънко идеологическо различие. Той вярва в твърдата ръка: че забрана се налага само със санкции  и глоби. За мен първата стъпка е разговор със самите пушачи – за да разберат, че около тях има хора, на които димът е неприятен. При първия подобен експеримент в друго любимо заведение преди месеци успях да опазя въздуха чист само с цената на три разговора с пушещи клиенти, които веднага се извиняваха и излизаха при останалите пушачи отвън. Решавам да опитам и сега.

И удрям на камък:

-           Ами не, няма да излеза, охраната ми даде пепелник! – леко смутен, но самоуверен, ми отговаря млад мъж. Действително, съзирам малки чинийки със следи от пепел на неговата и съседната маса. Това променя играта. Обръщам се към набит младеж в тъмно облекло, изправен до вратата:

-          Той пуши на собствена отговорност, това не е  забранено от закона – опълчва се насреща ми охранителят. Адреналинът започва да расте. Погледите наоколо се обръщат към нас.

-          Няма такова нещо – повишавам тон – има закон и той е напълно ясен, не можете да раздавате пепелници.

Охранителят също повишава тон. Това не били пепелници. На къв съм се правел. Обяснявам, че съм председателят на „България без дим“ и държа да говоря с управителя. Да съм покажел карта. Явно ме смята за нещо като държавен инспектор. Заобикалям го и се отправям към бара. В този момент той ме грабва за ръката:

-          Внимаай! Е са мога да те изхвърля навънка за нарушаване на реда!

 Причернява ми.

-          Свали си ръцете от мен  и не ме докосвай! – изсъсквам така, че още няколко погледа се обръщат към нас. Пуска ме. Отправям се към бара и моля барманката да извика управителя. Тя  кимва и тръгва към другия край. Виждам, че там се е подпряла сервитьорката, която също пуши. Приближава се приветлив къдрокос светлоок млад човек. Постаравам се да сваля градуса доколкото е възможно. Обяснявам, че съм редовен клиент, че съм дошъл на любим концерт,  че охранителят раздава пепелници и ме заплашва с физическа саморазправа, и че моля единия клиент и келнерката в ъгъла да не пушат. Казвам също и че съм от „България без дим“. Младежът е вежлив, кимва и казва, че всичко ще бъде на ред. Отправям се обратно към мястото си, откъдето Орлин и незнайните девойки следят събитията. Оставам прав и се опитвам да възвърна доброто си настроение. Виждам, че барманът говори с охранителя, човекът с цигарата изчезва. Към мен се приближава непознат младеж:

-          Чух какво казахте, аз също не пуша! – казва с неловка усмивка. Усмихвам се и аз:

-          И добре правите – старая се да звуча ведро.

-          Исках да кажа, че ви подкрепям за това, което искате… да не се пуши.

Благодаря му. Почти съм готов да си седна на мястото. И тогава отново идва охранителят. Не ми харесва погледът в очите му. Да не съм си играел с огъня. Пак съм в черна дупка. Отивам при русия къдрокос барман и го питам да си тръгваме ли, че не сме дошли за да ни заплашват мутри. Виждам че е притеснен:

-          Не, останете – казва. Отправям се към мястото си и сядам.

-          Айде да си ходиме – казва Орлин. Кимвам. Русата сервитьорка носи сметката, но гледа неприветливо. Плащам питиетата и отивам да кажа чао на Миленита. Питам я дали знае кой е собственикът.

-          Да, Котарашки – търси го с поглед. Не искам да й развалям настроението и вечерта и си обещавам друг път да попитам инак симпатичния ми Котарашки  дали с негово знание и съгласие охраната и келнерите нарушават законите и гонят редовните клиенти непушачи на инак чудесното му заведение. Здрависваме се и тръгвам.

