Журналистика за пътниците

Шумотевицата в медиите около изоставените от "Райън ер" около 300 български пътници на летище до Рим е напълно основателна. Дълг на журналистите да информират зрителите и читателите си и да изобличават безобразията и беззаконията. Неприемливо в случая по-скоро премълчаването на името на авиокомпанията от повечето медии - на принципа гарван гарвану око не вади, за което алалармира в социалните мрежи редакторът на "Е-вестник" Иван Бакалов.

Не всички журналисти са на това мнение.  Журналист и опитен пътешественик се запита публично, също в мрежата, защо медиите трябвало да се занимават с проблемите на хора, тръгнали на "бедняшки екскурзии"? В общи линии твърдението беше, че изоставянето на пътници след отменен полет си било най-обичайно нещо, всички те са си приели рисковете като са се качили на тази авиокомпания, да си търсят правата и да се оправят, както правим всички ние в подобни ситуации.

Така е. Но точно от тези "бедняшки" - и действително безпомощни - пътници богатеят нискобюджетните но високооборотни компании, на чиито криле лети бедняшката масова консумация. Най-цинично е, че повечето такива компании често нескрито унижават клиентите си, издевателстват над тях и пренебрегват дори гарантираните им от европейските закони права. За целта разчитат точно на липсата на опит, финанси и правна грамотност у пасажерите си.

На същото отношение често са изложени и работещите в такива компании, от които се изисква изпълняват нечовешкото отношение към клиентите. Печелившият бизнесмодел, при който бедни и безправни служители третират зле бедни и безправни пътници, със сигурност не се нуждае от независима обществено отговорна журналистика.

За пръв път се натъкнах на този факт през 2009 г., когато разследващата програма на BBC "Панорама" разкри някои от елементите му в репортаж за практиките на "Райън ер". Тогавашния бос на компанията Майкъл О'Лири отговори  арогантност, изцяло в тон с неолибералната пропаганда, според която единственото право е правото на парите и онзи, който ги печели и притежава. 

В основата на атаката на "Райън ер" тогава бе поставено от компанията условие О'Лири да говори пред BBC без да се редактира интервюто му. Това условие обаче напълно зачеркваше смисъла на редакционната независимост на медията, основаваща се на мисията й да отстоява обществения интерес. Преуспелият мултимилионер О'Лири имаше нужда просто от микрофон и камера, без редакционна намеса - място за журналистика в неговия свят не се предвиждаше.  

Журналистиката, принизена до стойка за микрофон, днес става все по-разпространена, както из родната ни медийна среда, така и по света.  Но BBC отказа да я приеме. Вместо това изпрати репортер, който пресрещна и интервюира О'Лири навън, извън контролираната среда на компанията му.  В този разговор О'Лири многократно обвини "Панорама" и BBC, че преследват собствен дневен ред, че задават "заредени" въпроси, и натякваше, че единственият начин да говорят с него е в нередактирано интервю. На няколко пъти упрекна медията, че "хаби" събраните по силата на британския закон задължителни такси от ползвателите на телевизионни приемници, с които се финансира обществената телевизия.

Арогантността на този бизнес модел и претенцията му да не бъде излаган на критично медийно отразяване се базира на търговския му успех. До ден днешен "Райън ер" вози най-много пътници в Европа и се слави със статистически висока сигурност. Но през есента на 2017 фасадата на бизнес модела й се пропука, след като пилотите й предприеха безпрецедентни протестни действия срещу условията на труд в "Райън ер". Тогава компанията отмени десетки полети и провали плановете на хиляди пътници.

Весела Табакова и клубът на позитивните сърца

Фото: "Политика"

Dear Весела,

Съжалявам, пак не успяхме да се видим поне за малко.  Току що научих от Милена, че отново пътувате, и отново за хубаво място, но вече за дълго. Завинаги. Непременно ще се видим отново, макар да не зная точно кога и как. Със сигурност пак ще бъде купон.

И пак ще говорим за невеселите и неизчерпаеми проблеми в медиите, за липсата на независима журналистика, за нетолерантността и омразата, за забраната на пушенето и забравата на доброто. Но ще завършим на позитивна вълна: с победите ни като хора и граждани над лепкавостта и посредствеността, със силата на положителното мислене и безценното качество да виждаме хубавото там, където останалите отдавна са стиснали очи и юмруци. Вие ги умеете тези позитивни неща, излъчвате ги - като преподавател във Факултета, като колега в изследванията на медиите и околната среда, като фантастичен научен ръководител и като дългогодишен soul-mate - както и да се превежда това от английски.

Търсих Ви през последните месеци за да Ви предам подаръка - стихосбирката на Leonard Cohen. Надявам се да не Ви липсва по пътя, но съм сигурен, че там, където отивате звучи само хубава музика и ще има много любов. Рано или късно ще прочетем тези строфи заедно,  пак на чаша натурален сок и шоколадови бонбони. А дотогава продължаваме да действаме, както се разбрахме последния път. Сега вече клубът за позитивно мислене и действие вече спокойно може да бъде наречен на Ваше име, ще помагате дистанционно, с дух и идеи.
Благодаря за хубавото пожелание, ще се постарая да го изпълня. Пътувайте в мир. С обич.

Павел П

On 3.11.2012 г. 14:52 ч., Vesela Tabakova wrote:

Павел, честита славна годишнина. Бъдете винаги късметлия за Ваша радост и за радост на всички около Вас.

Защо Зелените?

Написах това в отговор на бивш колега, с когото не сме се виждали повече от десетилетие. Запита ме как съм се престрашил да "скоча" в мръсотията на политиката след толкова години, и дали все още вярвам, че зелените организации по света и в България могат действително да променят нещо. Ето първата част от отговора ми:

  Когато [през 1994-1997] бяхме в Нова ТВ с Виктор Марков ходехме след работа в един еко-клуб, на който бях съучредител. Оттогава познавам и работя с непримиримите природозащитници. Смея да твърдя, че те оформиха един остров на свестност, в който ценностите и доверието между хората са си на място, въпреки океана от мръсотия наоколо. Познавам лично много от тях и съм уверен за себе си, че с всичките им персонални кусури, това са неповредени хора. Затова когато ме помолиха за помощ, не им отказах. Имам високи критерии за почтеност и чистота, и не бих ги пренебрегнал. Но ако има партия, в която да имам доверие, засега, са те - Зелените. Може би защото не са били във властта все още, знам ли. Разбира се там има много нови хора, не мога да гарантирам, че познавам всички. Но смятам, че политиката не бива да се превръща в синоним на мръсотия, трябва да има партии, на които се доверяваме и които подкрепяме, за да можем да променяме обществото.

 Всъщност, за Зелените съм писал и преди, и другаде, и в този блог. Ето един текст, който не е загубил актуалност за мен.

Коментирам материал на Иво Инджев в уважавания от мен E-вестник, под заглавие "Разоръженият неутралитет на немите ни медии пред крясъците на антисемитите." Материалът казва различни, по принцип вярни неща. Но според мен ги свързва по не особено убедителен начин. Да, антисеметизмът и фашизмът в България се надигат, и да, бездействието на властите е престъпно. Недопустими са постоянното издигане на хитлеристки символи по футболните мачове, безнаказаността на нео-нацистките и скинарски атаки, легитимирането от множество коментатори на клането в Норвегия преди година, защото "либералите си го търсели." Истина е и че съветските версии за българската история продължават да се насаждат в масовата представа от натрапени през социалистическия период пропагандатори, които се ползват с неограничен достъп до пословичните ни със зависимостта си и ниското качество на журналистиката медии. 

Слабостите и липсата на реална аналитична и разследваща журналистика, ясно проличаха при отразяването на бургаския атентат. Но сред тях, освен споменатите от автора примери, попада и сляпото цитиране и позоваване на израелски източници и становища, много от които звучат доста неубедително. Факт е, че в Тел Авив на власт е правителство, което употребява атентата и другите атаки срещу сънародниците си, за засилване на националистическата риторика. Неубедително прозвучаха клетвите на Нетаняху, че знае със сигурност кой стои зад атентата, направени още преди да угасне пожарът в Бургас, и преди да са предприети каквито и да било следствени действия. Версиите, според които зад атентата стои непременно  а. Иран, и  б. Ал Каида, може и да са вярни, но бяха насадени прекалено бързо и агресивно, с помощта на същите тези медии.

За кого свири сирената

Приятелите ми, доколкото са останали, знаят, че националният патос не ми е присъщ. Но воят на сирената винаги ме сепва. Всеки втори юни. Добре помня, в детството заедно с приятели го очаквахме трепетно. Вцепенявахме се, където ни свари, и гледахме кой къде се е спрял неподвижен, по улици и площади. Гледахме как замръзват на място тролеи и таксита, как всички на пътя застават в минута покой. Впечатляващо усещане. Представата за героите, които са дали живота си за България, оживяваше, тя пробуждаше детското въображение, караше ни да мислим поне една минута за смелите, достойни и честни хора, предани на идеята си за свобода, и паднали заради нея. Да мечтаем да сме като тях, силни и смели, е, без непременно да ни убиват за това, но да бъдем герои.

