Журналистика за пътниците

Шумотевицата в медиите около изоставените от "Райън ер" около 300 български пътници на летище до Рим е напълно основателна. Дълг на журналистите да информират зрителите и читателите си и да изобличават безобразията и беззаконията. Неприемливо в случая по-скоро премълчаването на името на авиокомпанията от повечето медии - на принципа гарван гарвану око не вади, за което алалармира в социалните мрежи редакторът на "Е-вестник" Иван Бакалов.

Не всички журналисти са на това мнение.  Журналист и опитен пътешественик се запита публично, също в мрежата, защо медиите трябвало да се занимават с проблемите на хора, тръгнали на "бедняшки екскурзии"? В общи линии твърдението беше, че изоставянето на пътници след отменен полет си било най-обичайно нещо, всички те са си приели рисковете като са се качили на тази авиокомпания, да си търсят правата и да се оправят, както правим всички ние в подобни ситуации.

Така е. Но точно от тези "бедняшки" - и действително безпомощни - пътници богатеят нискобюджетните но високооборотни компании, на чиито криле лети бедняшката масова консумация. Най-цинично е, че повечето такива компании често нескрито унижават клиентите си, издевателстват над тях и пренебрегват дори гарантираните им от европейските закони права. За целта разчитат точно на липсата на опит, финанси и правна грамотност у пасажерите си.

На същото отношение често са изложени и работещите в такива компании, от които се изисква изпълняват нечовешкото отношение към клиентите. Печелившият бизнесмодел, при който бедни и безправни служители третират зле бедни и безправни пътници, със сигурност не се нуждае от независима обществено отговорна журналистика.

За пръв път се натъкнах на този факт през 2009 г., когато разследващата програма на BBC "Панорама" разкри някои от елементите му в репортаж за практиките на "Райън ер". Тогавашния бос на компанията Майкъл О'Лири отговори  арогантност, изцяло в тон с неолибералната пропаганда, според която единственото право е правото на парите и онзи, който ги печели и притежава. 

В основата на атаката на "Райън ер" тогава бе поставено от компанията условие О'Лири да говори пред BBC без да се редактира интервюто му. Това условие обаче напълно зачеркваше смисъла на редакционната независимост на медията, основаваща се на мисията й да отстоява обществения интерес. Преуспелият мултимилионер О'Лири имаше нужда просто от микрофон и камера, без редакционна намеса - място за журналистика в неговия свят не се предвиждаше.  

Журналистиката, принизена до стойка за микрофон, днес става все по-разпространена, както из родната ни медийна среда, така и по света.  Но BBC отказа да я приеме. Вместо това изпрати репортер, който пресрещна и интервюира О'Лири навън, извън контролираната среда на компанията му.  В този разговор О'Лири многократно обвини "Панорама" и BBC, че преследват собствен дневен ред, че задават "заредени" въпроси, и натякваше, че единственият начин да говорят с него е в нередактирано интервю. На няколко пъти упрекна медията, че "хаби" събраните по силата на британския закон задължителни такси от ползвателите на телевизионни приемници, с които се финансира обществената телевизия.

Арогантността на този бизнес модел и претенцията му да не бъде излаган на критично медийно отразяване се базира на търговския му успех. До ден днешен "Райън ер" вози най-много пътници в Европа и се слави със статистически висока сигурност. Но през есента на 2017 фасадата на бизнес модела й се пропука, след като пилотите й предприеха безпрецедентни протестни действия срещу условията на труд в "Райън ер". Тогава компанията отмени десетки полети и провали плановете на хиляди пътници.

Колеги по оръжие

Случи се пак! Почти 4 години след случката в Бургас, при която граничарка очевидно не правеше разлика между европейски и неевропейски граждани, въпреки светлинния сигнал, запален над главата й, днес се натъкнах на същото, този път на софийското летище. Този път обяснението за нарушаването на правилата и интереса на българските граждани, което получих от униформения български блюстител на закона беше "колегиалност"!

Около 9.00 сутринта слязох от препълнения самолет на "Турски авиолинии" и бързо се отправих към границата ,тъй като бързах за важна среща в 10.00. Ориентирах се към коридора, маркиран за европейски граждани, воден от опита, че там проверките са по-краткотрайни и съответно, ще загубя по-малко време. Уви, не така мислеше младият граничен полицай на сутрешна смяна в гишето до автоматичния паспортен четец. Повече от 5 минути той мъдрува над паспорта на турски гражданин, наредил се в "европейския" коридор. Проблемът очевидно беше сериозен, защото в един момент граничарят все пак го върна, като изпрати с него по-младата си колежка, която до момента имаше за задача да пропуска хората, преминаващи през съседното автоматично паспортно гише. В нейно отсъствие въпросният служител продължи да обслужва двете гишета едновременно.

Когато достигнах до него, попитах го дали паспортът, заради който сме чакали, не е бил турски? Потвърди най-спокойно. Тогава защо не е пренасочил нарушителя към правилната опашка, попитах, като посочих табелата над главата му. Не можел да остави на колегите си на съседното гише сами са се справят с огромната, според него, тълпа пътници с турски паспорти, вдигна рамене служителят.

"Вие не виждате ли колко хора има на тази опашка?", запита ме той реторично. Виждах, около 20 души се редяха пред всяко от гишетата с надпис "Всички паспорти". "Е как мислите, мога ли да оставя колегите сами да се справят с това?", заключи той. Значи заради едната колегиалност нарушавате европейските правила и ни карате да чакаме, изумих се аз. "Ами щом така го разбирате, да"!, натърти със смесица между горчивина и гордост, униформеният граничар.

Винаги съм се удивлявал колко вкоренена е кастово-еснафската средновековна солидарност в уж съвременното ни общество, не досега не бях полувал пряко потвърждение от униформен служител, че колегиалността му е по-важна от закона и правилата, които е назначен да прилага. Най-случайно предишната вечер бях висял над 30 минути на опашката за "Граждани от други държави" на истанбулското летище, докато притежателите на турски паспорти влизаха в държавата си около 3 пъти по-бързо. На няколко пъти отчаяни чужденци се опитваха да минат през видимо по-бързите "турски" ръкави, и бяха безмилостно връщани в началото на тяхната си опашка. Подобно отношение съм виждал и във Виена, и в Будапеща, където живея.  Изпитвал съм го и на собствен гръб в предевропейските времена.

Споделих съвсем накратко всичко това с въпросния служител, като добавих че за същото съм подавал вече веднъж оплакване до ръководството на Гранична полиция. "Ами оплачете се пак", ехидно се подсмя той, като ми напомни, че в момента пък аз губя времето на останалите пътници. Прав беше, продължих на родна територия към срещата ,за която бързах, най-случайно в Министерския съвет на републиката. Но трудно отказвам на подобни покани.

Държа пак да подчертая, че не злорадствам и не подкрепям дискриминацията на хора въз основа на националната им принадлежност и не вярвам, че визите и стените по границата са начина за решаване на геополитическите и глобални проблеми. Нещо повече: неведнъж съм изразявал симпатия към българските полицаи, които са принудени да работят при унизително лоши професионални и социални условия. От системата, обществото - т.е. всички нас! Затова съм наясно, че трудно можем да предявяваме претенции към тях, че не са лоялни към нас, въпреки че уж заплатите им излизат от нашите данъци.

И все пак, полицаите трябва да спазват правилата. Това е базов възпитателен фактор на правовата държава. Презрителното отношение на униформените към законовите норми в собствената им професия е ужасяващ синдром на беззаконието, което доминира обществената тъкан. Той говори за безпомощността им пред беззаконието, корупцията и връзкарството, които просмукват високите , средни и ниски етажи на държавата. И като няма как да им се противопоставят, полицайте гледат поне да се подкрепят един-другиго - както правят и всякакви други угнетени групи, каквито са шофьорите на таксита или лекарите, например.

Да не говорим колко лошо е за европейската интеграция на България да не се прилагат правилата на съюза създадени да защитят и привилегироват гражданите му. Особено когато другите му правила, които ги ограничават, се прилагат стриктно.

Един класически скандал

Фото: Ралица Димитрова във Фейсбук

Шумотевицата около закъснялото начало на учебната година в софийската класическа гимназия ме навежда на тъжни мисли. Неспособността на отговорните за това хора и  институции да осигурят нормални условия за обучението на децата, е безобразие. Фактът, че конкретния пример засяга едно от най-елитните училища в страната действително е показателен - няма изключение от повсеместното отстъпление на обществото и държавата ни от всичките им базови функции, сред които е образованието.

