Свободата на злословието по "стената" на Зелените

От доста години наблюдавам липсата на взаимно уважение между хората в обществената комуникация в България, както и другаде из пост-социалистическия свят. Този синдром бързо се пренесе в електронното общуване, напусна ограниченията на имейла, който малко или много възпроизвежда формата на старите хартиени писма, още през 1990те превзе почти забравените днес чат-канали, и през последната петилетка триумфира напълно из т.нар. социални мрежи в интернет. И докато в офлайн общуването между непознати, а и познати хора, все още виреят някакви вкоренени задръжки и останки от регламент на уважение, във Фейсбук и останалите обществено достъпни виртуални обществени места от тях почти не остава помен.

Доста е изписано по явлението "хейт" или "омраза" в интернет, което вероятно произлиза от усещането за анонимност и безнаказаност, характерно за голяма част от електронното общуване, но бързо и безпрепятствено се просмуква и в неанонимните форми. Скоро дори хора, ползващи истиските си имена и идентичност, се повеждат по доминиращия език и стил на комуникация в мрежата. Той се характеризира с незабавно преодоляване на дистанцията със събеседника, познат или непознат, и встъпване в неформален, дори фамилиарен тон на разговор. Само по себе си това не би било особен проблем, разбира се, ако не беше и изявената тенденция към негативност на комуникацията.

Това е тенденцията, по силата на която става все по-приемливо човек да се изразява хапливо, ехидно, иронично, инсинуативно, когато пише във Фейсбук. Мога да сравня този стил на комуникация със стила на разговор между компания от ученици в средния курс. Разликата, че в голяма част от виртуалното обществено пространство този незрял стил се прилага между хора, които не се познават, не споделят една и съща културна и ценностна среда, не са на еднаква възраст, и - за разлика от гимназиалните приятели - не са имали време да договорят и изработят комуникационната конвенция помежду си. Логично би било такъв процес на "договаряне" на кодекса за комуникация да се случва и в социалните мрежи и да формира доминиращата култура в съответния комуникационен форум. Но в голяма част от фейсбук групите и интернет форумите това не се случва - сякаш културното равнище на комуникация е предопределено да отговаря на най-ниското "общо кратно." Така постепенно ниската комуникационна култура започва да се възприема и налага като повсеместен стандарт на виртуално общуване.

постепенно ниската комуникационна култура започва да се възприема и налага като повсеместен стандарт на виртуално общуване

По силата на този стандарт, речта на омразата, нетолерантността и агресията се оказва напълно приемлива, и дори в известен смисъл, институционализирана. Към събеседниците се подхожда с недоверие, неуважение, дори неприязън. Оспорват се кредибилността, авторитетът, достойнството и моралът им, при това априори, без обосновка или доказателства. Постепенно се създава усещането, че всеки, който изразява мнение или публикува в социалните мрежи приема описаните условия. Така виртуалното комуникационно поле постепенно деградира: става все по негостоприемно към хората, които не приемат този стил на комуникация; и постепенно ограничава обема и възможностите за прилагане на различа култура и ценности.

Като създател и модератор на редица групи и страници във Фейсбук се опитвам активно да противодействам на тези тенденции. За целта формулирам правила за поведение в групите, които изключват недобронамереност, инсинуативност, персонални атаки и пр. Но тези усилия често срещат сериозен отпор, при това от хора, които в повечето случаи са потърпевши. Въвеждането на правила се възприема едва ли като тоталитаризъм, а прилагането им, включващо премахване на коментари и блокиране на нарушаващи ги потребители, често се оспорва от останалите членове, някои от които го определят като "цензура".

Два случая, които наблюдавах през последните дни илюстрират това поведение. При първия във Фейсбук група на Зелените бе поставен спекулативен въпрос дали са получавани пари за участието на партият в Реформаторския блок. Под обстойния отговор на съпредседателя на Зелените Борислав Сандов, непознат за мен човек бе поставил следния коментар: "не съм и очаквал да каже истината." Използвах функционалността на Фейсбук за да се обърна с лично съобщение към този човек и да го помоля да премахне коментара си, тъй като е обиден и инсинуативен. В отговор получих поредица от обвинения, че се опитвам да "цензурирам" пишещия и му отнемам правото на свободно слово. Обясих му, че подобна "свобода" на злословие му дават всички останали партии, докато тук поне се опитваме да бъдем различни.

"свобода" на злословие дават всички останали партии, докато тук поне се опитваме да бъдем различни

Ден по-късно, темата получи неочаквано развитие след като от стената на Зелените бе изтрит друг ехиден въпрос. По спомен на един от участниците, той звучеше като "кога ще тропнете по масата и ще се обедините с другите опозиционни сили, или ще си кълвете тук самички?" и беше предизвикал дълга полемика, преди да бъде изтрит. Самото изтриване обаче бе поставено като въпрос от автора му и предизвика дискусията, довела до написването на този материал. В нея преобладаваха мнения на членове и ръководители на Зелените, според които изтриването на този не особено добронамерен въпрос е вредно, равносилно на цензура. 