Сирената ме сепна и днес. През прозореца гледах непрекъснатия поток на колите. Не спря ни една. Нито един шофьор не изключи от скорост, не пусна мигалките, не отби в дясно за минута покой и мълчание.  Ще кажат - не чуват протяжния вой, затворили плътно прозорците, надули уредбите, засмукали нервно поредния фас, забързани, всеки към своя най-важен, най-спешен житейски проект.

Пък и да чуят, дали ще натиснат спирачките?   Едни хора затрили живота си за туй, в което живеем. Цинично оглеждат шофьорите сивия град. Прах и шум, мръсотия, разбитите улици, напукани вехти фасади. Злоба, корист, корупция, наоколо, и вътре у всеки. Днес всеки е вкопчен в живота си, в своя комфорт, в своите проблеми, в своите победи, в своите пари - как ги няма, как ги харчи, как ги печели. Днес героите са вехти понятия, прашни паметници сред потока коли. Да милееш за общото благо е глупаво, да се бориш за кауза - нелепо, да си доблестен, смешно, противно дори. А обект на мечти и завиждане са не жертвите, а безброй комерсиални екранни "зведи", коя от кой по-безумни, безогледни, безгръбначни, безпринципни.

Не виня нито шофьорите, нито "звездите", нито дори политиците, че днес никой не чува сирената. Всички те се нагаждат към времето, кой както успее. Но в тази минута мълчание мисля за хората, които са доблестни: адвокати, медици, учители, творци, инженери, строители, журналисти, шофьори и другите. Които търсят промяна, по-достоен живот за тях и за всички останали. Без да стават герои или жертви, нека са живи и здрави, за да има какво да мечтаят децата ни.

Днес чествам България, каквато я искам

Днес  Народното събрание прие пълната забрана за тютюнопушене на обществени места. Денят е важен за всички хора, които държат България да бъде добро място за живеене на тях и децата им. Аз съм един от тях.  Прекарах голяма част от последното десетилетие в чужбина. Там се родиха децата ми. Но никога не съм се примирявал с мисълта,  че България е затворена страница, изминат път, по който връщане няма. Напротив,  вярвал съм, че това е страната, в която мога да бъда щастлив – с приятелите, които обичам, професионални колеги, които уважавам, и – разбира се – с партньорката и децата ми, без които щастие не може да има.  И ако връщането ни в една чиста, уредена, красива България, беше мечта, решението на групата лобисти да отменят забраната за тютюнопушене през 2010 отдалечи изпълнението й с две години.
Прекарах ги  като в унес.  Протестирах, пях, спорих, говорих, писах, публикувах.  Не бях сам. С мен бяха приятели, колеги, съратници, непознати хора, които също не се примиряваха със зловонната задимена българска реалност.  Бяха готови да вложат и време, и средства, и нерви, и сърце от себе си.  Орлин, Гергана, Методи, Жеко, Стефан, Мариана, Юли, Максим, Венета, Иво… имена има още. На живо и в мрежата. Не, нямахме нищо против пушачите.  Те са заложници на своя навик, който им доставя удоволствие, но и бавно ги убива. Много от тях го знаят и търсят начин да се спасят. Други не търсят – има ги всякакви. Но не те бяха причина за нашите действия.
Най-отвратително беше усещането, че сме в държава, в която здравето и живота на хората нямат значение. Че значение имат печалбите на този и онзи:  на лобиста Емил Димитров, на незнайните собственици на „Булгартабак“ и на знайните – на БАТ и „Филип морис“, например. Че гласът ни на хора, родители, избиратели, не се чува от тези, които уж сме избрали да решават вместо нас, не звучи от трибуната на Парламента, от екраните и вестникарските страници. Че са готови да хвърлят България обратно назад, да няма промяна, да няма свеж въздух. Да нямаме шанс за промяна, за чист и достоен живот.
Отвращението от всичко това се оказа мотор за активност. Не се примирихме, не спряхме, дори и когато бе трудно. Открихме съюзници -  в медиите, по етажите на здравното ведомство, в Парламента дори. Не им беше лесно да вдигнат глава, да подемат нашата кауза. „Капитал“ направиха кауза. Д-р Маша Гавраилова ни посрещна като партньори, д-р Кунчев даде надежда, че някой в държавата иска законът да се прилага, д-р Константинов, като министър, отново предложи забраната. Нямаше да минем и без Бойко Борисов – той ни гледаше косо от джипа, когато скандирахме „Водете ни напред , а не назад!“, той обаче удари по масата на лобистите и рече „Аман!“
От декември до днес се стараехме да направим така, че да се върне забраната. За това ни помогна и фондът на „Блумбърг“ – така можахме да привлечем Петя и Виктор, които помогнаха за намирането и формулирането на аргументите за нея, и Иринка – която събира в www.bezdim.org сигналите от стотиците хора, които държат да се спазва законът в тази наша така беззаконна държава. Когато предложихме да не се пуши и на открито ни се смяха дори и приятели.  Не спряхме. Три месеца по-късно  нашите предложения звучаха от парламентарната трибуна, през устата на депутатите-вносители, нашите данни се ползваха за да се аргументира забраната. И днес тя е факт. Празнувам и гледам напред – към следващата пречка по пътя, която трябва да махна, за да бъде България място за достоен живот. Вече знам, че не съм сам, и че заедно можем.

Нечовечност край пътя и как да не й се даваме

Под обсада сме от изнервени, пречупени, комплексирани, стресирани хора. Те са агресивни към околните защото са загубили уважението към себе си. Търсят реализация чрез агресия, цинизъм, простащина, консумативност, тъй като са лишени от други възможности. Принуждават ни да се пазим от тях, когато самите те имат нужда от помощ. 

Тези мисли споделих като спонтанна реакция към текста поместен на 1 май в Дневник  под заглавие „Изнервен шофьор преби друг пред семейството му на магистрала "Тракия".“ Шокиращият текст е дело на колегата ми от Факултета по журналистика Георги Пауновски, който е и единият от героите в разказаната история. Впечатлен съм от решението и, да, мъжеството му да разкаже случката, в която самият той става жертва на шосейна агресивност, и силно се надявам травмата за него и семейството му да отшуми бързо. Но дори и без личната ми симпатия към автора, разказаният и преживян от него случай предизвика внимание, тъй като надали има българин, който да не е преживял или станал свидетел на подобен инцидент. Пауновски, водещ автомобилен журналист, успешно дефинира сериозния структурен проблем, който е в центъра на материала му:  „От няколко месеца споря с колеги, пишещи за автомобили, като защитавам тезата, че по българските пътища толерантността се повишава. От днес вече съм на друго мнение, след като бях бит от шофьор, решил че му преча като се "влача" със 130 км/ч по магистралата, а и имам наглостта да му правя забележка.“

Действително, става дума за толерантността и човечността по пътищата и навсякъде другаде из България. Очевидната им липса се потвърждава не само от незабавния поток от подобни истории, споделени от приятелите ми в мрежата - както в пресата, под заглавия като „Млатиха бизнесмен с бухалка пред очите на дъщеричката му“, така и в лични разкази. Като този на Методи Байкушев, адвокат от Благоевград, който описва усещането си при шофиране в България така: „Ежедневно ми се случва следния феномен: независимо дали съм на магистрала или на многолентов булевард, когато изпреварвам в най-лява лента при максималната разрешена скорост, винаги на втората секунда се появява някой отзад изключително настоятелно да присветва и/или свири и то най-често още по време на изпреварването, т.е. в момента, в който аз няма къде да отида, за да му направя път освен да продължа да изпреварвам.“

Самият аз съм имал подобни инциденти често през последните години. Толкова често, че помня само най-фрапиращите.  Обединява ги това, че са свързани с коли и шофьори.  При един от тях пред Бургаското летище ми налетя на бой собственик на кола, която бях взел под наемПо. Уникалното в случая беше, че се разигра пред униформени полицаи, които бързо взеха негова страна, а след това ни "ескортираха" до граничния преход с думите "абе господине,  вие сте се спасили, живеете в чужбина, не знаете ли как е тука...“ Беше доста комично, макар и стресиращо, а тригодишната ми тогава дъщеря и досега помни как сме се "прегръщали" с един чичко на паркинга.

В друг случай шофьорка от столичната такси компания „ОК Супер Транс“ закова спирачките и нареди да напуснем от колата й малко след отпътуването от Терминал 2 на софийското летище. Причината: нежеланието ми да слушам и симпатизирам на разказа й за тежката и неблагодарна съдба на таксиметровите шофьори, експлоатацията на която са подложени от „шефовете“, и неприемливо ниските според нея цени на таксиметровите услуги, минути след като тълпа разярени нейни колеги бяха крещяли насреща ми "къв багажник, ше плащаш двойно, като пътуваш така е..." За разлика от мъжките си колеги, дамата не крещя, нито налетя на бой, просто ни свали от колата. Не я умилостивиха нито изтощените след повече от денонощие път деца, нито куфарите, които трябваше да извлечем отново в декемврийската привечер. Стресна се единствено когато Емеше на слизане й заяви на развален български, че това, което прави не подхожда на човешко същество, камо ли на жена и майка. 