Но покрай напълно основателните критики срещу това безобразие се промъква и една линия на оплакване, която категорично не приемам. Най-точно илюстрирана е от публикации във форумите от родители и ученици в класическата гимнзия, които негодуват срещу непрестижните райони, в които са разположени както досегашната, така и предоставената като временна сграда на училището. Един ученик недоволства, че в кв. Модерно предградие бил принуден да се учи сред "селскостопански елементи." Много други критикуват отредената от Министерство на образованието заместваща сграда на бившето 13то училище в София не за друго, а защото била разположена в близост до пазара, в квартал изпълнен, според тях, с наркопласьори, бездомници и проститутки, с една дума - с измета на обществото, с който - очевидно - учениците от класическата гимназия не би следвало да имат нищо общо.

Една възмутена майка на ученик определя като "шокираща" и "скандална" снимка на човек, заспал в унизително състояние на безпомощност и мизерия пред входа на 13то училище. "Кои, и по-точно какви са тези хора, които ми твърдят, че това 13-то може да приюти Класическата гимназия??? Заобиколено от такива типове, леш, къде си пращам детето?" жалва се публично чрез Фейсбук въпросната госпожа.

Леш! Силна дума, така характерна за отношението към острите социални контрасти в обществото ни на много от хората, които се самоопределят като по-културни, по-развити, по-интелигентни, и със сигурност - по-платежоспособни от себеподобните си. Да, скандал действително има, но той не е в избора на тази или онази сграда за "елитните" деца на техните още по "елитни" родители. Скандалното е, че обществото ни нехае за онези, които мрат по улиците заради зависимостите към комара, алкохола, наркотиците, от продажбата и разпространението на които една престъпна клика и обслужващите я в управлението на държавата богатеят. Скандалното е, че това се случва на крачка от държавните институции и общината, които са парализирани от клиентелизъм. Скандалното е, че докато с тяхно пасивно и активно участие държавата е превърната в гето, мнозина си въобразяват, че могат да се скрият - заедно с дечицата си - зад някаква псевдо елитарност. Скандалът е в липсата на същински елит, който да дефинира проблемите, да формулира начини за решаването им, и да ги наложи на "демократично избраните" управляващи и тяхната администрация, и действително изисква спешна реакция.

Идеята за "граждански съвет" към Реформаторския блок поражда въпроси за Зелените

След президента Плевнелиев и всички министерства по време на служебния кабинет, сега и новосформираният Реформаторски блок тръгнал да създава обществен съвет. По-точно: граждански! Какъв е смисълът на подобно упражнение и доколко то отговаря на разбирането, че за по-добра политика трябват партии, в които гражданите участват свободно, активно, на всички нива. Такова виждане застъпват Зелените, една от партиите-основоположници на Реформаторския блок. Техният генезис се корени в разбирането, че за по-добра политика трябват партии, в които гражданите участват свободно, активно, на всички нива.  А в случая се предлага изолирането им в "граждански съвети" към старите херметично затворени партийни йерархии.

През последните десетина години посветих доста мисли и усилия на опитите да се подпомогне гражданското представителство към различни институции чрез BlueLink.net. Въз основа на този опит се наех и да помогна на служебния министър Юлиан Попов за сформирането на Обществен съвет към МОСВ - резултатите си запазвам правото да коментирам отделно. Признавам, когато Плевнелиев състави първия съвет и покани в него странен сбор от активисти, синдикалисти, професионални НПО-функционери и индустриалци - по брой толкова, колкото места имало в съвещателната зала на Президенството, ми мина през ум колко широко тълкувание търпи понятието "обществен." Новата версия, замислена от Реформаторския блок, стеснява понятието, като нарича съвета "граждански."

Оставям настрана конкретните личности, които се предполага да съставят този съвет, тъй като техните имена все още не са оповестени публично. Факт е, че съставът на такъв съвет би репродуцирал идеологическата и ценностна нехомогенност на Реформаторския блок. Но извън това, самата концепция на този "граждански съвет" към политически блок от партии ми се струва сбъркана. Тя хем затвърждава разбирането, че политиката и гражданите са различни неща, хем пак се опитва да извлече легитимност от гражданското в полза на политическото.  Това е сериозен проблем за Зелените, които претендират да са партия от нов тип, със солиден граждански гръбнак, носители на различна политика в обществен интерес.

Концептуалните въпроси продължават да напират? Какво означава да си член на граждански съвет към политическа партия или коалиция? Да влияеш върху политиките й? Тя да влияе върху инак "гражданското" ти поведение? А може ли днес да си член на този "Граждански съвет", а утре да встъпиш и в друг, примерно на Герб или БСП, когато търсят и те "граждански" акъл и участие? Ако не, цялото упражнение заприличва на партиен клуб по интереси.

Зелените познават истински активни граждански лидери - Димитър Василев от Еко-клуб 2000, Вера Петканчин от Граждани за Рила, Надя Максимова от движението за Иракли, Константин Дичев, Петър Пенчев... По време на изборите Зелените претендираха, че са гражданската партия, че се явяват на изборите с гражданска квота, като част от която и самият аз попаднах в листите им, като съинициатор на "България без дим". Основатели и лидери на Зелените са активни природозащитници и активисти като Андрей Ковачев, Петко Ковачев, Борислав Сандов и много други. Ето защо си мисля, че надали ще им е по мярка новоскроеното партийно понятие за "гражданство," което налага идеята за граждански съвет към Реформаторския блок.

Един от основоположниците на Зелените, Петко Цветков, активен природозащитник и граждански експерт от 1988 г. насам, напълно споделя резервите спрямо сформирането на обществен съвет към политическа партия или коалиция.  Той го определя като "нещо като съвет на девствените богове, които изпитват отвращение от участието в политическите партии, но участват в обществен съвет към тях!"Ако гражданите не се чувстват комфортно в политическите партии, то тогава те (партиите) трябва да бъдат закрити или да се промянят генерално, така че гражданите да са естествена част от тях. Или обратното, коментира Цветков.

За кого свири сирената

Приятелите ми, доколкото са останали, знаят, че националният патос не ми е присъщ. Но воят на сирената винаги ме сепва. Всеки втори юни. Добре помня, в детството заедно с приятели го очаквахме трепетно. Вцепенявахме се, където ни свари, и гледахме кой къде се е спрял неподвижен, по улици и площади. Гледахме как замръзват на място тролеи и таксита, как всички на пътя застават в минута покой. Впечатляващо усещане. Представата за героите, които са дали живота си за България, оживяваше, тя пробуждаше детското въображение, караше ни да мислим поне една минута за смелите, достойни и честни хора, предани на идеята си за свобода, и паднали заради нея. Да мечтаем да сме като тях, силни и смели, е, без непременно да ни убиват за това, но да бъдем герои.

Сирената ме сепна и днес. През прозореца гледах непрекъснатия поток на колите. Не спря ни една. Нито един шофьор не изключи от скорост, не пусна мигалките, не отби в дясно за минута покой и мълчание.  Ще кажат - не чуват протяжния вой, затворили плътно прозорците, надули уредбите, засмукали нервно поредния фас, забързани, всеки към своя най-важен, най-спешен житейски проект.

Пък и да чуят, дали ще натиснат спирачките?   Едни хора затрили живота си за туй, в което живеем. Цинично оглеждат шофьорите сивия град. Прах и шум, мръсотия, разбитите улици, напукани вехти фасади. Злоба, корист, корупция, наоколо, и вътре у всеки. Днес всеки е вкопчен в живота си, в своя комфорт, в своите проблеми, в своите победи, в своите пари - как ги няма, как ги харчи, как ги печели. Днес героите са вехти понятия, прашни паметници сред потока коли. Да милееш за общото благо е глупаво, да се бориш за кауза - нелепо, да си доблестен, смешно, противно дори. А обект на мечти и завиждане са не жертвите, а безброй комерсиални екранни "зведи", коя от кой по-безумни, безогледни, безгръбначни, безпринципни.

Не виня нито шофьорите, нито "звездите", нито дори политиците, че днес никой не чува сирената. Всички те се нагаждат към времето, кой както успее. Но в тази минута мълчание мисля за хората, които са доблестни: адвокати, медици, учители, творци, инженери, строители, журналисти, шофьори и другите. Които търсят промяна, по-достоен живот за тях и за всички останали. Без да стават герои или жертви, нека са живи и здрави, за да има какво да мечтаят децата ни.

