Полицаят, пресата, протестът и Цар Освободител

     Журналистите срещу протестиращите. Това беше темата на снимката, която исках да направя по време на мълчаливия протест "Една година след Фукушима" в София на 9 март. Композицията беше добра - една линия активисти с плакати, а срещу нея втора, на репортери с камери и микрофони. Прецених, че ми трябва по-висока гледна точка и се упътих към стълбичките около паметника на Цар Освободител. Но пред тях ме спря полицай от охраната на демонстрацията.
     - Не можете да отидете там - заяви. Дадох си сметка, че нося пред лицето си противо-радиационна маска и той ме възприема не като фоторепортер, а като участник в протеста. Това обаче не би следвало да бъде причина да ме спира.
    - Защо да не мога? - запънах се. - Искам да снимам.
    Упорството ми предизвика удивление. Приближи се втори полицай.
    - Вие не уважавате полицията и отказвате да изпълните разпоредбите ли? - опита се да ме респектира. Продължих:
    - Дълбоко уважавам полицията! Но с какво право ми отнемате свободен достъп до това обществено място?
    Предадоха се. Имали да изпълняват заповеди. От началника. Който стоял ето там, досами журналистите. Него да съм питал. Отправих се - изглеждаше доста по-спокоен и бъбреше с журналистите. Поисках му обяснение, без излишна агресивност.
    - Ами не може, има писмо от Руското посолство до Общината, че паметникът се вандализирал по време на протести, и затова не пускаме на площадката - весело обясни униформеният.
    - Не искам да вандализирам, а да направя снимка - посочих очевидното. В този момент охраняващият полицай получи неочаквана подкрепа:
     - За какво ви е да се качвате там, и от тук можете да снимате спокойно? Журналист сте, знаете ги тези неща...
     Това становище произлезе от белокосия репортер на "Дума", който до тогава бе слушал разговора мълчаливо. Същият, когото бях срещал по събития преди много години, в предишния ми живот на телевизионен репортер. Намесата му не ми се понрави изобщо и реагирах остро:
   - Ще снимам откъдето намеря за добре, не разговарям с Вас а с полицията Пък и откога Руското посолство разпорежда на българската полиция къде и кого да пуска?
     Последният ми въпрос предизвика две видими реакции. Журналистът от "Дума" се ядоса, а полицаят видимо се смути.
    - Прекалявате вече, това са глупости, което приказвате... пък и не виждате ли, че сте излязли тука само десет човека да протестирате - каза първият с изкривено лице, докато вторият смутолеви, че имало и други причини за заповедта.
    Оттеглих се обратно към линията на протестиращите, където на висок глас започнах да разказвам това, което бях научил. Наобиколиха ме слушатели. Миг по-сетне полицаят се приближи към мен с приятелските думи:
     - Е добре, добре, заповядайте да снимате.
     Беше късно, протестиращите се бяха завъртяли с гръб към паметника. Но се зарадвах, че един полицай реши да даде път на свободното придвижване и свободата на изразяване. Дали се притесни, че може да си има неприятности за изтеклата информация, впечатли се, че сред протестиращите има журналист, или просто прояви човещина не зная. Благодарен съм му за това решение, каквато и да бе причината. Но по-ограничаваща от полицейския кордон в този случай ми се стори реакцията на представителя на журналистическата професия.

Премиер, парламент и празни приказки за 10 лв

Голям залък лапни, голяма дума не казвай е умотворение, пренесло през вековете народната мъдрост. Доколко тя е достигнала до днешните народни представители е спорно. Те с лекота слушат и приказват празни приказки – твърдения и факти с недоказан произход и съмнителна вярност, чиято цел в повечето случай е тъкмо лапването на поредния голям залък от широката софра на политическата власт. Наместо систематично ликвидираната вяра в политическата почтеност, на обезверения народ се втълпява, че всички тези празни приказки са напълно естествени. Че така се правела тя политиката. И че той, народът, не ми бил народ, който може да държи сметка на избраните си представители, ами прост електорат, който на всеки четири години прераздава картите на власта на едни и същи играчи, но нито може да им потърси сметка, нито да ги накаже за празните приказки, които говорят. Днешното решение на Висшия административен съд, обаче, показа, че това не е вече така.

Висшите съдии осъдиха днес Министерския съвет да заплати направените разноски по дело № 5905/2011 на Асоциация на свободното слово “Анна Политковская” срещу мълчаливия му отказ да докаже думите на председателя си, изречени на всеослушание пред Народното събрание. Там на 25 февруари 2011 г. по време на обсъждане на Стратегията за национална сигурност, предадено пряко от националните медии, премиерът Борисов заяви, че непострояването на АЕЦ "Белене" ще доведе до 18-кратното поскъпване цената на електрическата енергия в България.

В последващо заявление по закона за достъп до обществета информация гражданската организация, носител на Международна награда за защита на човешките права “Златен гълъб”, поиска от Министерския съвет да й предостави обосновката за това, меко казано, шокиращо твърдение. Произнесено най-отговорно от министър председателя, пред целия народ и неговите представители в парламента, то е предизвикало тревожен обществен резонанс, твърдят в обосновката си представителите на асоциация "Политковская". И тъй като от премиера не се очаква да говори празни приказки, изискват да видят основанията, изчисленията, фактите, на които е базирано то.