По принцип симпатизирам на човешката неволя. И Емеше рядко говори български, а още по-рядко застъпва традиционнистки джендър възгледи. Харесва България. Но винаги, когато се почувстваме добре, и ни се завърти мисълта да се установим трайно в България, мъдро припомня тези инциденти, като доказателство, че тук простащината и нечовечността са на власт. Макар и да не губим увереност, че няма да е винаги така, честите срещи с тях са доста обезкуражаващи. Но защо те се случват най-вече край пътя?  Според Милен Михайлов, адвокат с практика в областта на човешките права,  статистиката сочи, че реакциите на шофьорите са непропорционални като сила и интензивност, в сравнение с проблема. В Англия, твърди той, често се случвало при засичане на два автомобила, дори когато няма реални повреди, единият шофьор да стреля по другия. „На какво се дължи това - дали на наранено "мъжко" его, дали на някаква друга причина - отговорът трябва да дадат психолозите. За мен обаче е ясно, че такива нерваци трябва да получават сериозни наказания, за да мислят следващия път, преди да правят зулуми,“ коментира Михайлов.

Действително, обезкуражаващо е усещането за безпомощност и неспособност на държавата да защити порядъчните си граждани от хулиганите, да възпре агресията и да я направи неприемлива. За да има промяна, законите трябва да се прилагат и да се спазват, обобщава Мариана Ахрянова от мрежата за гражданско действие BlueLink.net. А в България това не се случва. „Нечовечността“, която долови Емеше, е  повсеместна. Тя замества базовите морални норми, които традиционно свързваме с човеколюбието, уважението, взаимопомощта. Замества ги с алчност, криворазбран индивидуализъм, консумативност, съперничество и недоверие. В условията на нисък материален и културен стандарт, тези нови императиви унищожават достойнството и самоуважението на мнозина, пречупват нравствените им устои, карат ги да намразят себе си и околните.

Синдромът засяга почти всички. Самото участие в пътното движение на България - както за съжаление и в другите обществени процеси - предполага и сякаш изисква агресивност, арогантност, неспазване на правилата. Забелязах го преди десетина години, когато заживях в чужбина и започнах да се боря с навиците си от българското шофиране: да спирам на зебри, да карам с разрешената скорост, да подавам задължително мигач, да "пускам" пред мен колеги когато мигнат за престрояване и пр. И щом се понаучих, осъзнах колко трудно ми е да го правя когато съм отново в България. Непоносимо е за мнозинството от сънародниците ми някой да кара – и да живее – спокойно, вежливо, по правилата. Съпротивата срещу това е огромна - клаксони, светканици, жестове, засичания, откровени заплахи. Цинизъм, систематично изкореняване на ценностите, и просто злоба, заливат ежедневието, и преливат по форумите в интернет.

Най-обезпокояващото, което забелязах у себе си, е че и аз ставам агресивен в шофирането и поведението си, когато съм тук. Явно ми липсва самообладанието да отговоря вежливо, когато поредният грубиян се опитва шумно да ми се наложи. Явно, масовата обществена култура не прощава и никой не е имунизиран срещу нея. Единственият начин е постоянно да се взираме в постъпките и мислите си, да плевим нечовечността у себе си и у другите, да я разобличаваме, и да се наслаждаваме на тънкото осъзнато удоволствие от това че така ставаме различни, и поне с една идея по-добри.

Полицаят, пресата, протестът и Цар Освободител

     Журналистите срещу протестиращите. Това беше темата на снимката, която исках да направя по време на мълчаливия протест "Една година след Фукушима" в София на 9 март. Композицията беше добра - една линия активисти с плакати, а срещу нея втора, на репортери с камери и микрофони. Прецених, че ми трябва по-висока гледна точка и се упътих към стълбичките около паметника на Цар Освободител. Но пред тях ме спря полицай от охраната на демонстрацията.
     - Не можете да отидете там - заяви. Дадох си сметка, че нося пред лицето си противо-радиационна маска и той ме възприема не като фоторепортер, а като участник в протеста. Това обаче не би следвало да бъде причина да ме спира.
    - Защо да не мога? - запънах се. - Искам да снимам.
    Упорството ми предизвика удивление. Приближи се втори полицай.
    - Вие не уважавате полицията и отказвате да изпълните разпоредбите ли? - опита се да ме респектира. Продължих:
    - Дълбоко уважавам полицията! Но с какво право ми отнемате свободен достъп до това обществено място?
    Предадоха се. Имали да изпълняват заповеди. От началника. Който стоял ето там, досами журналистите. Него да съм питал. Отправих се - изглеждаше доста по-спокоен и бъбреше с журналистите. Поисках му обяснение, без излишна агресивност.
    - Ами не може, има писмо от Руското посолство до Общината, че паметникът се вандализирал по време на протести, и затова не пускаме на площадката - весело обясни униформеният.
    - Не искам да вандализирам, а да направя снимка - посочих очевидното. В този момент охраняващият полицай получи неочаквана подкрепа:
     - За какво ви е да се качвате там, и от тук можете да снимате спокойно? Журналист сте, знаете ги тези неща...
     Това становище произлезе от белокосия репортер на "Дума", който до тогава бе слушал разговора мълчаливо. Същият, когото бях срещал по събития преди много години, в предишния ми живот на телевизионен репортер. Намесата му не ми се понрави изобщо и реагирах остро:
   - Ще снимам откъдето намеря за добре, не разговарям с Вас а с полицията Пък и откога Руското посолство разпорежда на българската полиция къде и кого да пуска?
     Последният ми въпрос предизвика две видими реакции. Журналистът от "Дума" се ядоса, а полицаят видимо се смути.
    - Прекалявате вече, това са глупости, което приказвате... пък и не виждате ли, че сте излязли тука само десет човека да протестирате - каза първият с изкривено лице, докато вторият смутолеви, че имало и други причини за заповедта.
    Оттеглих се обратно към линията на протестиращите, където на висок глас започнах да разказвам това, което бях научил. Наобиколиха ме слушатели. Миг по-сетне полицаят се приближи към мен с приятелските думи:
     - Е добре, добре, заповядайте да снимате.
     Беше късно, протестиращите се бяха завъртяли с гръб към паметника. Но се зарадвах, че един полицай реши да даде път на свободното придвижване и свободата на изразяване. Дали се притесни, че може да си има неприятности за изтеклата информация, впечатли се, че сред протестиращите има журналист, или просто прояви човещина не зная. Благодарен съм му за това решение, каквато и да бе причината. Но по-ограничаваща от полицейския кордон в този случай ми се стори реакцията на представителя на журналистическата професия.

От защита на дърветата към защита на държавата

Поръчителите на кампанията срещу
 Тома Белев в медиите ликуват.

С отстраняването на един принципен и неподкупен парков директор управлението изпуска духа на гражданското недоволство от зелената бутилка в политическия живот

На 24.02.2012 Държавна агенция по горите оповести, че Тома Белев повече няма да бъде директор на Природен парк Витоша.  Отстраняването му, оформено като „конкурс“, дойде в отговор на настоятелна поръчка от страна на икономическата и политическа групировка около председателя на Българската федерация по ски Цеко Минев, свързан с оператора на ски-съоръженията на Витоша, концесионерите на ски-зоната в Банско и Първа инвестиционна банка. Веднъж вече отказана в последния момент от предишното правителство пред лицето на надигащото се гражданско гражданското недоволство, поръчката бе отправена към сегашното чрез целенасочени и координирани действия на нечистоплътни псевдо-граждански клакьори, политически лакеи, и медии, нямащи нищо общо с понятието "журналистика". 

Управлението на ГЕРБ, дошло на власт на крилете на същата гражданска неприязън към обслужването на сенчести олигархични интереси от страна на държавата, драговолно прие поръчката за отстраняване на Белев от ръководството на парк Витоша. Тя бе изпълнена в пакет с други действия, насочени към легитимиране, узаконяване, насърчаване и подпомагане на узурпирането на българските планински курорти от същата групировка. Пакетът включва експресни поправки в закони, директни финансови инжекции през ски-федерацията, и благосклонни медийни потупвания по рамото за Цеко Минев от страна на министър-председателя Бойко Борисов.

Забележително е, че отстраняване на Белев и останалите поръчки на Цеко Минев и компания се изпълняват, въпреки доказателствата за крупни нарушения на концесията и закона от концесионера на Банско, въпреки отказаното от еко-министерството разрешително за проектите за преустройство и строителство на Витоша, въпреки категоричните уверения на държавните органи, че операторът на съоръженията „Витоша ски“ на практика изнудва и рекетира държавата, и въпреки оповестените само преди седмица от Сметната палата злоупотреби с милиони в ски-федерацията. Държавата явно е поставена на колене от собствения си Министър-председател пред интересите на Минев и свързани със замените на гори, ловни, строителни, тютюневи или други офшорно-сенчести бизнес подвизи депутати като видния лобист на ГЕРБ Емил Димитров.

Отгоре на всички останали безобразия, извършени в тяхна угода, отстраняването на Тома Белев  прехвърля мярката.  То се възприема от хората вече не като атака срещу Витоша, горите, парковете и природата на България,  а като демонстративен удар по държавността. Удар по всички свестни хора в държавната администрация, които принципно и професионално си гледат работата. Удар по всички нас, гражданите, които искаме отговорно и европейско управление на държавата.  Удар по независимата журналистика, свободния пазар, правовата държава, либералната демокрация - неслучайно клиширани и отдавна изпразнени от смисъл у нас понятия.