Нечовечност край пътя и как да не й се даваме

Под обсада сме от изнервени, пречупени, комплексирани, стресирани хора. Те са агресивни към околните защото са загубили уважението към себе си. Търсят реализация чрез агресия, цинизъм, простащина, консумативност, тъй като са лишени от други възможности. Принуждават ни да се пазим от тях, когато самите те имат нужда от помощ. 

Тези мисли споделих като спонтанна реакция към текста поместен на 1 май в Дневник  под заглавие „Изнервен шофьор преби друг пред семейството му на магистрала "Тракия".“ Шокиращият текст е дело на колегата ми от Факултета по журналистика Георги Пауновски, който е и единият от героите в разказаната история. Впечатлен съм от решението и, да, мъжеството му да разкаже случката, в която самият той става жертва на шосейна агресивност, и силно се надявам травмата за него и семейството му да отшуми бързо. Но дори и без личната ми симпатия към автора, разказаният и преживян от него случай предизвика внимание, тъй като надали има българин, който да не е преживял или станал свидетел на подобен инцидент. Пауновски, водещ автомобилен журналист, успешно дефинира сериозния структурен проблем, който е в центъра на материала му:  „От няколко месеца споря с колеги, пишещи за автомобили, като защитавам тезата, че по българските пътища толерантността се повишава. От днес вече съм на друго мнение, след като бях бит от шофьор, решил че му преча като се "влача" със 130 км/ч по магистралата, а и имам наглостта да му правя забележка.“

Действително, става дума за толерантността и човечността по пътищата и навсякъде другаде из България. Очевидната им липса се потвърждава не само от незабавния поток от подобни истории, споделени от приятелите ми в мрежата - както в пресата, под заглавия като „Млатиха бизнесмен с бухалка пред очите на дъщеричката му“, така и в лични разкази. Като този на Методи Байкушев, адвокат от Благоевград, който описва усещането си при шофиране в България така: „Ежедневно ми се случва следния феномен: независимо дали съм на магистрала или на многолентов булевард, когато изпреварвам в най-лява лента при максималната разрешена скорост, винаги на втората секунда се появява някой отзад изключително настоятелно да присветва и/или свири и то най-често още по време на изпреварването, т.е. в момента, в който аз няма къде да отида, за да му направя път освен да продължа да изпреварвам.“

Самият аз съм имал подобни инциденти често през последните години. Толкова често, че помня само най-фрапиращите.  Обединява ги това, че са свързани с коли и шофьори.  При един от тях пред Бургаското летище ми налетя на бой собственик на кола, която бях взел под наемПо. Уникалното в случая беше, че се разигра пред униформени полицаи, които бързо взеха негова страна, а след това ни "ескортираха" до граничния преход с думите "абе господине,  вие сте се спасили, живеете в чужбина, не знаете ли как е тука...“ Беше доста комично, макар и стресиращо, а тригодишната ми тогава дъщеря и досега помни как сме се "прегръщали" с един чичко на паркинга.

В друг случай шофьорка от столичната такси компания „ОК Супер Транс“ закова спирачките и нареди да напуснем от колата й малко след отпътуването от Терминал 2 на софийското летище. Причината: нежеланието ми да слушам и симпатизирам на разказа й за тежката и неблагодарна съдба на таксиметровите шофьори, експлоатацията на която са подложени от „шефовете“, и неприемливо ниските според нея цени на таксиметровите услуги, минути след като тълпа разярени нейни колеги бяха крещяли насреща ми "къв багажник, ше плащаш двойно, като пътуваш така е..." За разлика от мъжките си колеги, дамата не крещя, нито налетя на бой, просто ни свали от колата. Не я умилостивиха нито изтощените след повече от денонощие път деца, нито куфарите, които трябваше да извлечем отново в декемврийската привечер. Стресна се единствено когато Емеше на слизане й заяви на развален български, че това, което прави не подхожда на човешко същество, камо ли на жена и майка. 

По принцип симпатизирам на човешката неволя. И Емеше рядко говори български, а още по-рядко застъпва традиционнистки джендър възгледи. Харесва България. Но винаги, когато се почувстваме добре, и ни се завърти мисълта да се установим трайно в България, мъдро припомня тези инциденти, като доказателство, че тук простащината и нечовечността са на власт. Макар и да не губим увереност, че няма да е винаги така, честите срещи с тях са доста обезкуражаващи. Но защо те се случват най-вече край пътя?  Според Милен Михайлов, адвокат с практика в областта на човешките права,  статистиката сочи, че реакциите на шофьорите са непропорционални като сила и интензивност, в сравнение с проблема. В Англия, твърди той, често се случвало при засичане на два автомобила, дори когато няма реални повреди, единият шофьор да стреля по другия. „На какво се дължи това - дали на наранено "мъжко" его, дали на някаква друга причина - отговорът трябва да дадат психолозите. За мен обаче е ясно, че такива нерваци трябва да получават сериозни наказания, за да мислят следващия път, преди да правят зулуми,“ коментира Михайлов.

Действително, обезкуражаващо е усещането за безпомощност и неспособност на държавата да защити порядъчните си граждани от хулиганите, да възпре агресията и да я направи неприемлива. За да има промяна, законите трябва да се прилагат и да се спазват, обобщава Мариана Ахрянова от мрежата за гражданско действие BlueLink.net. А в България това не се случва. „Нечовечността“, която долови Емеше, е  повсеместна. Тя замества базовите морални норми, които традиционно свързваме с човеколюбието, уважението, взаимопомощта. Замества ги с алчност, криворазбран индивидуализъм, консумативност, съперничество и недоверие. В условията на нисък материален и културен стандарт, тези нови императиви унищожават достойнството и самоуважението на мнозина, пречупват нравствените им устои, карат ги да намразят себе си и околните.

Синдромът засяга почти всички. Самото участие в пътното движение на България - както за съжаление и в другите обществени процеси - предполага и сякаш изисква агресивност, арогантност, неспазване на правилата. Забелязах го преди десетина години, когато заживях в чужбина и започнах да се боря с навиците си от българското шофиране: да спирам на зебри, да карам с разрешената скорост, да подавам задължително мигач, да "пускам" пред мен колеги когато мигнат за престрояване и пр. И щом се понаучих, осъзнах колко трудно ми е да го правя когато съм отново в България. Непоносимо е за мнозинството от сънародниците ми някой да кара – и да живее – спокойно, вежливо, по правилата. Съпротивата срещу това е огромна - клаксони, светканици, жестове, засичания, откровени заплахи. Цинизъм, систематично изкореняване на ценностите, и просто злоба, заливат ежедневието, и преливат по форумите в интернет.

Най-обезпокояващото, което забелязах у себе си, е че и аз ставам агресивен в шофирането и поведението си, когато съм тук. Явно ми липсва самообладанието да отговоря вежливо, когато поредният грубиян се опитва шумно да ми се наложи. Явно, масовата обществена култура не прощава и никой не е имунизиран срещу нея. Единственият начин е постоянно да се взираме в постъпките и мислите си, да плевим нечовечността у себе си и у другите, да я разобличаваме, и да се наслаждаваме на тънкото осъзнато удоволствие от това че така ставаме различни, и поне с една идея по-добри.

Градските кучета и градските хора

Проблемите с бездомните кучета са проблеми на хората, с тяхната урбанизирана, неекологична, консумативна и нездравословна човешка свръхпопулация. Приписването им на "еколози" и "природозащитници" е пореден и опасен опит за манипулация на общественото мнение в погрешна посока. Много хора изпитват симпатии към четириногите уличници. Не само поради наследствената привързаност на човеците към кучетата, но и в следствие на изконната връзка между хората и животинския свят. Но кучетата не са диви животни. Като вид те отдавна са загубили мястото си в екоравновесието на природата. А проблемът със съвременните им бездомни събратя е, че не са и домашни, както предполага генотипът им от хилядолетия насам. Така хората, които интуитивно обичат домашните си любимци, и също интуитивно търсят връзка с дивата природа, се оказват лице в лице със съвсем различен вид. 

Той не е нито "най-добрият приятел на човека" от хилядолетия, нито има рефлексите и поведението на див звяр. Това го прави много по-опасен и коварен и от двамата.  Затова той се увърта около човешките обитания за  храна и подслон, но живее в глутници; не питае нито привързаност, нито вродения страх на дивото животно от човека; и не се колебае да го атакува при числено и друго надмощие. Опазването на този вид не е част нито от природозащитата, нито има нещо общо с традиционния човешки хуманизъм.