Настигам Орлин на изхода и отново се изненадвам: той говори почти приятелски със същия охранител. Винаги е имал по-добри комуникационни качества от мен. Охранителят вече не ме гледа на кръв, дори ми казва, че изпитва уважение към мен, защото съм бил „по-голям“ от него. Хм, благодаря! Но, продължава той, трябвало да знаем, че заради това пушене фалирали заведения. Но ето, това заведение тук очевидно не е фалирало, възразявам. Смее се ехидно. Зад нас девойките от масата се изнизват нагоре по стълбите да пушат. Посочвам ги – защо е нужно да раздава пепелници, като клиентите са тук и са доволни? Обяснява: без цигари, заведенията фалирали. Той работел в още две, и в двете се пушело свободно. Само че едното го проверявали почти всяка седмица, а второто – не, щото собственикът бил бивш министър на БСП. Не им пукало от проверките, никой не смеел да влезе да ги проверява.

-          Ние обаче сме влизали с инспектори и полиция – опитвам се да опонирам. Смее се:

-          Мислиш ли, че полицията ще те опази? Умен човек си. Нали полицията ще си тръгне, а ти ще се забавиш. И после и майка ти няма да те познае. Аз съм виждал полицай да лази по земята и да се моли да му върнат служебната карта. Не става така, разберете.

Разбираме. Но нали затова не сме отишли в онова, червеното заведение, нито в другото, където се пуши. Дошли сме в Мазе-то, да чуем Buena Vista, Stones и любимата Миленита с черните котараци и Котарашки, който свири с нея и върти този чудесен клуб. Тук е нашата България, каквато я харесваме и обичаме, с готини и толерантни хора, които спазват законите и пушат навън. Без мутри, подкупни министри, корумпирани инспектори, продажни синдикалисти и сакато правосъдие. И без дим в обществените пространства!

Весела Табакова и клубът на позитивните сърца

Фото: "Политика"

Dear Весела,

Съжалявам, пак не успяхме да се видим поне за малко.  Току що научих от Милена, че отново пътувате, и отново за хубаво място, но вече за дълго. Завинаги. Непременно ще се видим отново, макар да не зная точно кога и как. Със сигурност пак ще бъде купон.

И пак ще говорим за невеселите и неизчерпаеми проблеми в медиите, за липсата на независима журналистика, за нетолерантността и омразата, за забраната на пушенето и забравата на доброто. Но ще завършим на позитивна вълна: с победите ни като хора и граждани над лепкавостта и посредствеността, със силата на положителното мислене и безценното качество да виждаме хубавото там, където останалите отдавна са стиснали очи и юмруци. Вие ги умеете тези позитивни неща, излъчвате ги - като преподавател във Факултета, като колега в изследванията на медиите и околната среда, като фантастичен научен ръководител и като дългогодишен soul-mate - както и да се превежда това от английски.

Търсих Ви през последните месеци за да Ви предам подаръка - стихосбирката на Leonard Cohen. Надявам се да не Ви липсва по пътя, но съм сигурен, че там, където отивате звучи само хубава музика и ще има много любов. Рано или късно ще прочетем тези строфи заедно,  пак на чаша натурален сок и шоколадови бонбони. А дотогава продължаваме да действаме, както се разбрахме последния път. Сега вече клубът за позитивно мислене и действие вече спокойно може да бъде наречен на Ваше име, ще помагате дистанционно, с дух и идеи.
Благодаря за хубавото пожелание, ще се постарая да го изпълня. Пътувайте в мир. С обич.

Павел П

On 3.11.2012 г. 14:52 ч., Vesela Tabakova wrote:

Павел, честита славна годишнина. Бъдете винаги късметлия за Ваша радост и за радост на всички около Вас.

Кестенът, моят приятел

За пръв път го чух в една есенна нощ. Странно потропване, сякаш някой иска да влезе в дневната. Само дето апартаментът е на третия етаж а в дневната се влиза единствено откъм балкона. На него нямаше никой. При следващото почукване се заслушах. Вятър. Вратите - затворени. И тогава пак: чук чук – отново, наистина отвън по прозореца. Не съм плашлив, нито суеверен,  в стара кооперация тропането може да значи всичко, а най-често - ремонт.