Стъпката с отстраняването на Тома Белев е изключително погрешна за правителството, тъй като има очевидно тълкувание за обществото. Тя легитимира уродливите практики на клиентелизъм и директно обслужване на тясна група лица и техните бизнес интереси от страна на държавата за сметка на здравето, околната среда, образованието, здравеопазването, правосъдието и всички останали колективни интереси, които държавата е призвана да отстоява.  С тази стъпка ГЕРБ прекрачва от другата страна на рубикона, по чийто склон дойде на власт: превръщането на България в правова отговорна пред гражданите си европейска държава. С отстраняването на поредния почтен, неподкупен, отличен професионалист от държавната администрация управлението изпуска духа на гражданското недоволство от зелената бутилка. В следствие на него изведнъж осъзнах, че проблемът, който най-много ме безпокои вече не е опазването на природата, а опазването на държавата, в която евентуално ще живеят децата ми. От природозащитник станах държавозащитник – краен, гневен, радикализиран. И надали ще съм единственият.

Русата граничарка и доклада на Еврокомисията

Над гишето светеше надпис "Европейски съюз и Европейска икономическа зона". В кабинката кротко седеше русокоса девойка, облечена в униформата на гранична полиция. Пред мен чакаха реда си още двама пътници, толкова, колкото и пред останалите гишета за изходящ граничен контрол на софийската аерогара. Постоях около пет минути, колкото да забележа, че опашката, на която се бях наредил, се движи по-бавно от останалите две. Типично, бях на път да помисля с примирение, когато забелязах причината за закъснението: пътниците пред мен стискаха в ръце руски или украински паспорти. Дочух и позната, славянска реч.

Загледах по-внимателно табелките. Действително, гишето, пред което се бях наредил, беше предназначено ексклузивно за граждани на Европейския съюз. Над останалите две миролюбиво светеха надписи "Всички паспорти". И все пак хората през тях преминаваха бързо, докато пред мен русата красавица внимателно регистрираше паспорта на поредния гражданин на бившия СССР. След като той премина държавната граница, вдигнах личната си карта на европейски гражданин с ръка и привлякох погледа на младата граничарка. Щом очите и се спряха на мен, посочих недвусмислено към знака над главата й. С почти незабележимо повдигане на рамене тя ме пренебрегна и подкани следващия на ред пътник, също руско-говорящ.

Държа да подчертая, че нямам нищо против руския език, нито срещу хората, които поради една или друга прищявка на историята са от другата страна на бариерата на европейската интеграция. Напротив, симпатията им към тях е силна, както и спомените ми от далеч не отдавнашните времена, когато самият аз се редях на всевъзможни опашки за неевропейци, стиснал в ръка паспорта със заветната виза. Но нещо в поведението на младоликата блюстителка на граничния закон ме смути. Защото от нея, или по-скоро от униформата, в която се е издокарала, очаквам да гарантира спазването на правилата.

Става въпрос за тези правила, които мечтаех да се прилагат в България когато като ученик веех европейски-сини знамена по митингите. Същите, заради които като студент мръзнах по разни улични барикади. За които хвърлих оставката си пред една главна редакторка, която смяташе, че може да спре историята като ни накара да лъжем от екрана. За които гласувах, избор след избор, година след година, докато не проумях, че никой от избранниците ми всъщност не го е еня за тях.

Ето защо реших да дочакам реда си. Какво са още три или пет минути, спрямо двайсетте години чакане за новите европейски правила. Спрямо вече петте години, откакто България на хартия е член на Европейския съюз, но на практика остава подвластна на безотговорността в управлението, на корупцията и задкулисните връзки, и на липсата на правила, които да се спазват от хората и прилагат от държавните органи. Както точно ден по-рано бе потвърдил и поредният мониторингов доклад на Европейската комисия за страната ни.

Дадох си сметка, че симпатичното момиче на пост е излязло от полицейската школа след присъединяването на България към ЕС. И тъкмо затова когато дойде реда ми, я запитах защо не спазва законите? Погледна ме с недоумение: "Аз какво да направя?" Разясних, че е редно да спазва правилата, да препраща хората с неевропейски паспорти на предназначените за тях гишета - както правят колегите й по всички европейски граници, че над главата й свети знамето на Европейския съюз, за да може неговите граждани да преминават бързо и лесно, и че това, което прави, противоречи най-малко на един закон - този за присъединяване на България към ЕС. Продължи да ме гледа с неразбиране.

Тогава зададох последния въпрос: дали го прави от милозливост или защото шефовете й са разпоредили да действа така? Най-после предизвиках реакция: очите й за секудна станаха кръгли от изумление. "Правя го, защото съм преценила, че в момента няма опашка", рече припряно българската граничарка, и ми тикна документите обратно в ръцете. Напуснах държавата, където липсата на респект към законите и правилата се просмуква толкова дълбоко в обществената култура, че дори най-младата отличничка от полицейската академия знае, че може да ги прилага по своя лична преценка. Така както правят началниците й по етажите на МВР и службите за сигурност, и техните началници по министерските етажи и депутатските банки.

Обичам щастливия край, затова се напрегнах да открия положителните страни на този така маловажен случай: например че поне засега на изхода на България няма тълпи от напускащи я европейски граждани; както и че българската граничарка проявява доза човечност към невинните неевропейски пътници, които без друго са научили, че у нас е като при тях, а не като в Европа. Хубаво стои и русата коса на елегантно-строгата граничарска униформа, а правилата и законите все ще ги уредим някак.

Премиер, парламент и празни приказки за 10 лв

Голям залък лапни, голяма дума не казвай е умотворение, пренесло през вековете народната мъдрост. Доколко тя е достигнала до днешните народни представители е спорно. Те с лекота слушат и приказват празни приказки – твърдения и факти с недоказан произход и съмнителна вярност, чиято цел в повечето случай е тъкмо лапването на поредния голям залък от широката софра на политическата власт. Наместо систематично ликвидираната вяра в политическата почтеност, на обезверения народ се втълпява, че всички тези празни приказки са напълно естествени. Че така се правела тя политиката. И че той, народът, не ми бил народ, който може да държи сметка на избраните си представители, ами прост електорат, който на всеки четири години прераздава картите на власта на едни и същи играчи, но нито може да им потърси сметка, нито да ги накаже за празните приказки, които говорят. Днешното решение на Висшия административен съд, обаче, показа, че това не е вече така.

Висшите съдии осъдиха днес Министерския съвет да заплати направените разноски по дело № 5905/2011 на Асоциация на свободното слово “Анна Политковская” срещу мълчаливия му отказ да докаже думите на председателя си, изречени на всеослушание пред Народното събрание. Там на 25 февруари 2011 г. по време на обсъждане на Стратегията за национална сигурност, предадено пряко от националните медии, премиерът Борисов заяви, че непострояването на АЕЦ "Белене" ще доведе до 18-кратното поскъпване цената на електрическата енергия в България.

В последващо заявление по закона за достъп до обществета информация гражданската организация, носител на Международна награда за защита на човешките права “Златен гълъб”, поиска от Министерския съвет да й предостави обосновката за това, меко казано, шокиращо твърдение. Произнесено най-отговорно от министър председателя, пред целия народ и неговите представители в парламента, то е предизвикало тревожен обществен резонанс, твърдят в обосновката си представителите на асоциация "Политковская". И тъй като от премиера не се очаква да говори празни приказки, изискват да видят основанията, изчисленията, фактите, на които е базирано то.

Отговор няма, стига се до дело. На него представителите на Министерския съвет признават, че не раполагали с документи, подкрепящи истинността на важното премиерско съобщение. Казано с други думи, с цялата си тежест пред Народното събрание и пред цялата общественост, Бойко Борисов е изприказвал едни... празни приказки. “При това положение причина за завеждане на делото е процесуалното поведение на ответника, поради което следва в негова тежест да бъдат възложени направените от жалбоподателя разноски”, гласи решението на ВАС.

"Изумен съм", коментира представителят на гражданската асоциация инж. Петър Пенчев. Действително, ако най-високопоставеният държавен служител си позволява да приказва празни приказки пред прякия си работодател – парламента – и неговия конституционен суверен, българския народ, то какво остава за останалите, по-едри и по-дребни, представители и представителчета на този народ, насядали по министерски кресла, парламентарни бланки и ведомствени бюра? Как да очакваме журналистите да информират този народ? Полицаите – да го пазят? Търговците – да го хранят, поят, обличат? Лекарите – да го церят, и даскалите - да учат децата му на европейско четмо и писмо? И как да им търсим сметка, че не си вършат работата отговорно?

Хубавата вест е, че Пенчев и асоциация "Политковская" потърсиха сметка на премиера Борисов, а върховният съд на държавата днес отсъди в тяхна полза. Така че сметката вече се знае и ще бъде платена. Искате ли да знаете размера й? 10 лева. Толкова струва държавната такса за проведеното безвъзмездно от Програма достъп до информация дело. Толкова струват на държавата празните приказки на министър председателя. Толкова е цената на истината, отговорността пред избирателя, и загубеното доверие на българите в почтеността на политиката и хората, които я упражняват като професия.