Човекът е напълно неподготвен за срещата с Canis urbanus. Защото и той вече не е добрият стар Homo sapiens, привикнал традиционно да живее в малки общности, със семейни домове, къщи, дворове, градини и досег до природата. Градският човек е също толкова младо еволюционно образувание, колкото и градското куче. Той живее в масови, претъпкани градски гета, напълно непригодни за естествените му потребности. Той е загубил прекия досег с природата, от който през хилядолетията е черпил храна и препитание, и е станал напълно зависим от индустриални и социални структури. А това го прави много уязвим, озлобен, лесен за манипулация.

От десетилетия обществените науки доказват пряката зависимост на човешкото благоденствие от достъпа до чиста, съхранена и здравословна околна среда. Целта на съвременните развити демокрации е осигуряване на балансиран, разумен, достоен, човешки начин на живот. 

Постигането на тази цел изисква сериозни промени в обществото, и ще засегне интересите на тези, които печелят от съществуващото му състояние. И тъкмо те безогледно се стремят да компроментират и очернят природозащитното движение, като му приписват всевъзможни грехове. Сред тях напоследък се нареди и сляпата защита на Canis urbanus. "Еколозите" са отново злите бедсърдечни хора, които, според угодническите медийни писания, ценят човешкия живот по-малко от този на бездомния пес. Подобна манипулация е не само нечестна, но и откровено вредна, тъй като насочва справедливия обществен гняв от болната върху здравата глава. Решението на "кучешките" проблеми е възможно единствено като част от трайното и устойчиво решение на "човешките" - в рамките на хармонично, хуманно, демократично общество, което не робува на пазарни, печалбарски и консумативни химери.

Шойбле: Стига икономически растеж на запад!

Седмица преди Рождество, министърът на финансите на Германия Волфганг Шойбле препоръча ограничаване на икономическия растеж в индустриалните държави. „Така както трябва да влагаме огромни усилия  за ограничаване на глада в света,  трябва от друга страна да влагаме същите по големина усилия за ограничаването на икономическия растеж в собствените си западни държави“, написа министърът като гостуващ автор на религиозната притурка на Die Zeit “Христос и света“, публикувана на 14 декември 2011 г.

Изявлението надали щеше да се забележи, ако не идваше от министъра християндемократ, прочул се със стръвното преследване на рушителите на европейската финансова дисциплина в последните месеци. Виждането, че е възможен постоянен икономически растеж е основополагаща за все още господстващия икономически режим. Според Шойбле, западните икономики са достигнали определена крайна степен на насищане. Сега задачата им е „да не се допусне различията и произтичащото от тях напрежение да вземат връх“, пише министът. 

Шойбле деликатно признава, че днешната световна икономическа система „има потенциал  за подобрение“.  От устата на един от основните навигатори на въпросната система, подобен ефемизъм звучи подобно на плаха препоръка за промяна на курса, направена от помощник-капитана на кораб в момент, когато корпусът отдавна вече стърже по остри рифове, а част от пътниците и товара са вече зад борда. Основната критика на  християндемократа към глобалната икономика е, че „ не предоставя на много хора това, от което действително се нуждаят, и същевременно подхранва безграничен и непознаващ спирачки стремеж за повече притежание,  който не може да бъде утолен дори и при наличие на богатство и излишък“. 

В по-малко познатата си роля на добър християнин, финансистът Шойбле предупреждава за опасността от вярата в  безграничния постоянен икономически растеж. Министърът уточнява, че вярата в Бог би трябвало да ни напомня, „че такива определения са винаги погрешни и опасни“. Важно e да ни бъде напомняно какви са нашите граници“.

Подобно признание за верско съперничество е забележително на фона на често звучащи упреци срещу критични гражданските движения, например в областта на природозащитата, че били ирационални култове и нови градски религии. До ден днешен идеолозите на пазарната икономика, разчитат на безпрекословна подкрепа от религиозните общности и хората с консервативни виждания за наднационалния корпоративен капитал и премахването на регулативните и демократични пречки пред него.

В България подобни доводи често развиват застъпниците на едрия пост-социалистически капитал, навикнал да трупа печалби от колективни и обществени ресурси, без особен контрол от страна на държавата и медиите. И ако у нас религиите не им предоставят особена идеологическа опора, застрояването на защитени природни територии, експлоатацията на неизгодни за държавата концесии, непрозрачното разпределение на обществени фондове, се ползват с благословията на друг популярен култ: към всемогъществото на финансовия инвеститор.

Сега обаче един водещ европейски консерватор и финансист посочва неограничения икономически растеж като пагубна лъже-вяра. Шойбле приема  „човешката липса на мяра“ , както и липсата на механизми за контрол, за първопричини за икономическата и евпопейската криза в момента. Според него „банковата криза, прераснала в криза на икономиката и на криза на цели държави, с която се сблъскваме от 2008 г., е  причинена не на последно място и от безграничния ламтеж за все по-големи печалби на капиталовите пазари“. Силен упрек в лицето на финансово-корпоративната олигархия, която все още здраво стиска руля на бедстващата световна икономика.

...
Оригиналният текст на Шойбле се намира на http://www.zeit.de/vorabmeldungen/neu-in-der-aktuellen-zeit/seite-8, превод: Христина Недялкова

Забраната на пушенето не вреди на бизнеса - интервю през Агенция "Фокус"

Павел Антонов: При въвеждане на пълна забрана за тютюнопушене не се достига до негативни последици върху бизнеса

 

20 ноември 2011 | 06:00 | Агенция "Фокус"

 

Начало / Мнение

За Проекта „Да върнем пълната забрана” за тютюнопушенето на обществени места Агенция „Фокус” разговаря с Павел Антонов, старши експерт „Комуникации и общество” към гражданска инициатива „България без дим”.