Излязох на балкона и разбрах кой чука: кестенът.

Старият кестен, мой стар приятел от времето, когато като дете в този апартамент рисувах всяка вечер залезите над Лъвов мост под вещия надзор на баба ми. Племенница на Майстора и негов любим модел приживе, тя изпитваше силно влечение по изобразителното изкуство, което вдъхна и на мен. Така старият кестен често се озоваваше върху листовете от блок А4 – ту в акварел, ту в пастели – които баба ми грижливо пазеше в стар скрин, под прозорците с кестеновия изглед.  Друга нейна страст бяха гугутките. Виеха гнездо в клоните на кестена. Тя с вълнение следеше живота им през прозореца на дневната: кога снасят яйца, кога излюпят малки, кога буря свали гнездото. Сипваше им трохи на балкона, били и „другарчета.“  

Баба ми изповядваше култ към истината. „Който лъже е слаб и глупав,“ често повтаряше тя. „На лъжата краката са къси,“ а на изумения ми поглед отвръщаше: „ако лъжеш, всеки ще го разбере.“ И разказваше приказката за лъжливото овчарче – в нейната версия вълците винаги го изяждаха накрая, без капка милост в зелените й очи.

Наесен, щом започнеше омразното училище, винаги имаше „акция“ за събиране на кестени – задължително съпроводена от безконечно замеряне с бодливите зелени топчета. Намираха се милиони от тях, но колкото и да събирах, все не стигах до заветните 20 кг. Не че това имаше някакво значение – за мен или за кестена.

После с кестена се позабравихме. Влязох в гимназия и спрях да рисувам залези. Вместо това учех английски и свирех на китара.  Стана 1989та, мина ноември, тръгнахме по митинги. С баба ми се виждахме все по-рядко,  с кестена – също. Аз забързан по срещи, купони и кандидатстудентски изпити. Тя, все по-белокоса, с все така дързък и любознателен зелен поглед, но подозрителна към новото време и неговите нрави и герои. Той – висок и спокоен, над грохота на автомобилите по булеварда – ту отрупан в ситен цвят, ту в плътно зелена завеса от листа и плод, ту цял в жълто, охра и кафяво, ту безмълвен под белия сняг. После баба ми почина в леглото си, с лице обърнато към клоните му, и сякаш с него съвсем се забравихме.

До миналата година, когато след продължителен ремонт, седнах отново в апартамента – вече мой - за да работя. Детските рисунки и боите ги нямаше, затова напълних стария скрин с книги, кабели, дискове и офис техника. Седнах пред компютъра, занатисках клавишите, а след час време вдигнах поглед по навик за да отдъхна и да погледна към залеза. Той беше там. Кестенът. В най-бляскавата си есенна одежда, сякаш пременен за да ми каже „Е, добре дошъл отново.“ Така започнах отново да го виждам – през зимата го затрупвах със снега от балкона, през лятото се радвах на сянката от плътните листа и може би илюзорното чувство, че ме предпазват от безспирния шум на форсирани двигатели под мен.

През есента той ми почука на прозореца за пръв път. Добрият стар кестен, помислих, затворих вратата и продължих да работя. Чукането се повтори. И потрети. При всеки следващ порив на вятъра. Привикнах с него, и дори ми стана приятно. Той настояваше. Една нощ вилня буря и клоните блъскаха с ярост прозорците и новата дограма. Излязох на балкона. „Какво има,“ попитах? Той фучеше в отговор. Шумеше с всичките листа. Шибаше с клони фасадата. „Хей, я стига,“ извиках, но бях безпомощен да го спра. Седнах на компютъра и намерих виртуалното деловодство на столичната община. Както стана дума, привързаност към природата не ми липсва. И дърветата обичам, даже много. Но това дърво прекаляваше. След почти година и половина ремонт просто не можех да си позволя среднощните набези на клоните му по фасадата на къщата.

