Журналистика за пътниците

Шумотевицата в медиите около изоставените от "Райън ер" около 300 български пътници на летище до Рим е напълно основателна. Дълг на журналистите да информират зрителите и читателите си и да изобличават безобразията и беззаконията. Неприемливо в случая по-скоро премълчаването на името на авиокомпанията от повечето медии - на принципа гарван гарвану око не вади, за което алалармира в социалните мрежи редакторът на "Е-вестник" Иван Бакалов.

Не всички журналисти са на това мнение.  Журналист и опитен пътешественик се запита публично, също в мрежата, защо медиите трябвало да се занимават с проблемите на хора, тръгнали на "бедняшки екскурзии"? В общи линии твърдението беше, че изоставянето на пътници след отменен полет си било най-обичайно нещо, всички те са си приели рисковете като са се качили на тази авиокомпания, да си търсят правата и да се оправят, както правим всички ние в подобни ситуации.

Така е. Но точно от тези "бедняшки" - и действително безпомощни - пътници богатеят нискобюджетните но високооборотни компании, на чиито криле лети бедняшката масова консумация. Най-цинично е, че повечето такива компании често нескрито унижават клиентите си, издевателстват над тях и пренебрегват дори гарантираните им от европейските закони права. За целта разчитат точно на липсата на опит, финанси и правна грамотност у пасажерите си.

На същото отношение често са изложени и работещите в такива компании, от които се изисква изпълняват нечовешкото отношение към клиентите. Печелившият бизнесмодел, при който бедни и безправни служители третират зле бедни и безправни пътници, със сигурност не се нуждае от независима обществено отговорна журналистика.

За пръв път се натъкнах на този факт през 2009 г., когато разследващата програма на BBC "Панорама" разкри някои от елементите му в репортаж за практиките на "Райън ер". Тогавашния бос на компанията Майкъл О'Лири отговори  арогантност, изцяло в тон с неолибералната пропаганда, според която единственото право е правото на парите и онзи, който ги печели и притежава. 

В основата на атаката на "Райън ер" тогава бе поставено от компанията условие О'Лири да говори пред BBC без да се редактира интервюто му. Това условие обаче напълно зачеркваше смисъла на редакционната независимост на медията, основаваща се на мисията й да отстоява обществения интерес. Преуспелият мултимилионер О'Лири имаше нужда просто от микрофон и камера, без редакционна намеса - място за журналистика в неговия свят не се предвиждаше.  

Журналистиката, принизена до стойка за микрофон, днес става все по-разпространена, както из родната ни медийна среда, така и по света.  Но BBC отказа да я приеме. Вместо това изпрати репортер, който пресрещна и интервюира О'Лири навън, извън контролираната среда на компанията му.  В този разговор О'Лири многократно обвини "Панорама" и BBC, че преследват собствен дневен ред, че задават "заредени" въпроси, и натякваше, че единственият начин да говорят с него е в нередактирано интервю. На няколко пъти упрекна медията, че "хаби" събраните по силата на британския закон задължителни такси от ползвателите на телевизионни приемници, с които се финансира обществената телевизия.

Арогантността на този бизнес модел и претенцията му да не бъде излаган на критично медийно отразяване се базира на търговския му успех. До ден днешен "Райън ер" вози най-много пътници в Европа и се слави със статистически висока сигурност. Но през есента на 2017 фасадата на бизнес модела й се пропука, след като пилотите й предприеха безпрецедентни протестни действия срещу условията на труд в "Райън ер". Тогава компанията отмени десетки полети и провали плановете на хиляди пътници.

Колеги по оръжие

Случи се пак! Почти 4 години след случката в Бургас, при която граничарка очевидно не правеше разлика между европейски и неевропейски граждани, въпреки светлинния сигнал, запален над главата й, днес се натъкнах на същото, този път на софийското летище. Този път обяснението за нарушаването на правилата и интереса на българските граждани, което получих от униформения български блюстител на закона беше "колегиалност"!

Около 9.00 сутринта слязох от препълнения самолет на "Турски авиолинии" и бързо се отправих към границата ,тъй като бързах за важна среща в 10.00. Ориентирах се към коридора, маркиран за европейски граждани, воден от опита, че там проверките са по-краткотрайни и съответно, ще загубя по-малко време. Уви, не така мислеше младият граничен полицай на сутрешна смяна в гишето до автоматичния паспортен четец. Повече от 5 минути той мъдрува над паспорта на турски гражданин, наредил се в "европейския" коридор. Проблемът очевидно беше сериозен, защото в един момент граничарят все пак го върна, като изпрати с него по-младата си колежка, която до момента имаше за задача да пропуска хората, преминаващи през съседното автоматично паспортно гише. В нейно отсъствие въпросният служител продължи да обслужва двете гишета едновременно.