Фокус: Какво предвижда проект „Да върнем пълната забрана” за тютюнопушенето на обществени места?
Павел Антонов: Проектът се подкрепя от „Блумбърг Филантропис”, това е благотворителният фонд на „Блумбърг”, като се администрира през Международен съюз за борба с туберкулозата и белодробните заболявания, който е една от партньорските им организации за Европа. За пръв път оказва подкрепа в България, тъй като до момента се е смятало, че страната е прекалено малка за такъв тип дейности. Но причината да се подкрепи проектът всъщност беше отменянето на пълната забрана на тютюнопушене, което се случи през 2010 г., и съответно обществената и медийна реакция на това отменяне, която предизвика много силно впечатление в чужбина, в професионалните среди, които се занимават с борба с тютюнопушенето и проблемите, свързани с него. Проектът има четири основни насоки за действие. Първата, която е и приоритет за фондацията на „Блумбърг”, е създаването на широка обществена коалиция в България, която да действа по тези проблеми – нещо, което започна да се случва още миналата година. Тогава се сформира коалиция „За живот без тютюнев дим”. До момента в нея има над четиридесет регистрирани членове. Тя е неформална и с помощта на проекта може да стабилизира дейността си и да получи ресурс, с който да действа по-ефективно. Втората основна насока е продължаването на самата обществена кампания, която възникна съвсем спонтанно през 2010 г., в месеците, когато се обсъждаше отменянето на забраната и имаше протести на хора по улиците, придружени със силно медийно отразяване. Втората задача е да се подкрепи тази гражданска енергия и инициатива и да се продължи действието й през следващите две години. Третата, и също много ключова дейност, която е заложена в проекта, е по-скоро свързана с анализ на политическата рамка, законодателството, административните документи, а също така и поведението на основните играчи в тази област, като сред тях се включват не само правителството и държавните органи, но и тютюневата индустрия. Тоест проектът има една сериозна отговорност да генерира знания, какво се случва в България и какви са процесите, които всъщност доведоха до отменяне на забраната, но и как те биха могли да се променят, за да се върне пълната забрана, както се случва в повечето страни в Европа. Има и една последна, много иновативна част. Касае се за една инициатива, която също възникна спонтанно от различни граждани, в края на миналата година. Те видяха, че въпреки, че се прие новата наредба и влезе в сила частична забрана, всъщност прилагането й е много трудно и държавата изнемогва, очевидно не може да се справя добре с прилагането на собствените си правила и закони. Проектът е взел това на дневен ред - да се подкрепи участие на гражданите, които имат желание да помагат за това, правилата да се спазват и да се прилагат законите. За да се случи това, проектът ще подкрепи създаването на една интернет платформа, чрез която гражданите да могат да подават сигнали, да участват активно, да обменят информация за нарушения, така че да се види реално прилагане на закона – независимо какъв е той. Това са четирите основни колони на проекта.
Фокус: Какви са политиките на другите страни от ЕС, по отношение на пушенето на обществени места?
Павел Антонов: Стратегическата насока на ЕС е ясно артикулирана на ниво комисия, на ниво административна рамка, на ниво законодателни актове. Тя е да се върви към все по-стриктно забраняване и ограничаване на тютюнопушенето. Всъщност точно по тази траектория беше голямото напрежение в България, защото страната ни се оказа в една парадоксална ситуация, че прави стъпка назад, спрямо вече постигнато ниво, към което всички останали страни се стремят. Това се подкрепи по най-красноречив начин през май месец, когато излезе решението на Висшия административен съд по казуса с Кюстендил. Там висшите съдии директно са казали в прав текст, че отменянето на забраната в България е стъпка назад спрямо духа и логиката на европейското законодателство, поради което те оставят в сила действащата и до момента пълна забрана на територията на Кюстендил. Важният факт, който трябва да се посочи е, че вече има достатъчно натрупани данни и изследвания, които показват, че при въвеждане на пълна забрана не се достига до негативни последици върху бизнеса, тъй като правилата са единни навсякъде и няма конкуренция по линия „тук се пуши, тук не се пуши”. България просто все повече и повече остава на опашката и именно това е сред целите на този проект, да се преодолее това и страната да си заеме достойното място сред останалите европейски членки.
Фокус: Какво трябва да се промени в политиката на България по разрешаването на проблема с тютюнопушенето?
Павел Антонов: Палитра от въпроси и проблеми засягат този казус. Имаме различни нива – голям проблем с младите хора, голям проблем с неефективността на прилагането на законите, като това не се отнася само за тютюнопушенето. Имаме и наследени културни особености, които не можем да отречем. Но именно тук вече излиза на преден план ключовата роля на държавата като механизъм за отстояване на обществения интерес за взимане на решения и налагане на тези решения в обществото, движейки го в положителна посока. Не може с аргумента, че трябва да се съхранява бизнесът на определени хора, да се задържа едно решение, което се приема в цяла Европа за правилно и позитивно. Все пак тютюнопушенето е доказано вредна, болестотворна привичка – то коства човешки живот.
Фокус: Каква е ролята на неправителствените организации като вашите във влиянието върху общественото мнение за проблема с тютюнопушенето?
Павел Антонов: Неправителственият сектор не е с нищо по-различен или отделен от всичко, което се случва в държавата. Но има едно основно предимство, че е много по-свободен и много по-гъвкав и необвързан, до голяма степен, с този комплекс от интереси и форми на натиск, които блокират в много случаи бързото и ефективно действие на държавата, поне що се отнася до българската реалност. В коалиция „Без тютюнев дим” участват още организации, всяка от които има определен капацитет и определен начин на действие. И когато се съберат на едно място се получава една мозайка, която компенсира в известна степен някои недостатъци на начина, по който функционира държавният апарат. Но това не е магическа пръчка, не може да се разчита изцяло на третия сектор да оправи нещата, които държавата поради една или друга причина не може.
Фокус: Кои са най-големите пречки относно прилагането на вашите идеи?
Павел Антонов: Ако трябва да ги степенувам, може би ще започна от уязвимостта на взимането на решения на държавно ниво и способността на отделни хора в свои лични интереси да го манипулират. Това беше изключително обезпокояващо миналата година, когато всъщност се отмени забраната. И след това, споменах вече и пасивността и неспособността на държавните органи да приложат законността. За съжаление миналата година се натъкнахме и на много сериозни манипулативни мнения, които се появиха в общественото пространство. Не свързани със сериозна научна обстановка, а просто се „хвърляха” в общественото пространство, с цел да се неутрализира общественото мнение и да се създаде търпимост към отменянето на забраната.
Мила СТОЯНОВА

Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях

© 2012 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!

За кино "Космос" в Пловдив

Зарадвах се да видя снимка на пловдивското кино "Космос" (бившо "Комсомол") във фотогалерията на "Капитал." Не за друго, но от снимката изглежда, че сградата и салонът на киното са съхранени в сравнително добро състояние, и очевидно не са нито опожарени, нито сринати, нито превърнати в търговски или хазартни центрове. Сам по себе си този факт е забележителен, на фона на съдбата на повечето киносалони в София и страната.

Според текста под снимката киното, построено през 1964г. по проект на архитект Любомир Шинков, е било най-голямото и модерно за времето си в Пловдив. Направи ми впечатление, че в дискусията под снимката звучат няколко доста сериозни мнения в подкрепа на съхраняването на този салон като място за предлагане на алтернативна, некомерсиална, кино продукция.

На пазарните фундаменталисти, според които за такова кино нямало място в наши дни, препоръчвам да се запознаят със ситуацията в Будапеща, където старите кина са съхранени и съществуват съвсем успешно, паралелно на лъскавите мултиплекси в шопинг моловете. В резултат публиката има достъп до много по-богато културно меню, а по този начин се гради култура на потребност от некомерсиално изкуство, която в края на краищата позволява на този тип салони да съществуват.

За подобна цел са налични европейски и частни субсидии. Кой в момента има нужда от повече търговска площ? Спечелилите от превръщането на старите киносалони и в пазарища и казина се броят на пръсти, а загубилите сме всички ние.

Нереде Белене, нереде българския интерес

В отговор на публикувана днес от мен във FB връзка към отвореното писмо от Комитета против АЕЦ "Белене" получих твърде показателен коментар. В светлината на дебата по същество около икономическата и геостратегическа съобразност на проекта за втора АЕЦ, намирам за важни въпросите относно мотивите ми, както и мотивите на хората, които противостоят на строителството на втора АЕЦ в България, които поставя авторът му. Тервел Пейков не е анонимен форумен писач, напротив, познавам го като буден и интелигентен млад човек, образован от два международни университета - един в България и един в Будапеща, с диплома по околна среда, и солидни компютърни познания. Ето защо възприемам коментара му с уважение и загриженост. Той започва така:

Павеле, много е обезкуражаващо за хора като мен, когато други хора живеещи в чужбина от пари на донорски организации подкрепят платените агенти и заблудените души, за да бъде провален (не само този а всеки един) проект, който би дал и една ...йота възможност за маневриране и независимост на нашата страна в межуднародните игри.

Ключовият тезис на коментара защитава способността на България да развива и експлоатира алтернативи, които да й осигурят енергийна независимост в геостратегически план. Парадоксалното в случая е, че Тервел борави с аргумент, който е напълно приет от всички опоненти на проекта "Белене," които познавам, както и от самия мен. Тъкмо с необходимостта България да диверсифицира почти пълната си енергийна зависимост от Русия са обосновани голяма част от геостратегическите аргументи против един нов руски енергиен проект от подобен мащаб.

Насетне кометарът напуска плоскостта на дебата за и против "Белене" и се фокусира върху персоналността на опонентите му и на самият мен. Те са "платени агенти" и, не толкова престъпно звучащото, "заблудени души." Мотивът за платените отвън врагове е може би най-популярният комуникационен прийом за разправа с инакомислещите в исторически план. Напоследък се натъкнах на него в контекста на гражданската война в Либия, където диктаторът Кадафи рутинно наричаше бунтовниците срещу режима му "плъхове" и "агенти" на Запада или Ал-Кайда.

В демократична България през последните десетилетия този мотив се употребява систематично в медийното и политическо говорене по отношение на аргументите на природозащитното и анти-ядреното движение. За последен път отекна преди около седмица, от устата на активизиралите се становници за разширяване на строителството в Национален парк "Пирин." Накратко, според тях, в платен чужд агент автоматически се превръща всеки, дръзнал да се опълчи на хищническото заграбване на нови и нови обществени блага в името на лично и корпоративно обогатяване на малцина.

Особено безпринципно в случая е спекулирането с този мотив от страна на интереси, лица и компании, които напълно безогледно погазват "националната" каузата във всяко едно отношение. Примерно чрез целенасоченото изваждане на български обекти от списъците на световно културно наследство, концесиониране на природни богатства за чужди фирми, продажба на строежите върху български защитени територии зад граница, и откровеното изнасяне на капиталите си в офшорни зони. В случая с АЕЦ "Белене" мотивът се експлоатира за защита на сто-процентово руски проект, без солидна икономическа аргументация, и без желаещи да се включат в него западни инвеститори. Всичко това на фона на пълната зависимост на българската енергийна система от Русия.