Започнах да пиша жалба. Срещу кестена.
Още отначало ме заглождиха угризения. Ами ако дойдат и го отрежат? Това просто не е човешко. Изтрих написаното до тогава с едно решително натискане с пръст. След това започнах отново: „Дървото е част от зелената система на столицата и моля короната му спешно да бъде подкастрена.“ Представих си прозореца над скрина без клоните в него. Изгледа към булеварда без плътния сенник от листа през лятото. Голия тротоар през зимата. От гнева ми не беше останал нито помен. Продължих: “Моля, жалбата да не се възприема като причина за премахване на цялото дърво, което хвърля животворна сянка върху близката кооперация, и представлява макар недостатъчна преграда за шума, който многократно надхвърля допустимите нива.“ Спомних си баба ми, с нейния култ към истината и дръзките зелени очи. Може би трябва да напиша, че този кестен ми е стар приятел и ми чука нощем но прозореца да си говорим, а когато е ядосан блъска и троши балкона ми? Няма да ме вземат на сериозно. Зелените очи останаха безмилостни. Изпратих жалбата и забравих за нея. И кестенът спря да ме безпокои, обиден или гузен за среднощните безчинства.

Половин година по-късно получих отговор. На хартия, в плик, по пощата. Какво пък, старите хартиени писма имат своя чар. Но какво ли е съдено на кестена? Разкъсах плика. „На мястото е направен оглед, но поради необходимостта от спиране на ел.захранването на тролейбусната мрежа, дървото ще бъде включено за резитба в разрешително с манипулации с останалите дървета в този участък на булеварда.“  Моля? Човек се учи докато е жив, но това действително не е език, който владея. Погледнах през прозореца. Младите майски листа се полюшваха закачливо на клоните, сякаш ми се смеят. Е какво пък, сигурно „резитба“ е нещо като подстрижка. А кога ли ще се случат тези манипулации? Дано е преди следващата буря.

Защо Зелените?

Написах това в отговор на бивш колега, с когото не сме се виждали повече от десетилетие. Запита ме как съм се престрашил да "скоча" в мръсотията на политиката след толкова години, и дали все още вярвам, че зелените организации по света и в България могат действително да променят нещо. Ето първата част от отговора ми:

  Когато [през 1994-1997] бяхме в Нова ТВ с Виктор Марков ходехме след работа в един еко-клуб, на който бях съучредител. Оттогава познавам и работя с непримиримите природозащитници. Смея да твърдя, че те оформиха един остров на свестност, в който ценностите и доверието между хората са си на място, въпреки океана от мръсотия наоколо. Познавам лично много от тях и съм уверен за себе си, че с всичките им персонални кусури, това са неповредени хора. Затова когато ме помолиха за помощ, не им отказах. Имам високи критерии за почтеност и чистота, и не бих ги пренебрегнал. Но ако има партия, в която да имам доверие, засега, са те - Зелените. Може би защото не са били във властта все още, знам ли. Разбира се там има много нови хора, не мога да гарантирам, че познавам всички. Но смятам, че политиката не бива да се превръща в синоним на мръсотия, трябва да има партии, на които се доверяваме и които подкрепяме, за да можем да променяме обществото.

 Всъщност, за Зелените съм писал и преди, и другаде, и в този блог. Ето един текст, който не е загубил актуалност за мен.

Най-доброто в България, протестът и един диалог с Методи

Зарадвах се на снимките на млади хора, излязли на Орлов мост на спонтанен протест срещу поредното отнемане на обществен ресурс - в случая горите - в полза на частни бизнес интереси на шепа лица. На една от тях се вижда, как тежко екипирани полицаи бият протестиращите младежи, насядали по платното с велосипедите си. Коментирах: "Най-доброто от България срещу мафията-държава: на чия страна сте, г-н Борисов?" Вместо от министър-председателя, обаче, получих отговор от Методи, млад адвокат, сподвижник на движението за забрана на тютюнопушенето, и - очевидно - запален скиор. Методи не подкрепя този "незаконен" протест и мотивите му, и смята, че организаторите му упражняват "монопол върху правилното мнение," от който според него е редно да се разганича.