     – Подигравка! Нищо работа! Жълти стотинки... – грешите. Десет български лева са огромна сума. Ако от днес таксуваме народните си представители, държавните си служители, журналистите и всички останали по 10 лева за всяка празна приказка, която издумат, без време ще станем заможни и достойни граждани на чиста, уредена и добре управлявана страна, каквато заслужаваме.

АЕЖ: Неравнопоставеният достъп до медии опорочи предизборната кампания в България

Неравностойното положение, в което бяха поставени кандидатите и партиите по отношение на достъпа до медии, предизвиква сериозно съмнение относно честността на кампанията за президентските и местните избори на 23 октомври, заявява Асоциацията на европейските журналисти-България /АЕЖ/ днес. В нарочно съобщение АЕЖ изразява притеснението си, че възможността за безплатни медийни изяви на участниците в изборите бе силно ограничена. Присъединяваме се към заключението на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), според което “платената медийна кампания застрашава принципа на равнопоставеност и създава имуществен ценз за участие във вота”.

Загриженост буди и фактът, че в огромната част от случаите читателите, зрителите и слушателите не биха могли да се ориентират дали за участието на определен кандидат е платено на съответната медия, или то е безплатно, смята АЕЖ. "Намираме това за некоректно отношение спрямо аудиторията, противоречащо на принципите на журналистическа етика", заявява асоциацията.

Текстът на съобщението на АЕЖ гласи:

"Смятаме, че платените материали са допустими в частните медии при задължително упоменаване на този факт. Платената кампания в държавните радио и телевизия обаче е в пълен разрез с принципите на обществените медии. Тези медии се издържат от държавния бюджет и смисълът на съществуването им е не икономическата печалба, а единствено и само защита на обществения интерес. Недоумяваме как е възможно законодателната и изпълнителаната власт не само да не насърчават, а напротив силно да ограничат възможностите на БНТ и БНР да организират безплатни дебати между кандидатите, участващи в местните и президентските избори. Да се искат пари от кандидатите за участието им в диспути, при положение че избирателите им плащат за съществуването на телевизията, е обида не само към съответния кандидат и електората му, това е обида към демокрацията."

Асоциацията на европейските журналисти в България е член на международната Асоциация на европейските журналисти (www.aej.org), обединяваща журналисти от 30 европейски държави. АЕЖ е независима международна асоциация, която събира журналисти от цяла Европа чрез членството им в националните секции. Тя подкрепя критичната журналистика в процеса на европейската интеграция и свободата на информация и на медиите. АЕЖ предлага на журналистите възможността да бъдат част от професионална и социална мрежа. Асоциацията е независим наблюдател в комисията по медиите към Съвета на Европа.

Митницата инспектира

Повторно обаждане от митниците дозаплете историята с наблюдаваните от мен през юли контрабандни практики във влаковете между България и Сърбия. Към обяд в сряда, 10.08.2011 г приех обаждане от неидентифициран номер на мобилния си телефон. От другата страна чух любезен женски глас, който се представи като Вълкова, от инспектората към Национална агенция "Митници".

Намирах се в магазин и нямах възможност да водя точни записки, но в общи линии чух, че госпожата работела по случаите, за които съм съобщил, под прекия надзор на директора на Национална агенция "Митници" Ваньо Танов. Интересувала се дали са ме потърсили от Столична митница. Отговорих утвърдително, като накратко преразказах обаждането от преди около две седмици на шефа на Столична митница Златков. Изразих отново почудата си от поканата да разпознавам на снимки митническите служители, проверявали международните влакове с които пътувах, извиних се, че не съм имал възможност да го сторя до момента, но потвърдих готовността си да го направя, ако все още е необходимо.

"Аз съм още по-учудена и от Вас," рече дамата от другата страна на линията. Идентичността на въпросните служители била вече установена. Спомена за налагане на наказания. С искрено облекчение запитах дали това означава, че не е необходимо да ходя да ги разпознавам в кабинета на шефа им на ул. "Клокотница." Това действително не се налагало, потвърди госпожа Вълкова - ако правилно съм запаметил името й.

Тя настоя да изясним още един въпрос. От доклада на началника на Столична митница ставало ясно, че аз съм отказал по-нататъшно сътрудничество по случая. Отвърнах че, напротив, изразих готовност за среща с господина Златков, но просто не съм намерил време да го потърся от пристигането си в България. "Това е чудесно, значи сега свободно можем да ви отговорим писмено по и-мейл на адреса, който сте предоставили" възкликна почти радостно телефонната ми събеседница. Заявих, че оставам в очакване и с готовност за по-нататъшна комуникация. Писмен отговор поне до момента не съм получавал, обаче.

Контрабанда с БДЖ - два случая и две писма

Споделям два инцидента, на които станах свидетел при последното ми международно пътуване с българските железници от Будапеща до София и обратно. Споделям също две писма, които пуснах до електронните адреси на БДЖ и Агенция "Митници" с надежда за бърза обратна връзка.

ИНЦИДЕНТ ПЪРВИ – КОНТРАБАНДА ВЪВ ВАГОНА НА БДЖ

Първият инцидент се случи на 8.07.2011 г. около 17.00 ч. когато международният влак от Белград бе спрял за гранична и митническа проверка на гара Димитровград, Сърбия. След преминаването на сръбския граничен контрол станах свидетел, как униформен служител на БДЖ – допускам началник на влака – изведе шафнера от вагона под претекст, че поради дневната светлина не можел да види добре дали задните светлини на вагона светели. По време на тази т.нар. проверка във вагона влязоха четири лица, които започнаха да развъртат с отвертки капаците над прозорците, очевидно с цел поставяне на контрабандни стоки. Излязох от кабината си им направих остра забележка на висок глас, с настойчиво искане да напуснат вагона и да не рушат собствеността на БДЖ. Изненадани, те неохотно се пренесоха в съседния сръбски вагон, едва след като бях се показал на прозореца към гарата и започнах да викам за полиция. На перона пред очите ми, пред офис с надпис на български „Държавна компания „Железопътна инфраструктура,” стояха няколко униформени и неуниформени български служители. Те реагираха с насмешка на исканията ми да окажат противодействие на незаконните действия и рушене, които се извършваха във вагона на БДЖ. Един ехидно подметна, че полицията вече била отминала и съм можел да подам оплакване срещу шафнера когато пристигна в София. Очевидно всички тези български служители бяха напълно наясно със случващото се във вагона. Подчертавам, шафнерът беше удобно отстранен по време на инцидента и след завръщането си във вагона ми благодари, че съм се намесил – по думите му за пръв път се случвало „пътник така да реагира.” За инцидента по-късно информирах и проверяващия инспектор на Агенция „Митници,” и съпровождащия го полицай от Гранична полиция, които дадоха вид, че ще предприемат търсене, но мълчаливо пренебрегнаха предложението ми да разпозная и посоча нарушителите. За мое огромно учудване след преминаването на композицията на българска територия контрабандистите се върнаха във вагона необезпокоявани, извадиха пакети от съседна кабина, и дори ме помолиха да не се „сърдя”, тъй като това за тях било начин да си „вадят хляба.” По време на този разговор коридорът на вагона беше пуст и служители на БДЖ не присъстваха.

ИНЦИДЕНТ ВТОРИ – ЕКСПОРТ НА СИРЕНЕ ОТ Ц.ГАРА СОФИЯ

Вторият инцидент наблюдавах при отпътуването ми от Централна гара София по обратния път вечерта на 12.07.2011, към 21.30 ч. Повече от час след обявения час за отпътуване за Белград, международният вагонен състав все още не беше композиран. През претъпкания с чуждестранни пътници перон /неснабден с нито една пейка, апропо/ се промъкна обилно натоварен платформен гаров електрокар с ремарке. Като редовен международен пътник зная, че в композицията обикновено няма пощенски или товарен вагон. С любопитство забелязах, че товарът на служебния електрокар се състоеше единствено от кутии сирене – по мое грубо изчисление поне 500 петкилограмови кутии, очевидно запечатани и готови за търговия. След като най-после международните вагони бяха прикачени към композицията, пред изумените очи на десетки редовно заплатили за пътуването си чуждестранни пътници, група цивилни граждани с помощта на шофьорите на елекрокара, натовариха целия товар през прозорците на седящия вагон. Направих снимка с мобилния си телефон на товаренето, която прилагам за Ваша информация. Поради изненадващата липса на български спален вагон за Белград се настаних в прикачения турски кушет. При преминаването на българския митнически и граничен контрол след гара Драгоман информирах служителя на Дирекция „Митници” за видимо странния експорт на сирене. Митническият служител промърмори „ей сега ще видим тая работа” и побърза да напусне кабината ми без да потърси никакво допълнително съдействие или информация.

ПЪРВО ПИСМО, ДО ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ДИРЕКТОР НА БДЖ ЙОРДАН НЕДЕВ

Уважаеми господин Недев,

С поздравления за кураж и успех в реформирането на БДЖ, искам да Ви информирам за два скорошни инцидента, и да помоля за Вашите отговори на следните въпроси.