Мотивът за предателството спрямо българския интерес доминира и останалата част от коментар на Тервел Пейков. Но в него кристализира по-ясно един друг важен елемент: враждебната роля на чуждите донори за процеса на съсипване и унищожаване на България:

Всички вие щастливо припявате в един глас много успешно година след година, за да бъдат избит стълб по стълб и колона по колона всичко което е съществувало или е могло да бъде направено, за да се спре този съсипващ и унижщожаващ държавата процес. От криворазбраната ви подкрепа за този процес, финансирана от чужди донори, ми се гади. Децата ви няма да говорят дори български, но да скачате против сте първи.

За пореден път Тервел докосва важен проблем, по който интуитивно сме на една страна. Критичната гледна точка спрямо идеологията, целите и дейността на международните организации - в глобален и регионален план, и конкретно в България - ми е добре позната и заема място в текущата ми изследователска работа. Осмислянето на проблематиката и концептуализирането на противодейсвие категорично не е сред прерогативите на преимуществено проядрените българските политици и администрация, а до голяма степен е оставено тъкмо в ръцете на критично и независимо мислещи представители на гражданското общество. Критични към ролята на международните финансови институции са например CEE Bankwatch, Института за Зелена Политика, Асоциацията за свободно слово "А. Политковская," партия Зелените и други формации, които по стечение на обстоятелствата до една се противопоставят на ядрената енергетика по принцип, и конкретно на АЕЦ "Белене." Заслужава Тервел да помисли над този факт и причините за него.

Що се отнася до децата ми, едиственото ми опасение е, че за българския език, култура и самочувствие на които ги уча, в държавата с име България остава все по-малко пространство. Наричам го островът на свестността и здравия разум в България, който за съжаление сякаш намалява застрашително. Това ми опасение се потвърждава от ценностното нивото на обществения, медиен и политически дебат около проекта "Белене," в условията на тежка ядрена катастрофа в Япония и преосмисляне на отношението към този тип енергетика в цивилизования свят.

Журналистът остава свободен: "Твърди Перейра"

Изчетох романа на Антонио Табуки на един дъх, не само защото бях зажъднял за качествена неанглоезична художествена литература, но и поради пряката му връзка с темата на напълно нехудожественото изследване на начина, по който журналистите се самодефинират професионално. Ето защо ми се иска да споделя няколко мисли, не толкова по безспорните литературни качества на романа, колкото по тематичната и ценностна интерпретация на журналистиката, светлината на повествованието на Табуки.

Решението ми в известен смисъл е продиктувано и от двете български рецензии, на които попаднах. Ангел Игов акцентира върху художествените качества на текста, докато Амелия Личева допълва и дискусия по въпроса за ролята на интелигенцията в условия на подтисничество.

Като до голяма степен споделям вижданията на двамата, намирам, че романът на Табуки интерпретира ценностни дилеми които са тясно свързани с взаимодействието между професионалната и лична страна журналистическата идентичност. Това взаимодействие до известна степен остава встрани от основните потоци на изследване и анализ на журналистиката и масмедиите като цяло, поради което реших да му обърна внимание в дисертацията си.

Обърнах му внимание и в романа на Табуки. С няколко майсторски щриха той въвежда при изграждането и развитието на образа на героя си - журналиста Перейра - основни теоритични понятия, с които борави научната литература. Тук са журналистическите норми, редакционната йерархия, професионалните прийоми, техники и ритуали на производство на журналистическия продукт. Тук е директното въздействие върху журналста на средата - историческа, политическа, икономическа. Тук е и социалната детерминация на журналиста, прецизно определена от автора чрез акцентите върху детайли от начина на живот на главния герой.

Но силата на Табуки като автор проличава може би най-силно в идеологическата интерпретация и психологическото изграждане на героя. Разположен на фона на шеметно развиващите се политически исторически събития в Европа и салазарова Португалия, героят изглежда противоестествено, дори провокативно, изолиран, спокоен, флегматичен. Получава се особен - почти кинематографичен - ефект, при който ураганно развиващите се събития на заден план се замазват, разфокусират, и губят остротата си, поради концентрирането на погледа върху бавното прецизно движение на героя на преден план. (С интерес очаквам да видя как този ефект е постигнат във филмовата реализация на Роберто Паенза, която не съм гледал досега.)

В това прецизно развитие на героя кристализира гигантският идеологически дуел на съвременността: битката между конформизма и промяната. Дуелън е представен на различни равнища: религията срещу прогресивната хуманност, примирението срещу действеността, смъртта срещу живота, старостта срещу младостта. Тъкмо тази многопластовост демонстрира актуалността на конфликта и в наши дни, когато идеологическите битки от началото и средата на двайсти век изглеждат окончателно решени на мнозина, особено в Източна Европа.

Запитах се, докато четях, колцина ли от българските читатели, ще захвърлят книгата когато се докоснат неприкритата симпатия на автора към ляво-прогресивното идеологическо мислене. От опит знам, че у нас, както и в другите пост-социалистически страни, това мислене е компрометирано до степен на автоматичното му отхвърляне от доминиращия обществен дискурс. Наблюдава се феномен, които бих определил като придобита идеологическа недостатъчност, който се изразява във волен или подсъзнателен отказ на голяма част от хората, в това число образовани и интелектуалци, да интерпретират идеологически социалната и политическа проблематика, на която се натъкват в ежедневието. Мнозина социални изследователи са се натъкнали на подобен феномен из западните общества през последните десетилетия и го дефинират като характерна черта на доминиращия неолиберален дискурс. Но в Изночна Европа и България този феномен се наблюдава в много по-голяма острота поради травмите, нанесени върху ценностната рамка на ляво-прогресивното идеологическо мислене от диктаторските социалистически режими до 1990 г., и производните им политически партии до ден днешен.

Именно с този пост-социалистически рефлекс на отричане на идеологията като борба за хегемония, си обяснявам и факта, че предходните двама рецензенти просто са заобиколили присъствието й в произведието на Табуки. Действително, то е посветено на свободата и съпротивата на индивидуалния интелектуален дух срещу подтисничеството, но този двубой е прожектиран в ясна идеологическа рамка. И тъкмо в тази рамка Табуки поставя психологическия портрет на героя си. В този портрет няма "смътен импулс" за заемане на гражданска позиция, за който говори Игов. Не съм уверен дори, че става дума за съпротива или "бунт," както ги дефинира Личева. По-скоро тъкмо героят представлява константната величина, ценностният императив, спрямо който авторът измерва психологическите, политически и исторически развития на деня и епохата.

Противоположно на физическото си описание, образът на Перейра е изключително, почти нечовешки силен. Авторът представя един ерудиран, образован, интелектуален, свободно мислещ герой. Този герой в миналото си е открил силата на любовта и й е останал верен, дори в лицето на смъртта. Този герой е интелектуално подготвен да предизвика догмите на вярата си. Той е неподвластен на политическите и злободневни развития, те сякаш не го засягат. Устоите на този герои са толкова силни, че дори могъщият прилив на диктатурата и насилието успява само да го поклати - подобно на силно вкоренено дърво, което навежда клони под напора на вятъра, но не помръдва и заема формата си след всеки порив. Колцина подобни хора сте срещали в реалността?

Финалният акт във фабулата е тъкмо импулсът на заемане на първоначалната форма на героя - тази на свободното мислене. Забележително за мен е, че за да постигне убедителност при изграждането на този образ, Табуки е прибегнал до принадлежноста му към журналистическата професия. Този избор води силна психологическа достоверност на героя, и отразява част от предварителните резултати на изследването ми. Мнозина от съвременните български журналисти, с които разговарях докато го провеждах, потвърждават, че водеща мотивация при избора им на професия е била необходимостта от собствена, независима позиция спрямо разнопосочните политически и социални течения. Сблъсъкът с конюктурните фактори на средата - редакционни, икономически и политически, са прегънали, и дори прекършили мнозина, но голяма част от тях съхраняват жилавата устойчивост на Перейра.

В този смисъл за мен представляват интерес някои детаили в българския превод. За съжаление не владея италиански, но останах с впечатлението че прийомът на повествование от втора ръка търси асоциация с репортерския стил на писане (разбира се, подобен стил може да се използва и при писане на донос - още една интуитивна версия, предложена от майсторското перо на Табуки). В текста на няколко места е подчертано, че героят е прекарал живота си като новинар. Направи ми впечатление, че преводачът използва често термина "хроника", и дори "черна хроника" на места, където логически става дума за новини. Питам се доколко това произлиза от италианския оригинал? Фактът, че на английски заглавието е преведено като According to Pereira донякъде потвърждава хипотезата ми - това е често срещна формулировка на журналистическо позоваване до ден днешен.