Заявих в отговор, че подкрепям изтриването на поста, не заради изразеното мнение, а заради ехидния назидателен тон, който няма нищо общо с представите ми за добронамереност и взаимно уважение, на които се гради комуникацията между културни хора. Бъркането на свободата на словото с липсата на култура и норми обслужва единствено политическото и обществено статукво, което Зелените търсят да променят. Държа в България да има поне една политическа партия, която да демонстрира и отстоява културата на толерантност, добронамереност и уважение, която повсеместно липсва навсякъде другаде. Освен нецезурност и открита простащина, има хиляди начини да бъдеш ехиден, злонамерен и инсинуативен. Същевременно почти всяко мнение може да бъде изразено и обосновано по възпитан и демостриращ добронамереност начин. Нека поне Зелените да налагат второто като стил на комуникация и поведение помежду си и в обществото.

Чомски за кризата на природата и пазарния фанатизъм

На 8 март 2011 г. БиБиСи излъчи интервю на Джереми Паксман с Ноам Чомски. Сам по себе си този факт е знаменателен, в контекста на комерсиализащата се и опразваща се откъм аналитични жанрове медийна среда. Дори само като формат, визия и подбор на събеседник, интервюто на Чомски е блестяща демонстрация на смисъла от силни и независими обществени медии, които да отстояват програмна територия за интелектуално и свободно мислещите хора.

Всичко това, разбира се, е само допълнение към най-важния аспект на интервюто на Паксман - неговото съдържание. Осмислянето на основните международни теми на деня през критичния поглед на Чомски бе поднесено с динамика и лекота, които ангажират вниманието и провокират зрителя да се замисли - а подобен ефект е табу за масовите комерсиални медии.

Сред темите, по които говори Чомски, подбрах две, които пряко се онасят към настоящия ми изследователски проект. Предавам дословно анализа му за връзката между отричането на екологичните проблеми и пазарния фанатизъм:

ЧОМСКИ: /.../ В момента сме в положение, при което, между многото постоянни заплахи пред нас, две буквално застрашават оцеляването ни като вид. Едната заплахата от ядрена война, която е твърде сериозна и ескалира, а другата е заплахата от екологична катастрофа, която се развива в плашеща посока.

Погледнете новия Конгрес /на САЩ/, например. Почти всички новоизбрани представители в него, които встъпиха в длъжност пред ноември, отричат промяната на климата. Всъщност Конгресът вече предприе стъпки за прекратяване на финансирането дори за най-меките природозащитни усилия. Освен това, за съжаление, много от тези хора са предани верующи. Затова председателят на една парламентарна подкомисия, нов републиканец, обясни, че глобалното затопляне не можело да представлява проблем, тъй като Господ бил обещал на Ной да няма втори потоп.

ПАКСМАН: Но защо се занимавате с глупави хора?

ЧОМСКИ: Глупави хора? Тези хора имат власт. Те предприемат действия, с които обезкръвяват финансово евентуалните усилия да се направи нещо по тези престъпления. Освен това зад тях стоят значителни концетрации на власт. Основните лобита на бизнеса, например, обявиха че финансират широки пропагандни кампании за да убедят хората, че това няма значение.

Ако търсите глупави хора, можете да ги намерите навсякъде. Например, хората забелязват, че по стечение на обстоятелствата се намираме насред огромна финансова криза. Ако проследите произхода й, до голяма степен произлиза от фанатичната религиозна вяра в т.нар. "хипотеза на ефикасния пазар." Икономическата професия и Федералния резерв са доминирани от чист фанатизъм. В резултат, когато се спука балонът на жилищата, в размер на осем трилиона-долара, без никаква връзка с фундаменталните принципи на икономиката, и в пълно противоречие със 100-годишната история на цените на жилищата, професията и Фед, централната банка /на САЩ/, рекоха, че не бивало да му се обръща внимание, тъй като имало ефикасни пазари. Питам, има ли особена разлика между това и "Господ обеща на Ной?"

Климат, наука и морал

Сто процентов научен консенсус не може да има, особено докато корпорациите наливат средства в изследвания с предизвестен изход, които да подкопаят наложеното сред независимата наука съгласие за антропогенната природа на промените в климата. Това е отговорът ми на един коментар, поместен в блога на Центъра за Либерални Стратегии, и някой от съпътстващите го мнения.
Ломборг и подобните нему учени-скептици ще продължат да сеят съмнение, докато има кой да им плаща. Това в известен смисъл е положително, защото мобилизира науката за климата да бъде още по прецизна. Но техните изолирани гласове звучат все по-слабо и неубедително, извън научния консенсус, представен от Междуправителствения панел за промяната в климата. Да не забравяме, все пак, че сто процентов консенус няма почти по никой въпрос, освен че земята е кръгла може би Все още могат да се намерят учени, които отричат престъпленията на нацизма, например, но никой не им обръща сериозно внимание освен правораздаването в някои страни, където отричането на холокоста е криминализирано. По същия начин, приемането на отговорността за пораженията, нанесени от корпоративния капитализъм върху природата, живота и здравето на хората - днес и за в бъдеще - е въпрос на етика и морал, а не на фундаментализъм.