1. Запознат ли сте с активното и пасивно участие на служители и имущество на БДЖ в практиките на контрабанда през границите на Р.България и ЕС?
2. Какви мерки възнамерявате да предприемете за преустановявенето на това участие и въпросните практики.

В качеството си на журналист възнамерявам да използвам отговорите Ви за публикации в блогосферата и медиите. Освен това като експерт по гражданска активност и комуникации бих се радвал да се срещна с Вас за да ви предложа варианти на гражданско участие в подобренията и реформите на БДЖ.

Двата инцидента, които описвам по-долу, демонстрират недвусмислено институционализиране на контрабандните практики в структурата на българските железопътни превози. Споделям ги с Вас, тъй като и в двата очевидно се касае за участие на служители на българските държавни железници, и използването на железопътен състав и гарова техника за товаренето и прекарването на контрабандни стоки през границата. Изпращам сигнал за инцидентите и до Дирекция „Митници” с искане да оповестят дали по подадените от мен сигнали са били извършени и регистрирани проверки и какви са резултатите от тях.

С уважение,

(име и подпис)

ВТОРО ПИСМО, ДО АГЕНЦИЯ "МИТНИЦИ"

Уважаеми дами и господа от Агенция „Митници,”

Информирам ви за следните два инцидента, при които станах свидетел на контрабанда в международния влак от Белград за София и обратно. И в двата случая подадох устни сигнали на проверяващите гранични инспектори на Агенция „Митници”. Моля да ме информирате:

1. дали подадените от мен сигнали в двата инцидента са регистрирани по някакъв начин от двамата митнически инспектори,
2. защо и в двата случая митническите инспектори не потърсиха никакво съдействие от мен за разпознаване или документиране на сигналите ми,
3. какви действия са предприети от тях в двата случая за преустановяване на контрабандния внос и износ на стоки в и от територията на Р.България, и
4. защо въпреки тези действия – ако такива са се провели – нарушителите на митническия режим бяха оставени необезпокоявани да довършат пътуването си.

Двата инцидента, които описвам по-долу, демонстрират недвусмислено институционализиране на контрабандните практики чрез българските трансгранични железопътни превози. Поради това те представляват интерес за обществеността. Ето защо, в качеството си на журналист, възнамерявам да използвам отговорите Ви за публикации в блогосферата и медиите.

С уважение,

/име и подпис/

Журналистът остава свободен: "Твърди Перейра"

Изчетох романа на Антонио Табуки на един дъх, не само защото бях зажъднял за качествена неанглоезична художествена литература, но и поради пряката му връзка с темата на напълно нехудожественото изследване на начина, по който журналистите се самодефинират професионално. Ето защо ми се иска да споделя няколко мисли, не толкова по безспорните литературни качества на романа, колкото по тематичната и ценностна интерпретация на журналистиката, светлината на повествованието на Табуки.

Решението ми в известен смисъл е продиктувано и от двете български рецензии, на които попаднах. Ангел Игов акцентира върху художествените качества на текста, докато Амелия Личева допълва и дискусия по въпроса за ролята на интелигенцията в условия на подтисничество.

Като до голяма степен споделям вижданията на двамата, намирам, че романът на Табуки интерпретира ценностни дилеми които са тясно свързани с взаимодействието между професионалната и лична страна журналистическата идентичност. Това взаимодействие до известна степен остава встрани от основните потоци на изследване и анализ на журналистиката и масмедиите като цяло, поради което реших да му обърна внимание в дисертацията си.

Обърнах му внимание и в романа на Табуки. С няколко майсторски щриха той въвежда при изграждането и развитието на образа на героя си - журналиста Перейра - основни теоритични понятия, с които борави научната литература. Тук са журналистическите норми, редакционната йерархия, професионалните прийоми, техники и ритуали на производство на журналистическия продукт. Тук е директното въздействие върху журналста на средата - историческа, политическа, икономическа. Тук е и социалната детерминация на журналиста, прецизно определена от автора чрез акцентите върху детайли от начина на живот на главния герой.

Но силата на Табуки като автор проличава може би най-силно в идеологическата интерпретация и психологическото изграждане на героя. Разположен на фона на шеметно развиващите се политически исторически събития в Европа и салазарова Португалия, героят изглежда противоестествено, дори провокативно, изолиран, спокоен, флегматичен. Получава се особен - почти кинематографичен - ефект, при който ураганно развиващите се събития на заден план се замазват, разфокусират, и губят остротата си, поради концентрирането на погледа върху бавното прецизно движение на героя на преден план. (С интерес очаквам да видя как този ефект е постигнат във филмовата реализация на Роберто Паенза, която не съм гледал досега.)

В това прецизно развитие на героя кристализира гигантският идеологически дуел на съвременността: битката между конформизма и промяната. Дуелън е представен на различни равнища: религията срещу прогресивната хуманност, примирението срещу действеността, смъртта срещу живота, старостта срещу младостта. Тъкмо тази многопластовост демонстрира актуалността на конфликта и в наши дни, когато идеологическите битки от началото и средата на двайсти век изглеждат окончателно решени на мнозина, особено в Източна Европа.

Запитах се, докато четях, колцина ли от българските читатели, ще захвърлят книгата когато се докоснат неприкритата симпатия на автора към ляво-прогресивното идеологическо мислене. От опит знам, че у нас, както и в другите пост-социалистически страни, това мислене е компрометирано до степен на автоматичното му отхвърляне от доминиращия обществен дискурс. Наблюдава се феномен, които бих определил като придобита идеологическа недостатъчност, който се изразява във волен или подсъзнателен отказ на голяма част от хората, в това число образовани и интелектуалци, да интерпретират идеологически социалната и политическа проблематика, на която се натъкват в ежедневието. Мнозина социални изследователи са се натъкнали на подобен феномен из западните общества през последните десетилетия и го дефинират като характерна черта на доминиращия неолиберален дискурс. Но в Изночна Европа и България този феномен се наблюдава в много по-голяма острота поради травмите, нанесени върху ценностната рамка на ляво-прогресивното идеологическо мислене от диктаторските социалистически режими до 1990 г., и производните им политически партии до ден днешен.

Именно с този пост-социалистически рефлекс на отричане на идеологията като борба за хегемония, си обяснявам и факта, че предходните двама рецензенти просто са заобиколили присъствието й в произведието на Табуки. Действително, то е посветено на свободата и съпротивата на индивидуалния интелектуален дух срещу подтисничеството, но този двубой е прожектиран в ясна идеологическа рамка. И тъкмо в тази рамка Табуки поставя психологическия портрет на героя си. В този портрет няма "смътен импулс" за заемане на гражданска позиция, за който говори Игов. Не съм уверен дори, че става дума за съпротива или "бунт," както ги дефинира Личева. По-скоро тъкмо героят представлява константната величина, ценностният императив, спрямо който авторът измерва психологическите, политически и исторически развития на деня и епохата.

Противоположно на физическото си описание, образът на Перейра е изключително, почти нечовешки силен. Авторът представя един ерудиран, образован, интелектуален, свободно мислещ герой. Този герой в миналото си е открил силата на любовта и й е останал верен, дори в лицето на смъртта. Този герой е интелектуално подготвен да предизвика догмите на вярата си. Той е неподвластен на политическите и злободневни развития, те сякаш не го засягат. Устоите на този герои са толкова силни, че дори могъщият прилив на диктатурата и насилието успява само да го поклати - подобно на силно вкоренено дърво, което навежда клони под напора на вятъра, но не помръдва и заема формата си след всеки порив. Колцина подобни хора сте срещали в реалността?

Финалният акт във фабулата е тъкмо импулсът на заемане на първоначалната форма на героя - тази на свободното мислене. Забележително за мен е, че за да постигне убедителност при изграждането на този образ, Табуки е прибегнал до принадлежноста му към журналистическата професия. Този избор води силна психологическа достоверност на героя, и отразява част от предварителните резултати на изследването ми. Мнозина от съвременните български журналисти, с които разговарях докато го провеждах, потвърждават, че водеща мотивация при избора им на професия е била необходимостта от собствена, независима позиция спрямо разнопосочните политически и социални течения. Сблъсъкът с конюктурните фактори на средата - редакционни, икономически и политически, са прегънали, и дори прекършили мнозина, но голяма част от тях съхраняват жилавата устойчивост на Перейра.

В този смисъл за мен представляват интерес някои детаили в българския превод. За съжаление не владея италиански, но останах с впечатлението че прийомът на повествование от втора ръка търси асоциация с репортерския стил на писане (разбира се, подобен стил може да се използва и при писане на донос - още една интуитивна версия, предложена от майсторското перо на Табуки). В текста на няколко места е подчертано, че героят е прекарал живота си като новинар. Направи ми впечатление, че преводачът използва често термина "хроника", и дори "черна хроника" на места, където логически става дума за новини. Питам се доколко това произлиза от италианския оригинал? Фактът, че на английски заглавието е преведено като According to Pereira донякъде потвърждава хипотезата ми - това е често срещна формулировка на журналистическо позоваване до ден днешен.