Чомски за кризата на природата и пазарния фанатизъм

На 8 март 2011 г. БиБиСи излъчи интервю на Джереми Паксман с Ноам Чомски. Сам по себе си този факт е знаменателен, в контекста на комерсиализащата се и опразваща се откъм аналитични жанрове медийна среда. Дори само като формат, визия и подбор на събеседник, интервюто на Чомски е блестяща демонстрация на смисъла от силни и независими обществени медии, които да отстояват програмна територия за интелектуално и свободно мислещите хора.

Всичко това, разбира се, е само допълнение към най-важния аспект на интервюто на Паксман - неговото съдържание. Осмислянето на основните международни теми на деня през критичния поглед на Чомски бе поднесено с динамика и лекота, които ангажират вниманието и провокират зрителя да се замисли - а подобен ефект е табу за масовите комерсиални медии.

Сред темите, по които говори Чомски, подбрах две, които пряко се онасят към настоящия ми изследователски проект. Предавам дословно анализа му за връзката между отричането на екологичните проблеми и пазарния фанатизъм:

ЧОМСКИ: /.../ В момента сме в положение, при което, между многото постоянни заплахи пред нас, две буквално застрашават оцеляването ни като вид. Едната заплахата от ядрена война, която е твърде сериозна и ескалира, а другата е заплахата от екологична катастрофа, която се развива в плашеща посока.

Погледнете новия Конгрес /на САЩ/, например. Почти всички новоизбрани представители в него, които встъпиха в длъжност пред ноември, отричат промяната на климата. Всъщност Конгресът вече предприе стъпки за прекратяване на финансирането дори за най-меките природозащитни усилия. Освен това, за съжаление, много от тези хора са предани верующи. Затова председателят на една парламентарна подкомисия, нов републиканец, обясни, че глобалното затопляне не можело да представлява проблем, тъй като Господ бил обещал на Ной да няма втори потоп.

ПАКСМАН: Но защо се занимавате с глупави хора?

ЧОМСКИ: Глупави хора? Тези хора имат власт. Те предприемат действия, с които обезкръвяват финансово евентуалните усилия да се направи нещо по тези престъпления. Освен това зад тях стоят значителни концетрации на власт. Основните лобита на бизнеса, например, обявиха че финансират широки пропагандни кампании за да убедят хората, че това няма значение.

Ако търсите глупави хора, можете да ги намерите навсякъде. Например, хората забелязват, че по стечение на обстоятелствата се намираме насред огромна финансова криза. Ако проследите произхода й, до голяма степен произлиза от фанатичната религиозна вяра в т.нар. "хипотеза на ефикасния пазар." Икономическата професия и Федералния резерв са доминирани от чист фанатизъм. В резултат, когато се спука балонът на жилищата, в размер на осем трилиона-долара, без никаква връзка с фундаменталните принципи на икономиката, и в пълно противоречие със 100-годишната история на цените на жилищата, професията и Фед, централната банка /на САЩ/, рекоха, че не бивало да му се обръща внимание, тъй като имало ефикасни пазари. Питам, има ли особена разлика между това и "Господ обеща на Ной?"

Как се продава кино

Днес в е-пощенската си кутия открих събщение под странния надслов "For sale... but not closing down!" В превод: "За продан... но не затваря!" Подателят е Ultimate Pictrue Palace (UPP), едно симпатично независимо кино в Оксфорд, което предлага несравнимо по-ниски цени на билетите и симпатична арт-атмосфера. Намира се досами историческия център на града, в многоцветния и мултикултурен квартал около Cowley Road.
Съобщението /горе отляво/ съдържа снимка на киното под червен надпис "За продан." Текстът е кратък и заслужава да го предам дословно, като запазя цветовете и пунктуацията.

"Здравейте. Толкова много от вас са виждали репортажи в пресата, които споменават, че обмисляме да продадем UPP, че решихме да ви кажем какво се случва. За съжаление решихме да продадем киното, НО то НЯМА да затвори. То е регистрирана сграда от Категория II И по условие трябва да се ползва като кино. Вече се е превърнало във вибриращ, жив и приятен бизнес. Някои хора ни питат защо го продаваме - по различни причини - и двамата имаме различни виждания за живота си, а това означава, че не можем да посветим толкова време, колкото би ни се искало, за да движим UPP, и ни се струва, че то има много по-голям потенциал, който просто не сме реализирали; събитията, които провеждаме са забавни и трябва да са повече! Ако искате да научите повече, питайте моля, ще ви държим информирани и ще кажем довиждане както подобава - дръжте това място [в интернет] под око! С най-добри пожелания, Филипа и Джейн." Пълният текст на английски може да се види тук.

Тъжно е, действително, когато едно хубаво, алтернативно и артистично място сменя собственика си. За UPP научих от мой професор в университета, и съм сигурен, че би липсвало в богатата академична и артистична общност на Оксфорд. Причините за продажбата, разбира се, може да са много, възможно е просто пазарният натиск и кризата да са смачкали креативния бизнес модел. Възможно е и наистина на двете дами просто да им е омръзнало да бъдат собстветици и организатори на арт-киносалон. Но важното е, че киното остава!

Не зная какво означава "Категория II," на със сигурност разбирам, че страдата представлява паметник, който не може да бъде разрушен и превърнат, примерно, в гиздава офис сграда или шопинг-център. Това гарантира, че Оксфорд ще съхрани атмосферата на квартала и, според мен по-важно, че жителите му ще продължат да имат кино, който и да е собственикът му.

Всичко това ми напомня за нелепата съдба на десетки кина в София и страната, които през последните двайсет години бяха разпродадени, разкулачени, разрушени и направо изгорени. Всичко това с единственото, нелепо според мен извинение, че пазарът го диктувал. Че в България просто нямало кой да ходи на кино, затова си било редно старите елегантни стилни, специално проектирани за тази цел архитектурни дворци, да се превърнат в магазини /"Москва", "Славейков", "Култура" и др./, хазартни зали /"София", "Балкан" в Пловдив/, дискотеки /"Петър Берон"/ или просто да бъдат сринати /"Мир"/.

Не мога да се примиря, че българските държавни и общински власти, са до такава степен изпразнени от основната си функция - да съхраняват и развиват интересите на гражданите по начин, който гарантира не само икономическо, но и културно развитие на обществото. Тяхно задължение е да мислят страгегически и всеобхватно за цялостния обществен интерес, да го отстояват чрез регулативните практики, и да гарантират, че обществената среда дава разнообразни и все по-добри възможности за пълноценен и здравословен живот.

Точно това са постигнали английските законодатели, като са заложили забрана за промяната на предназначението за определен тип сгради - независимо кой ги притежава. Без никой истерично да вика: "Посегателство върху частната собственост!" "Комунизъм!" "Планова икономика!" Не, просто баланс в обслужването на обществения интерес. Ако някой се наеме да ме убеди, че българите и техните деца не заслужават съхраняване на разнообразието от културни и социални формати, че за тях е полезно и здравословно да имат неограничен достъп до хазарт, тютюневи изделия, китайска ширпотреба, да заповяда.

София все още не е загубила напълно старите си дворци на киното. Един от тях, "Модерен театър" (на снимката горе, източник www.sega.bg) вече години стои празен, с табела "За продан" на фасадата. Шансът да се съхранят кината не е загубен, ако обществото и обслужващите го институции се активизират. Има дори пример, че това е възможно: управата на читалище "Влайкова" (отляво, източник Блог Стара София) през годините на т.нар. 'преход' успя да съхрани предназначението на салона на столичната улица "Цар Иван-Асен II" за некомерсиални кинопрожекции и културни събития. Крайно време е държавата, Столична община, и гражданите на София да оцени това, и да направи нужното за поддържането и съхраняването на този, и другите подобни паметници: както финансово, така и чрез налагането на закони и правила, като тези в Англия.

Концесионерът затрива "Сливница" 263

От 21.02. е наводнен приземния етаж на къщата ми на бул. "Сливница" 263 в София. Видимо причина за наводнението е повреда на подземен водопровод, извън границите на имота. Въпреки поредица от сигнали и телефонни разговори с ВИК авариен екип не е изпратен до момента, вече повече от седмица, и водата продължава да се лее, като застрашава основите на къщата.

Неадекватната реакция на ВИК оператора надали изненадва някого. Просто никой не очаква "Софийска Вода" да се завтече да отстранява някаква повреда. Казано на журналистически език, това, че основите на една стара къща в София прогизват заради нехайството на фирмата-монополист "просто не е новина".