Не обичам монополите, особено пък върху истината, и винаги внимателно обмислям мненията на хора, които смятам за честни и добронамерени, какъвто е Методи.  Млад, образован, и готов да действаш за да отстоява колективния ни интерес от здравословна среда, той всъщност е един от хората, които смятам, че са най-доброто, с което разполага България в момента. За мен е важно да разбера подбудите за недоверието на Методи - и мнозина други, инак будни и обещаващи хора - спрямо подбудите на проридозащитниците, тъй като за осезаемо подобрение на обществената среда в България са нужни усилията на всички, които го желаят. А Методи го желае, знам това от опита ми с него в борбата за забрана на тютюнопушенето срещу същите или почти същите лобистки интереси в парламента. Според моето разбиране, протестите като вчерашния са срещу тях, срещу хищническото разграбване на обществен и природен ресурс, срещу погазването на демократичните и етични норми. Никой не възразява против карането на ски или развитието на курорти, стига да се прави по отговорен и законосъобразен начин. 

Но Методи отказва да повярва в това. Всички послания на протестиращите той декодира по един начин: строенето на писти и лифтове е безусловно зло и е абсолютно недопустимо. Не е съгласен с такова мнение, и не чува друго от страна на природозащитната общност. Което показва сериозен комуникационен проблем. Най-лесното му обяснение би било, че Методи просто не иска да чуе аргументите в тяхната дълбочина, че сам избира черно-белия дебат, в който всеки си избира кое е добро, и кое - зло. Но подобно обяснение не ме удовлетворява, дори и да е истина. Методи обвинява протестиращите в "монопол над истината," те на свой ред твърдят, че са изправени срещу непробиваема стена от медийно отрицание, продиктувано от икономическата обвързаност на собствениците на медии с т.нар. инвеститори в ските, и всички останали форми на правене на пари.


Изброявам фактите, които според мен са напълно доказани и известни в обществената среда: 

• очевидната липса на адекватно градско планиране в Банско, съответстващо на капацитета на ски зоната;
• безогледно надхвърляне на концесионната площ;
• неясна офшорна собственост на инвеститорските фирми;
• неосветеното напълно участие на Цеко Минев и неговата банка в собствеността на повечете мащабни ски-курорти - т.е. монопол, който убива конкуренцията в ски спорта;
• фактът, че като президент на Ски Федерацията същият човек получава и насочва щедри държавни субсиди към уж "частния" си бизнес - типичен конфликт на интереси;
• доказаната от Сметната палата злоупотреба на същия човек с въпросните инвестиции - прехвърлени без конкурс към фирма на жена му;
• включване в УС на федерацията по ски на Красимир Гергов, човекът, който беше споделил, че обича монополите, и който контролира пряко или косвено голяма част от медийния пазар;
• поне един случай на свалено от ефир предаване, след като си е позволило да критикува Цеко Минев, под заплахата за оттегляне на рекламата на банката му от въпросната медиа;
• манипулативно или липсващо отразяване на аргументите на протестиращите срещу закона в повечето частни медии, за сметка на обилно медийно присъствие на фиктивната организация "Природа за хората" и нейното лице Филип Цанов, подопечен на Минев и Гергов, бивш месопреработвател; и
• арогантното участие на лобиста Емил Димитров, бивш заменкаджия, тютюнотърговец, собственик на ловни стопанства, гори тюгюневи фабрики, във формулирането на закона за горите. Става въпрос за същия човек, който отмени забраната за тютюнопушене и до ден днешен се бори с всички средства срещу възстановяването й.