Чомски за кризата на природата и пазарния фанатизъм

На 8 март 2011 г. БиБиСи излъчи интервю на Джереми Паксман с Ноам Чомски. Сам по себе си този факт е знаменателен, в контекста на комерсиализащата се и опразваща се откъм аналитични жанрове медийна среда. Дори само като формат, визия и подбор на събеседник, интервюто на Чомски е блестяща демонстрация на смисъла от силни и независими обществени медии, които да отстояват програмна територия за интелектуално и свободно мислещите хора.

Всичко това, разбира се, е само допълнение към най-важния аспект на интервюто на Паксман - неговото съдържание. Осмислянето на основните международни теми на деня през критичния поглед на Чомски бе поднесено с динамика и лекота, които ангажират вниманието и провокират зрителя да се замисли - а подобен ефект е табу за масовите комерсиални медии.

Сред темите, по които говори Чомски, подбрах две, които пряко се онасят към настоящия ми изследователски проект. Предавам дословно анализа му за връзката между отричането на екологичните проблеми и пазарния фанатизъм:

ЧОМСКИ: /.../ В момента сме в положение, при което, между многото постоянни заплахи пред нас, две буквално застрашават оцеляването ни като вид. Едната заплахата от ядрена война, която е твърде сериозна и ескалира, а другата е заплахата от екологична катастрофа, която се развива в плашеща посока.

Погледнете новия Конгрес /на САЩ/, например. Почти всички новоизбрани представители в него, които встъпиха в длъжност пред ноември, отричат промяната на климата. Всъщност Конгресът вече предприе стъпки за прекратяване на финансирането дори за най-меките природозащитни усилия. Освен това, за съжаление, много от тези хора са предани верующи. Затова председателят на една парламентарна подкомисия, нов републиканец, обясни, че глобалното затопляне не можело да представлява проблем, тъй като Господ бил обещал на Ной да няма втори потоп.

ПАКСМАН: Но защо се занимавате с глупави хора?

ЧОМСКИ: Глупави хора? Тези хора имат власт. Те предприемат действия, с които обезкръвяват финансово евентуалните усилия да се направи нещо по тези престъпления. Освен това зад тях стоят значителни концетрации на власт. Основните лобита на бизнеса, например, обявиха че финансират широки пропагандни кампании за да убедят хората, че това няма значение.

Ако търсите глупави хора, можете да ги намерите навсякъде. Например, хората забелязват, че по стечение на обстоятелствата се намираме насред огромна финансова криза. Ако проследите произхода й, до голяма степен произлиза от фанатичната религиозна вяра в т.нар. "хипотеза на ефикасния пазар." Икономическата професия и Федералния резерв са доминирани от чист фанатизъм. В резултат, когато се спука балонът на жилищата, в размер на осем трилиона-долара, без никаква връзка с фундаменталните принципи на икономиката, и в пълно противоречие със 100-годишната история на цените на жилищата, професията и Фед, централната банка /на САЩ/, рекоха, че не бивало да му се обръща внимание, тъй като имало ефикасни пазари. Питам, има ли особена разлика между това и "Господ обеща на Ной?"

Фейсбук оправял течове

Трупат се сериозни фотографски и обстоятелствени доказателства за способността на световната социална мрежа да отстранява водоканални проблеми в София. Последните вести от днес, 2 март, са, че на ул. "Раковски" е извършен авариен ремонт с разкопаване - което подсказва действително наличието на теч някъде под улицата. Очаквам повече информация от Инж. Павел Сп. Антонов, за водните събития в основите на "Сливница" 263.

В рамките на едно денонощие след публикуването на предишната новина във Фейсбук, служители на фирмата-концесионер извършиха ред дейности за преустановяване на теча в основите на "Сливница" 263. Дребна наглед подробност е, че междувременно с помощта на добри приятели, в случая виртуални, зовът за помощ на Инж. Павел Сп. Антонов достигна до ключови места в държавата, а и извън нея. Сред тях са: кметът на София /по време на посещение в Брюксел/, директорът на "Софийска вода" и редакциите на няколко медии от национално значение. В допълнение, различни добросъвестни граждани подаваха сигнали на дежурния телефон на ВиК и настояваха за реакция.

На всички, които се включиха в операцията "Отводняване" изказвам сърдечна благодарност. Всички те получават специални покани за следващото градинско парти на познатия адрес, а инженерът - цигулар и мой баща ще изпълни няколко импровизации в тяхна чест, и в прослава на интернет и добрите приятели.

Историята, обаче, не е завършила окончателно. Ето кратък отчет на случилото се до момента. След медийно-интернетната операция вчера, 1 март 2011 служители на ВИК започнаха да изтеглят водата от препълненото с вода мазето на съседната къща на ул. Раковски, от което водата прониквала на "Сливница" 263. Според сведения от Антонов-старши във Фейсбук, към 17 часа заявили, че са изтеглили водата и са взели проба да установят произхода й. Според него водата била кристално чиста, но по сведения от Софийска вода имало предположение, че става въпрос за "дренажни води."

"Откриха пълна шахта с вода на още една съседска къща и заявиха, че утре продължават. Сигурно се убедиха, че някъде под, или до улица "Раковски" има скъсан тръбопровод.
Само че! Тази нощ мазето на съседната къща ще започне отново да се пълни, защото не почистиха запушената отходна тръба," разказа препатилият собственик. От него поискали отново да позвъни във ВиК и да направи нова заявка - този път за почистване на канализационна тръба. Подчертавам, става въпрос за течове извън границите на неговия имот, но всички добре знаем чия работа е спасяването на давещите се.
"Продължавам да изпомпвам нахлулата вода - как се изпомпва останалия под дюшамето басеин, аз си знам. Все пак съм оптимист!" заключва Антонов-старши. Кадър от наводненото предкухненско приземно помещение се вижда по-горе.

Проституция на медийна промоция

Под гръмовното заглавие на първа страница "МВР погна сводници и проститутки по морето" "Новинар" /19.07.2010/ поднесе приятна изненада на любителите на платения секс. Заглавието и сериозните изразни средства на крими-авторката на "Новинар" Аделина Николова надали са оставили незаинтригуван потенциален клиент на родната секс индустрия. От разказаната история читателите разбират, че когато се говори за "първия удар" на антимафиотите срещу сводниците, "търгували с плът и дрога" по южното черноморие, всъщност става дума за арест на двама начинаещи секс-търговци и две проститутки, които неблагоразумно са пробвали да пробият в иначе действително могъщия секс пазар по морето. Впечатление прави, че освен в заглавието никъде из текста МВР всъщност не присъства като активна страна. В самия материал липсва коментар от представител на министерството или полицията. Не е цитирано дори прес-съобщението, което допускам, е дало хляб за написването на материала. Възможна причина за тази липса е, че така поднесената новина предизвиква доста неудобни въпроси към блюстителите на реда и началниците им.
Вместо да ги зададе обаче, авторката е предложила на любознателния читател пълен каталог на цените за секс услуги по морето. Най-напред се съобщава - като в средностатистическа маркетингова кампания - че цените падат, тъй като "кризата удари и този бранш". Следват подневни и почасови ставки за услугите, полезна информация за метода, по който се получават и изпълвяват поръчките, както и специалната лукс оферта, изведена подобаващо в подзаглавието: "само манекенките се предлагат за 2000 евро". Тук вече заинтригуван напълно, читателят напълно естествено очаква да види телефон за поръчки. Очевидна става и причината, поради която са били отстранени двамата микро предприемачи с техните две работнички - очевидно те не са предлагали нужния диапазон и качество на услугите.
Необяснимата липсата на телефони за връзка е попълнена донякъде от включеното в материала интервю с експерта Тихомир Безлов. За все още колебаещите се, експертът от Център за изследване на демокрацията е цитиран, че "движението" на секс индустрията към интернет е започнало "преди да има натиск от страна на полицията". Всеки, прочел статията до тук вече ясно разбира до каква степен и срещу кого е насочен въпросният натиск. С други думи рискове няма, ако ползвате правилната услуга от правилното място в интернет.
Предвид факта, че разновидности на същата новина се завъртяха по повечето електронни и печатни медии, може да се заключи, че в този ден целокупната медийна аудитория бе подложена на масова маркетингова кампания със следното ключово съобщение: проституцията е достъпна и безопасна част от демокрацията у нас, цените са по джоба на всеки потребител, полицията се грижи за лицензираните доставчици, а родните медии я продават добре, така че купувайте, братя, четете, и гласувайте.

За дима: първа среща в ефир с депутат вносител

От "Добър ден" ме намериха през фейсбук, като един от съорганизаторите на инициативите "Без дим". Офертата да кажа каквото си мисля в лицето на член на парламента на живо в студиото не беше за изпускане. При това ставаше въпрос за един от вносителите на предложението за отмяна на забраната за тютюнопушене на обществени места: Светлин Танчев от Герб, на снимката.

От входа на Радио София пищна редакторка ме съпроводи до ефирното студио. Щяло да има още един гост, но не знаела името. Научих, че "Добър ден" е най-старото предаване на БНР. В тясното придверие седеше служителка и пушеше. Водещият Теодор Иванов ме посрещна радушно: по принцип май било забранено да се пуши, ама колегите имали нужда да си починат малко... Спомням си как преди петнайсет години сръбските собственици от раз забраниха пушенето в близост до оборудването в Нова ТВ - някой им бил подшушнал, че животът на техниката се съкращавал от тютюневия дим. Явно в БНР не ги е много грижа дори и за техниката.