И все пак е новина. За тези, които знаят, че на "Сливница" 263 е живял Владимир Димитров - Майстора, поради което фасадата на къщата е изографисана от художника Димитър Киров. За тези, които през годините, и са пяли, танцували и веселили на популярните вече почти 25 години градински партита на "Сливница" 263. Не на последно място - за мен самият, като човек активно ангажиран с граждански, потребителски и журналистически каузи, отраснал на въпросния адрес.


В момента къщата се стопанисва от баща ми, инж. Павел Сп. Антонов, който разказва следното. "Още В 13, 38 ч. на 21 февруари подадох първия сигнал за теча на тел. 112. От там ме препратиха на тел. 070012121 на ВИК. ВИК прие сигнала, но никой не дойде и водата запълни пространството под дюшамето и започна да прелива. Въпреки че съм пенсионер, съпругата ми е безработна, и току що се бях прибрал от сърдечна операция (протеза на митрална клапа), се принудих да заплатя спешно изкопаване на шахта в приземния етаж, да купя помпа и да започна да изпомпвам проникващата вода.
От ВИК ми отговориха, че ще докарат специална сонарна апаратура за откриване местотоот където прониква водата. Опитах да им помогна с информация, че мазето на съседната къща на ул. Раковски 22 е напълнено с вода и е възможно тя да нахлува в приземния ми етаж, и последвалите непрекъснати обаждания на тел 070012121, до ден днешен реакция от ВИК няма."

Инж. Антонов, популярен също с виртуозните си импровизации на цигулка, е подал молба до заместник кмета по обществения ред и защитата при бедствия на СОС Сотиров:
1. спешно да се изтегли водата от мазетата на къщата на ул. Раковски 22;
2. да се установи от къде прониква водата там; и
3. да се извърши ремонт на водопроводната мрежа на ВИК, от където прониква тази чиста вода.


Аз пък съм популярен сред приятелите си с все по-нарастващата ми неудовлетвореност от поведението на големите компании в уж свободната пазарна среда. В конкретния случай, за пореден път, частната компания-концесионер на софийското водоснабдяване, демонстрира арогантна незаинтересованост да изпълни задълженията си спрямо един свой потребител - и редовен платец. Който, по стечение на обстоятелствата, няма какво друго да направи, освен да стиска зъби, и да се оправя както може - като разбира се продължава да си плаща за услугата на "Софийска вода."

В Англия, където живея, големите компании - монополисти не се държат особено по-различно. Но наличието на действаща съдебна и административна система ги принуждава да действат оперативно, или - в противен случай - да изплащат компенсации. В България, обаче, е друго. Тук корпорациите-монополисти са не само арогантно безотговорни към потребителите си, но и на практика почти гарантирано безнаказани. Действително, баща ми се изсмя на предложението ми да осъди ВИК за направените до отстраняването на теча разходи: "Абе те дано го оправят..." , безпомощно вдига ръце той, както и повечето български потребители.

Да, но не го оправят. След като постоянните обаждания до телефоните на "Софийска вода" не помагат, не ми остава друго, от дистанцията на пространството, което ме дели от София, освен да публикувам тази новина. Ако има журналисти, които видят възможност за новина, да заповядат. Ако чуят юристи, които знаят как се осъжда "Софийска вода," добре са дошли. Ако прочетат политици - да се раздвижат. Явно само с вдигане на ръце няма да де оправят нещата, нито в къщата, нито в държавата.

За левичарството

Коментирам "Пет истини, които левичарите мразят," приписан на Гари Демар в днешен постинг във ФБ. Под постинга бе приложен линк към оригиналния превод.

1. "Не можеш да превърнеш бедните в богати чрез закон, който превръща богатите в бедни." Тук явно под "левичари" се разбира болшевики-експроприатори от старите ленти. Щото внучетата им левичарчета на Позитано и в Кремъл отдавна са милионери.

2. "Когато някой получава нещо, за което не е работил, друг трябва да е работил за него, без да го получи." - Освен когато друг получава 99% от това, ...което ти си изработил, а на теб подхвърля фаст-фууд храна и турбо-биг-брадър зрелища.

3. "Държавата не може да даде на някого нещо, което преди това не е взела от друг."
Така е. Да я закрием таз ми ти държава. Несправедливо е левичарската Barclay's Bank да плаща 1% данъци, а ние - десните богаташи - по 40% и нагоре.

4. "Когато половината хора разберат, че няма нужда да се работи, защото другата половина ще се грижат за тях, и когато другата половина разбере, че няма смисъл да се работи, защото някой друг ще получи това, за което са се трудили, това е началото на края на една нация."
Абсолютно вярно. Предайте го на левичаря Цеко Минев, дето левичаря ББ му налива милиони от данъците на такива десни богаташи като нас. Да не споменавам въобще за държавно гарантираните бонуси на левичарите по Уолстрийт.

5. "Не можеш да умножиш богатството, като го делиш."
Богатството - умножено, дело на всеки! Така левичарите от БКП си претвориха в богатство решенията на Тринайстия конгрес, а на нас, десните, оставиха социалистическия труд.

За чалгата и пост-модернизма: Фейсбук диалог с екоактивиста Петко Ковачев

Разговорът тръгна от този клип, публикуван във Фейсбук под наслов "к'во става тука бе????" от Петко Ковачев. Видимо, клипът представлява интерпретация на популярен преди години хит на Милена Славова от млада певица, очевидно асоциирана с т.нар. турбо-, поп- или просто фолк музикална индустрия. Под него се наблюдаваха коментари, като: "Не е истина, нали?", "Отврат!", и дори "Уджас!", въпреки цитираното от някого обяснение на певицата, Саманта, че песента и била "подарък" от Милена Славова, която оценила тембъра и желанието й да пее рок музика.

Познавам Ковачев от години като непримирим природозащитник и пиятел на бира, но най-голям интерес за мен предизвиква непресъхващата му способност да анализира и концептуализира идеологически проблемите, с които го среща ежедневието. Освен десетки часове прекарани в разгорещени диалози на висок глас по време на различни работни срещи и форуми, с Ковачев ме свързва една политическа визия, която поставя природозащитата в контекста на гражданското участие в управлението и стремежа към демокрация и добро управление в обществото.

Ето защо си позволих да задам провокационен въпрос на участниците: " в случая кое по-точно не ви харесва: песента на Милена, гласа на момичето, тангото на заден план, или белия сатен?" Предавам по-долу отговора на Ковачев и последвалия го диалог между нас, без повече коментари.

Petko Kovachev Антонка, образно казано, все едно е наркодилър да ми води пропаганда за здравословен начин на живот докато пласира наркотици на децата. Това - за Митко Пайнера, не за подробностите и какъв глас или гърло има мацката...

Pavel Antonov Наркотик на децата е страшно нещо. Пак казвам, не одобрявам социо-културната страна на турбо-фолка. Но масовата култура е такава навсякъде. Лейди Гага повече ли ти харесва? Един прагматичен - макар и поостарял текст, който до голяма степен обяснява ситуацията: <линк към статия в "Капитал" от Алексей Лазаров>
Petko Kovachev хахаха, не, гагата също не е мой тип :-))) в края на краищата нито ти, нито митко пайнера, нито дори целият свят да ми се тръшне пред портата, за да ме убеждава в прагматичната модерност и постмодерност, ще успеете да промените някои (не много, но някои) неща... и музиката е едно от тях. а ако ми се тръсне целия свят - бъди уверен, че ще намеря напалм за всички навлеци... и ще звучи <линк към пасаж от филма "Апокалипсис сега"> (Отварям скоба за да поясня, че в случая Ковачев според мен използва пасажа от "Апокалпсис сега" като референция към усещането за мощ и унищожение, което предпоставя Вагнеровата музика, без одобрение на конкретно обрисувания във филма милитаристичен сюжет.)
Pavel Antonov Гагите не са това, което са, Ковачев !) Клипчето, което си пуснал, си е... нищо особено в най-лошия случай, а песента е добра. Но отричането на чалга-културата е може би най-съхранения засега жалон на една ценностна система, която пазарни...я мейнстрийм руши. Затова много хора го отстояват, понякога за сметка на видимата реалност. Опазването на природата е друг подобен жалон, мисля.
Същата ценностна система осъжда и изтребването на невинни човешки същества за нуждите на нечия милитаристична хегемония, апропо. Наздраве!
Petko Kovachev Няма невинни, ако искат да ми натресат чалга :-))))
Pavel Antonov абе ще стане от тебе борец срещу пост-модернизма, само чакай да видиш още малко пазарна идеология в действие :)

Petko Kovachev хахаха, внимавай, че покрай пост-модернизма ще го отнесе и мултикултурализма :-))))