Отговор няма, стига се до дело. На него представителите на Министерския съвет признават, че не раполагали с документи, подкрепящи истинността на важното премиерско съобщение. Казано с други думи, с цялата си тежест пред Народното събрание и пред цялата общественост, Бойко Борисов е изприказвал едни... празни приказки. “При това положение причина за завеждане на делото е процесуалното поведение на ответника, поради което следва в негова тежест да бъдат възложени направените от жалбоподателя разноски”, гласи решението на ВАС.

"Изумен съм", коментира представителят на гражданската асоциация инж. Петър Пенчев. Действително, ако най-високопоставеният държавен служител си позволява да приказва празни приказки пред прякия си работодател – парламента – и неговия конституционен суверен, българския народ, то какво остава за останалите, по-едри и по-дребни, представители и представителчета на този народ, насядали по министерски кресла, парламентарни бланки и ведомствени бюра? Как да очакваме журналистите да информират този народ? Полицаите – да го пазят? Търговците – да го хранят, поят, обличат? Лекарите – да го церят, и даскалите - да учат децата му на европейско четмо и писмо? И как да им търсим сметка, че не си вършат работата отговорно?

Хубавата вест е, че Пенчев и асоциация "Политковская" потърсиха сметка на премиера Борисов, а върховният съд на държавата днес отсъди в тяхна полза. Така че сметката вече се знае и ще бъде платена. Искате ли да знаете размера й? 10 лева. Толкова струва държавната такса за проведеното безвъзмездно от Програма достъп до информация дело. Толкова струват на държавата празните приказки на министър председателя. Толкова е цената на истината, отговорността пред избирателя, и загубеното доверие на българите в почтеността на политиката и хората, които я упражняват като професия.

     – Подигравка! Нищо работа! Жълти стотинки... – грешите. Десет български лева са огромна сума. Ако от днес таксуваме народните си представители, държавните си служители, журналистите и всички останали по 10 лева за всяка празна приказка, която издумат, без време ще станем заможни и достойни граждани на чиста, уредена и добре управлявана страна, каквато заслужаваме.

Нереде Белене, нереде българския интерес

В отговор на публикувана днес от мен във FB връзка към отвореното писмо от Комитета против АЕЦ "Белене" получих твърде показателен коментар. В светлината на дебата по същество около икономическата и геостратегическа съобразност на проекта за втора АЕЦ, намирам за важни въпросите относно мотивите ми, както и мотивите на хората, които противостоят на строителството на втора АЕЦ в България, които поставя авторът му. Тервел Пейков не е анонимен форумен писач, напротив, познавам го като буден и интелигентен млад човек, образован от два международни университета - един в България и един в Будапеща, с диплома по околна среда, и солидни компютърни познания. Ето защо възприемам коментара му с уважение и загриженост. Той започва така:

Павеле, много е обезкуражаващо за хора като мен, когато други хора живеещи в чужбина от пари на донорски организации подкрепят платените агенти и заблудените души, за да бъде провален (не само този а всеки един) проект, който би дал и една ...йота възможност за маневриране и независимост на нашата страна в межуднародните игри.

Ключовият тезис на коментара защитава способността на България да развива и експлоатира алтернативи, които да й осигурят енергийна независимост в геостратегически план. Парадоксалното в случая е, че Тервел борави с аргумент, който е напълно приет от всички опоненти на проекта "Белене," които познавам, както и от самия мен. Тъкмо с необходимостта България да диверсифицира почти пълната си енергийна зависимост от Русия са обосновани голяма част от геостратегическите аргументи против един нов руски енергиен проект от подобен мащаб.

Насетне кометарът напуска плоскостта на дебата за и против "Белене" и се фокусира върху персоналността на опонентите му и на самият мен. Те са "платени агенти" и, не толкова престъпно звучащото, "заблудени души." Мотивът за платените отвън врагове е може би най-популярният комуникационен прийом за разправа с инакомислещите в исторически план. Напоследък се натъкнах на него в контекста на гражданската война в Либия, където диктаторът Кадафи рутинно наричаше бунтовниците срещу режима му "плъхове" и "агенти" на Запада или Ал-Кайда.

В демократична България през последните десетилетия този мотив се употребява систематично в медийното и политическо говорене по отношение на аргументите на природозащитното и анти-ядреното движение. За последен път отекна преди около седмица, от устата на активизиралите се становници за разширяване на строителството в Национален парк "Пирин." Накратко, според тях, в платен чужд агент автоматически се превръща всеки, дръзнал да се опълчи на хищническото заграбване на нови и нови обществени блага в името на лично и корпоративно обогатяване на малцина.