Смятам, че всичко това е достатъчно отблъскващо за всеки достоен човек, независимо от отношението му към ски-спорта. Но Методи се съпротивлява усилено. Като юрист той бързо отсява всичките ми аргументи от дебата около закона за горите. Действително, те са предмет на други закони. И действително, тези закони са неясни, сбъркани, не се прилагат и не се спазват. "Трябва да си изясните срещу какво протестирате - срещу закона за горите или срещу бездействието на правоохранителните органи за някакви неща," заявява Методи. Склонен съм да се съглася. Въпреки, че не разделям двете толкова категорично, колкото него се радвам, че с Методи постепенно пристигаме до споделено разбиране за същината на проблема: беззаконието, липсата на контрол и прилагане на нормите, разпищоленото им пренебрегване от страна на клика от хора с пари, връзки със службите, престъпността, и унищожаващи систематично медийната свобода. А когато тази клика започне да променя законите за своя угода, нещата стават неспасяаеми, и никакви писти и хотели няма направят България по-поносимо място за честните и достойни хора. Така че за тях е жизнено важно да преодолеят различията и да се обединят за да постигнат важната цел.

За един липсващ контейнер

Контейнерът за разделно събиране стоеше точно пред кооперацията на "Сливница" 257 в София. Жълт на цвят, той се отличаваше от останалите контейнери - за битови отпадъци - само по черното отверстие на капака и надписа "Хартия и пластмаса". Отверстието явно е предвидено за по-лесно пускане на преработваемите отпадъци, без да се налага отваряне на капака. Разликата явно не беше достатъчно очевидна за съседското общество, което видимо я пренебрегваше и просто насипваше отпадъка си в който от всичките контейнери се случеше по-празен. Единственият контейнер, който се спасяваше от неразделеният боклучен прилив бе зеленият - с малко тясно отверстие, прикрито с гумени ленти, в което можеха да влязат единствено стъклени бутилки. Бях си наумил да отправя предложение до общината или съответната фирма - оператор на разделения отпадък - предложение да боядиса или подмени контейнера за хартия и пластмаси с който и да било друг цвят. Но преди да успея да реализирам намерението си, контейнерът просто изчезна.

Липсата му остана напълно незабелязана за съседите, които просто продължиха да си изхвърлят неразделените отпадъци в наличните каси за битов отпадък. Но за мен бе повече от досадна, след като бях убедил колегите от офиса да разположим до всяко бюро кошче за хартия, и чистачите - да ги изпразват в отделен чувал при почистване, който на свой ред да се изпразва стриктно в преднназначения за платсмаси и хартия контейнер. Сега всичко това се оказваше напълно излишно, тъй като такав контейнер просто липсваше.

Воден от разбирането, че всеки от нас формира обстоятелствата, а не обратното, най-сетне намерих нужните 5 минути и потърсих в интернет къде мога да си поискам контейнера. Първият безплатен телефон за въпроси и сигнали относно разделното събиране в София се оказа на друга фирма, която не оперирала в нашия район. Служитилката там бе достатъчно любезна да ме насочи към нашия оператор: "Екобулпак."

На сайта на "Екобулпак" нямаше безплатен телефон, но пък имаше формуляр за сигнали. Отворих го и написах следното: "Здравейте, обръшам се към вас от Сдружение "България без дим" и фондация "БлуЛинк". Пред офиса ни на бул. "Сливница" 257 в София, община "Сердика", има "остров" от контейнери за отпадъци. От тях преди повече от месец изчезна контейнерът за разделно събиране на хартия и пластмаси. В момента има само един зелен контейнер за стъкло, и три жълти за общ отпадък. Моля, доставете контейнер за хартия и пластмаса, по възможност в различен цвят от жълто, за да се отличава от останалите, тъй като няма къде да изхвърляме разделения отпъдък от офисите ни." Изпратих го, а след това набрах предоставеният на сайта телефон за контакти.

След едно прехвърляне научих от друга любезна служителка, че:
           - колегата, който работи в нашия район не знае за липсващия контейнер, но щял да провери;
           - междувременно, може ли сме да ползваме другите жълти контейнери, които отстоят на петдесетина метра;
            - контейнерите за разделно събиране са единствено и само жълти, но в нашия район "Сердика" действително се получило объркване, тъй като концесионерът поставил жълти контейнери и за обикновения отпадък;
            - този проблем щял скоро да се реши, тъй като столичната община била изискала концесионерите да заменят съществуващите контейнери зо битов отпадък, които са не само жълти, но и пластмасови, с металически.