Харесвам ретро техника и много ми допадна стариното оборудване на ефирното студио. Аман от алуминий и хай-тек. Водещият Иванов е млад и симпатичен наглед човек. Поговорихме накратко докато чакахме за нормите на журналистиката в България и в Англия и моето докторско изследване по въпроса. "Тя нашата журналистика малко не е...журналистика", заключи той.

Пристигна и депутатът Танчев. Също млад, в изряден тъмен костюм. Извади от чантата си дебела папка с материали и спомена, че идвал от "предишно участие". Аз се заредих с неизменния тефтер и химикал. Към него бе и първият въпрос: молба от водещия да припомни мотивите за внесената от него и колегите му поправка. Танчев говори дълго и спокойно. Започна от необходимостта населението да е "узряло" за определен закон и прилагането му, после спомена културата на нацията. От там отиде на необходимостта да се следва мнението на "болшинството" - трябваше веднага да се изненадам, че не бях очаквал да срещна депутат болшевик, но още не бях влязъл във форма.

Сетне Светлин Танчев премина през мотива за собствениците на заведения и техния финансов интерес във време на криза, пак познат аргумент. Смутолеви и нещо за поставяне на прегради в заведенията. Накрая закова и "любимия" ми довод, че трябвало да се приемат само закони, които могат да се осъществят - т.е. ако няма да се спазват, за какво да ги приемаме.

Дойде моя ред. Предвиждах, че аргументацията рано или късно ще стигне до личните свободи, затова започнах с уточнение, че съм абсолютен поддръжник на личните и човешки свободи. После уточних, че тези свободи винаги и навсякъде се конкурират помежду си, затова се налага присъствието на обществени норми, които да поставят границите между една и друга свобода. Тази регулация се осъществява от държавата, въз основа на ценностните норми в обществото, посочих. Подчертах, че в рамките на европейската цивилизация, към която уж България се стреми, правото на живот и добро здраве са върховни ценности, и не може ничия лична свобода да ги застрашава. Завърших с уточнението, че не само вредата от тютюна върху здравето е доказана, но се знае отлично, и че никотинът е действащ наркотик, който води до пристрастяване у жертвите си. Затова правителствата на много държави - дори сродни на нас като пост-съветска Латвия и Турция - приемат политическия риск за да поведат обществата си в правилната посока. Но в България терминът leadership е почти непреводим - политическата класа просто не изпълнява тази си функция.

После се върнах на въпроса на водещия как се чувствали пушачите при тотална забрана и разказах за опита в Англия, където съм живял година: няма отлив от заведенията, напротив, след първоначалния кратък период на адаптация оборотите се покачват, защото е по-приятно идват повече хора. Пущачите не спират да ходят по заведения, излизат да пушат навън и се социализират, така че изглеждат съвсем доволни.

Включиха участник по телефона: Байко Байков от управителния съвет на асоциацията на туроператорите. Подготвих се за отбрана, но бях приятно изненадан. Човекът стегнато и елегантно, с цифри и данни, доказа, че отмяната на забраната ще навреди на българския туризъм. "Въвеждането на забрана е много закъсняло", рече той, и обясни, че основният контингент туристи в България са семейни двойки, често с деца, за чийто избор на дестинация имиджът на страна, където не се пази здравето на туристите и на местните хора, е пагубен. Постави всичко това в контекста на съсипването на природните даденостти, застрояването и обезобразяването на крайбрежието и планините. Имах какво да добавя и за другите "привлекателни" черти на българския туризъм, като хазарта и проституцията, но пак не остана миг.

Следващото включване беше от завеждаща клиника по белодробни заболявания, д-р София Ангелова. Тази жена изсипа факти и цифри за въздействията на тютюна върху здравето, на моменти доста емоционално. Даде съкрушителна статистика, нещо от сорта, че от 2000 случаи на белодробни заболявания при тях над 1800 са пушачи. Посочи също, че въздействието на тютюневия дим е десетократно по-голямо от въздействието от други атмосферни замърсители, като например изгорели газове в градска среда. Така ми спести необходимостта да цитирам докладите на Световната здравна организация за Европа.

Намесих се и изразих недоумението си от поведението на българското лекарско съсловие, което не само поддържа огромен процент на пушачи, но и ефективно абдикира от отговорността да поддържа здравето на пациентите, чрез насърчаване на здравословни навици, какъвто е въздържанието от пушене. Темата ми е болна, защото добре помня абсолютно непоклатимото убедително мнение по въпроса на дядо ми, д-р Антонов, на когото вероятно дължа и собственото си решение никога да не посегна към цигарите. Д-р Ангелова се съгласи с мен, че това е сериозен проблем. "Не мога да оправдая колегите, които с цигара в ръка съветват пациентите да не пушат", каза тя. Дано не я смели докторската клика - там критика срещу "колеги" не минава особено.

В паузата по време на песента се завърза разговор между водещия и Танчев. Умишлено мълчах, защото не виждах смисъл да хабя патрони извън ефир. Напротив, в неефирните моменти се стараех да разведрявам атмосферата и да предпоставя депутата към неконфронтационен разговор. Оставих конфронтацията за микрофона - като политик той би трябвало да умее това по-добре от мен.

И тя не закъсня. Танчев извади най-после аргумента за личната свобода на пушачите. Веднага парирах, че няма свобода в ущърб на здраве. После той заговори за интересите на ресторантьорите. Тук стигнах до любимия ми момент: "имам чувството, че говорите като аналитик, а ние сме членове на парламента", и продължих: "вие сте държавниците, избрали са ви хората за да правите промяна и да вървите в посока към Европа, поемете си отговорността". После той се опита да върне топката в полето на културата, която трябвало да се променя постепенно. "Променете я. Вие сте обществени фигури, имате достъп до медии, от вас се очаква да поведете в определена посока".

Отново се обади докторката и наля още данни и емоция в огъня. Танчев се опита да спори с нея, като използва друг от познатите ми аргументи: "Алкохолът също е вреден, и него ли искате да забраним? Ами то и храненето води до затлъстяване..." Тук се намесих директно, и утвърдително: "Да, това са други сериозни проблеми, работете за решаването им". Мисля, че това го свари неподготвен. Междувременно пък друг слушател се обади зашлеви твърдението, че поправката е лобистка защита на корпоративни интереси. "Чий интереси точно?", запита Танчев. "На туризма", отвърна човекът. "Но току що господин Байков каза точно обратното", отдъхна си депутатът. Тогава уточних, че добре се знае коя точно индустрия ще загуби от забраната - тютюневата. Така едно важно послание излезе в ефир.

До края оставаха броени минути, в които разговорът беше накъсан и се въртеше около казани неща. Той повтаряше, че не може да се нарушава свободния избор - спомена, че "комунизма свършил", че имало очакване от страна на "хората". Аз пък вмятах, че, напротив, хората очакват от вас да правите промени, да въведете законност, да наложите спазване на правилата. Тук дойде и моментът да му припомня, че от 2005 в България действа закон, в който още при приемането му тогава беше оставена вратичка - със същите аргументи против забраната като сегашните - която го изпразни от съдържание. Вратичката беше формулировката за "адекватна вентилация" като алтернатива на отделните помещения. Казах: "Имате действащ закон, който не се спазва. Вие сте парламента, върховния суверен на държавата по конституция. Вместо да направите така, че съществуващите закони да се спазват, вие вие отваряте врата и в новия закон. По този начин правите стъпка назад, в диаметрално противоположна посока на тази, която очаква от вас обществото."

Той пък си повтаряше, че свободният избор не може да се жертва, че пълна забрана била въведена само в неколцина страни, чу социологическите изследвания показвали липса на подкрепа за забраната /това оспорих/, че те били под натиск, че първо трябвало да се образоват хората и т.н. Тук някъде времето изтече. На раздяла обменихме контакти със Светлин Танчев, който се оказа председател на комисията по европейски въпроси и контрол над европейските фондове. Предложих му да влезем във връзка за среща, на която да обсъдим как гражданите ефективно да могат да контролират спазването на съществуващите закони. Той прие. Предупредих го, вече много по-приятелски, че според мен [Герб] ще си вкарат политически автогол с тази поправка, защото хората очакват от тях промени, а не конформизъм. В последния момент, преди да се качи в черното возило, сподели, че бил израснал в САЩ, също споделял друга култура и правила в обществото. Каза, че работил в Световния търговски център и пушел докато не паднал двигателя на единия самолет през 2001.

За мен поуката е, че основен аргумент в работата ни с ГЕРБ и парламента трябва да бъде политическака загуба, която ще претърпят от демонстрирания отказ да правят промени. Съжалявам, че не ми остана време да направя едно от най-ключовите според мен изказвания - че надежтата ни е в желанието на лидера им Бойко Борисов да докаже, че действително е визионер и сериозен държавник, а не поредната буря в чаша вода в българската политика. Следващия път ще го направя.

Снимка: Светлин Танчев / Източник: www.gerb.bg