Особено безпринципно в случая е спекулирането с този мотив от страна на интереси, лица и компании, които напълно безогледно погазват "националната" каузата във всяко едно отношение. Примерно чрез целенасоченото изваждане на български обекти от списъците на световно културно наследство, концесиониране на природни богатства за чужди фирми, продажба на строежите върху български защитени територии зад граница, и откровеното изнасяне на капиталите си в офшорни зони. В случая с АЕЦ "Белене" мотивът се експлоатира за защита на сто-процентово руски проект, без солидна икономическа аргументация, и без желаещи да се включат в него западни инвеститори. Всичко това на фона на пълната зависимост на българската енергийна система от Русия.

Мотивът за предателството спрямо българския интерес доминира и останалата част от коментар на Тервел Пейков. Но в него кристализира по-ясно един друг важен елемент: враждебната роля на чуждите донори за процеса на съсипване и унищожаване на България:

Всички вие щастливо припявате в един глас много успешно година след година, за да бъдат избит стълб по стълб и колона по колона всичко което е съществувало или е могло да бъде направено, за да се спре този съсипващ и унижщожаващ държавата процес. От криворазбраната ви подкрепа за този процес, финансирана от чужди донори, ми се гади. Децата ви няма да говорят дори български, но да скачате против сте първи.

За пореден път Тервел докосва важен проблем, по който интуитивно сме на една страна. Критичната гледна точка спрямо идеологията, целите и дейността на международните организации - в глобален и регионален план, и конкретно в България - ми е добре позната и заема място в текущата ми изследователска работа. Осмислянето на проблематиката и концептуализирането на противодейсвие категорично не е сред прерогативите на преимуществено проядрените българските политици и администрация, а до голяма степен е оставено тъкмо в ръцете на критично и независимо мислещи представители на гражданското общество. Критични към ролята на международните финансови институции са например CEE Bankwatch, Института за Зелена Политика, Асоциацията за свободно слово "А. Политковская," партия Зелените и други формации, които по стечение на обстоятелствата до една се противопоставят на ядрената енергетика по принцип, и конкретно на АЕЦ "Белене." Заслужава Тервел да помисли над този факт и причините за него.

Що се отнася до децата ми, едиственото ми опасение е, че за българския език, култура и самочувствие на които ги уча, в държавата с име България остава все по-малко пространство. Наричам го островът на свестността и здравия разум в България, който за съжаление сякаш намалява застрашително. Това ми опасение се потвърждава от ценностното нивото на обществения, медиен и политически дебат около проекта "Белене," в условията на тежка ядрена катастрофа в Япония и преосмисляне на отношението към този тип енергетика в цивилизования свят.

"България" в употреба

Отдавна съм забелязал, че в медиите името "България" има едно популярно значение, което не се среща в нито един речник или енциклопедия: на нещо или някой, който ще понесе загуби, ако определени бизнес интереси пострадат. Най-пресният пример е от днешния "Дневник": "България ще загуби над 1 млрд. евро от забавянето на строителството на АЕЦ "Белене" с година-две". Новината е поднесена на някакъв Атомен Енергиен Форум, от човек, на име Иван Атанасов, ръководител на някакво звено на управление на някакъв проект в "Български енергиен холдинг" (БЕХ) и член на съвета на директорите на Националната електрическа компания (НЕК)."

Въпросният господин не си е направил труда да обясни кой или какво е "България" в този смисъл. По всичко личи, че голямата част от изчислените от него "загуби" ще са от печалби, които инак биха се влели в джобовете на различни организации и фирми, повечето от които частни и далеч не напълно български. Изглежда в този случай те, заедно с въпросния господин и неговите бизнес колеги, се разбират под понятието "България".

Любопитно, тази употреба на "България" сякаш най-често е свързана с ядрената енергетика. За пръв път я чух в подобен контекст преди три години от устата на отколешния ми крайморски приятел Миро Боршош , тогава издател на "Новинар", и полюбопитствах "Кой е България?" Като човек на ти със семантиката, Миро оцени въпроса по достойнство, но също не отговори.

Журналистът на "Дневник" днес не е намерил за необходимо да разясни що е то "България" и се е задоволил просто да предаде в пълност и без всякакви обяснения думите на господин Атанасов. Едно вероятно обяснение за подобна липса е фактът, че журналист всъщност няма - материалът е подписан от редакцията. Това вероятно означава, че редакцията намира думите на господин Атанасов достатъчно важни за читателите, но не достатътчно важни за да бъдат проверени достоверността или смисъла им.

Аз, на свой ред, ставам все по любопитен към тази особена "България". Щом чуя отнякъде как ще спечели това, ще загуби онова, бива злепоставена, оклеветена, ощетена, се опитвам да разшифровам понятието. То очевидно не включва обикновените български граждани, които чрез данъците си ще осигурят въпросната печалба. Те не са част от тази "България". Те живеят в някаква друга, където печалби за тях няма. Където улиците са изровено мръсно немаркирано бойно поле, лекарите и учителите - озверели просяци, полицията и правосъдието пазят бандитите, болниците са коптори, училищата - нарко-продавници, а единственото универсално признато човешко право е тютюнопушенето навсякъде и по всяко време.