Благодарих за информацията и помилих да ми напишат какво и кога възнамеряват да предприемат за да си получим обратно контейнера. Обясних също и защо предложението да се разнася разделеният отпадък до по-далечен контейнер не е особено приемливо: просто няма как да принудя хигиенистите да го правят, при положение, че останалите контейнери са им пред входа на офиса. Получих разбиране и ново обещание, че "колегата ще дойде и ще провери къде е изчезнал контейнера. "

На 21 юни, отговорът от колегата действително пристигна. Оказа се, че името му е Велислав Кючуков. Ето какво написа той, с извинение за късния отговор: "За момента може да използвате контейнера за хартия, пластмаса и метал на номер 251, който при следващо преместване ще бъде поставен до иглуто на номер 257-259. Относно цвета, съдовете,  които се използват в системата за разделно събиране  за този вид отпадъци са само жълти."

Градските кучета и градските хора

Проблемите с бездомните кучета са проблеми на хората, с тяхната урбанизирана, неекологична, консумативна и нездравословна човешка свръхпопулация. Приписването им на "еколози" и "природозащитници" е пореден и опасен опит за манипулация на общественото мнение в погрешна посока. Много хора изпитват симпатии към четириногите уличници. Не само поради наследствената привързаност на човеците към кучетата, но и в следствие на изконната връзка между хората и животинския свят. Но кучетата не са диви животни. Като вид те отдавна са загубили мястото си в екоравновесието на природата. А проблемът със съвременните им бездомни събратя е, че не са и домашни, както предполага генотипът им от хилядолетия насам. Така хората, които интуитивно обичат домашните си любимци, и също интуитивно търсят връзка с дивата природа, се оказват лице в лице със съвсем различен вид. 

Той не е нито "най-добрият приятел на човека" от хилядолетия, нито има рефлексите и поведението на див звяр. Това го прави много по-опасен и коварен и от двамата.  Затова той се увърта около човешките обитания за  храна и подслон, но живее в глутници; не питае нито привързаност, нито вродения страх на дивото животно от човека; и не се колебае да го атакува при числено и друго надмощие. Опазването на този вид не е част нито от природозащитата, нито има нещо общо с традиционния човешки хуманизъм.

Човекът е напълно неподготвен за срещата с Canis urbanus. Защото и той вече не е добрият стар Homo sapiens, привикнал традиционно да живее в малки общности, със семейни домове, къщи, дворове, градини и досег до природата. Градският човек е също толкова младо еволюционно образувание, колкото и градското куче. Той живее в масови, претъпкани градски гета, напълно непригодни за естествените му потребности. Той е загубил прекия досег с природата, от който през хилядолетията е черпил храна и препитание, и е станал напълно зависим от индустриални и социални структури. А това го прави много уязвим, озлобен, лесен за манипулация.

От десетилетия обществените науки доказват пряката зависимост на човешкото благоденствие от достъпа до чиста, съхранена и здравословна околна среда. Целта на съвременните развити демокрации е осигуряване на балансиран, разумен, достоен, човешки начин на живот. 

Постигането на тази цел изисква сериозни промени в обществото, и ще засегне интересите на тези, които печелят от съществуващото му състояние. И тъкмо те безогледно се стремят да компроментират и очернят природозащитното движение, като му приписват всевъзможни грехове. Сред тях напоследък се нареди и сляпата защита на Canis urbanus. "Еколозите" са отново злите бедсърдечни хора, които, според угодническите медийни писания, ценят човешкия живот по-малко от този на бездомния пес. Подобна манипулация е не само нечестна, но и откровено вредна, тъй като насочва справедливия обществен гняв от болната върху здравата глава. Решението на "кучешките" проблеми е възможно единствено като част от трайното и устойчиво решение на "човешките" - в рамките на хармонично, хуманно, демократично общество, което не робува на пазарни, печалбарски и консумативни химери.

От защита на дърветата към защита на държавата

Поръчителите на кампанията срещу
 Тома Белев в медиите ликуват.

С отстраняването на един принципен и неподкупен парков директор управлението изпуска духа на гражданското недоволство от зелената бутилка в политическия живот

На 24.02.2012 Държавна агенция по горите оповести, че Тома Белев повече няма да бъде директор на Природен парк Витоша.  Отстраняването му, оформено като „конкурс“, дойде в отговор на настоятелна поръчка от страна на икономическата и политическа групировка около председателя на Българската федерация по ски Цеко Минев, свързан с оператора на ски-съоръженията на Витоша, концесионерите на ски-зоната в Банско и Първа инвестиционна банка. Веднъж вече отказана в последния момент от предишното правителство пред лицето на надигащото се гражданско гражданското недоволство, поръчката бе отправена към сегашното чрез целенасочени и координирани действия на нечистоплътни псевдо-граждански клакьори, политически лакеи, и медии, нямащи нищо общо с понятието "журналистика". 

Управлението на ГЕРБ, дошло на власт на крилете на същата гражданска неприязън към обслужването на сенчести олигархични интереси от страна на държавата, драговолно прие поръчката за отстраняване на Белев от ръководството на парк Витоша. Тя бе изпълнена в пакет с други действия, насочени към легитимиране, узаконяване, насърчаване и подпомагане на узурпирането на българските планински курорти от същата групировка. Пакетът включва експресни поправки в закони, директни финансови инжекции през ски-федерацията, и благосклонни медийни потупвания по рамото за Цеко Минев от страна на министър-председателя Бойко Борисов.

Забележително е, че отстраняване на Белев и останалите поръчки на Цеко Минев и компания се изпълняват, въпреки доказателствата за крупни нарушения на концесията и закона от концесионера на Банско, въпреки отказаното от еко-министерството разрешително за проектите за преустройство и строителство на Витоша, въпреки категоричните уверения на държавните органи, че операторът на съоръженията „Витоша ски“ на практика изнудва и рекетира държавата, и въпреки оповестените само преди седмица от Сметната палата злоупотреби с милиони в ски-федерацията. Държавата явно е поставена на колене от собствения си Министър-председател пред интересите на Минев и свързани със замените на гори, ловни, строителни, тютюневи или други офшорно-сенчести бизнес подвизи депутати като видния лобист на ГЕРБ Емил Димитров.

Отгоре на всички останали безобразия, извършени в тяхна угода, отстраняването на Тома Белев  прехвърля мярката.  То се възприема от хората вече не като атака срещу Витоша, горите, парковете и природата на България,  а като демонстративен удар по държавността. Удар по всички свестни хора в държавната администрация, които принципно и професионално си гледат работата. Удар по всички нас, гражданите, които искаме отговорно и европейско управление на държавата.  Удар по независимата журналистика, свободния пазар, правовата държава, либералната демокрация - неслучайно клиширани и отдавна изпразнени от смисъл у нас понятия.

Стъпката с отстраняването на Тома Белев е изключително погрешна за правителството, тъй като има очевидно тълкувание за обществото. Тя легитимира уродливите практики на клиентелизъм и директно обслужване на тясна група лица и техните бизнес интереси от страна на държавата за сметка на здравето, околната среда, образованието, здравеопазването, правосъдието и всички останали колективни интереси, които държавата е призвана да отстоява.  С тази стъпка ГЕРБ прекрачва от другата страна на рубикона, по чийто склон дойде на власт: превръщането на България в правова отговорна пред гражданите си европейска държава. С отстраняването на поредния почтен, неподкупен, отличен професионалист от държавната администрация управлението изпуска духа на гражданското недоволство от зелената бутилка. В следствие на него изведнъж осъзнах, че проблемът, който най-много ме безпокои вече не е опазването на природата, а опазването на държавата, в която евентуално ще живеят децата ми. От природозащитник станах държавозащитник – краен, гневен, радикализиран. И надали ще съм единственият.