Когато достигнах до него, попитах го дали паспортът, заради който сме чакали, не е бил турски? Потвърди най-спокойно. Тогава защо не е пренасочил нарушителя към правилната опашка, попитах, като посочих табелата над главата му. Не можел да остави на колегите си на съседното гише сами са се справят с огромната, според него, тълпа пътници с турски паспорти, вдигна рамене служителят.

"Вие не виждате ли колко хора има на тази опашка?", запита ме той реторично. Виждах, около 20 души се редяха пред всяко от гишетата с надпис "Всички паспорти". "Е как мислите, мога ли да оставя колегите сами да се справят с това?", заключи той. Значи заради едната колегиалност нарушавате европейските правила и ни карате да чакаме, изумих се аз. "Ами щом така го разбирате, да"!, натърти със смесица между горчивина и гордост, униформеният граничар.

Винаги съм се удивлявал колко вкоренена е кастово-еснафската средновековна солидарност в уж съвременното ни общество, не досега не бях полувал пряко потвърждение от униформен служител, че колегиалността му е по-важна от закона и правилата, които е назначен да прилага. Най-случайно предишната вечер бях висял над 30 минути на опашката за "Граждани от други държави" на истанбулското летище, докато притежателите на турски паспорти влизаха в държавата си около 3 пъти по-бързо. На няколко пъти отчаяни чужденци се опитваха да минат през видимо по-бързите "турски" ръкави, и бяха безмилостно връщани в началото на тяхната си опашка. Подобно отношение съм виждал и във Виена, и в Будапеща, където живея.  Изпитвал съм го и на собствен гръб в предевропейските времена.

Споделих съвсем накратко всичко това с въпросния служител, като добавих че за същото съм подавал вече веднъж оплакване до ръководството на Гранична полиция. "Ами оплачете се пак", ехидно се подсмя той, като ми напомни, че в момента пък аз губя времето на останалите пътници. Прав беше, продължих на родна територия към срещата ,за която бързах, най-случайно в Министерския съвет на републиката. Но трудно отказвам на подобни покани.

Държа пак да подчертая, че не злорадствам и не подкрепям дискриминацията на хора въз основа на националната им принадлежност и не вярвам, че визите и стените по границата са начина за решаване на геополитическите и глобални проблеми. Нещо повече: неведнъж съм изразявал симпатия към българските полицаи, които са принудени да работят при унизително лоши професионални и социални условия. От системата, обществото - т.е. всички нас! Затова съм наясно, че трудно можем да предявяваме претенции към тях, че не са лоялни към нас, въпреки че уж заплатите им излизат от нашите данъци.

И все пак, полицаите трябва да спазват правилата. Това е базов възпитателен фактор на правовата държава. Презрителното отношение на униформените към законовите норми в собствената им професия е ужасяващ синдром на беззаконието, което доминира обществената тъкан. Той говори за безпомощността им пред беззаконието, корупцията и връзкарството, които просмукват високите , средни и ниски етажи на държавата. И като няма как да им се противопоставят, полицайте гледат поне да се подкрепят един-другиго - както правят и всякакви други угнетени групи, каквито са шофьорите на таксита или лекарите, например.

Да не говорим колко лошо е за европейската интеграция на България да не се прилагат правилата на съюза създадени да защитят и привилегироват гражданите му. Особено когато другите му правила, които ги ограничават, се прилагат стриктно.

Жената на колегата или защо не сме за Шенген

Да не излезе че се заяждам, но преминаването през граничен контрол на българските летища се оказва нескончаем извор на теми за размисъл. Преди минути отново се натъкнах на прелюбопитна случка с участието на служители на Гранична полиция: този път свързана с жена на колега, на която – явно по грешка – били иззети гримове, маскари, или някакви други забранени за внасяне в зоната за чекиране вещества.

По време на около десет минутното изчакване пред една от двете отворени ленти за проверка на багажите на Софийското летище около 17.15 днес ми направи впечатление обемист пъстър, преимуществено лилав, куфар, който на няколко пъти бе върнат от служителите за повторна и потретена проверка през скенера за багаж. Когато най-после се озовах от другата страна на скенера и започнах да прибирам вещите си обратно, видях симпатична млада жена с чуплива, червеникава коса, която с усмивка и леко извинение обясняваше, как била направила задръстване.

Направи ми впечатление, че вниманието и вежливостта й бяха предназначени не толкова  за останалите пътници, чакащи във въпросното задръстване, колкото за… служителите зад лентата, облечени в полицейски униформи. В този момент чух плътен мъжки глас зад гърба ми и долових отчетливо изговорени словосъчетанията „жена на колега“,  „пъстър куфар.“ Обърнах се и видях по-възрастен, и по-старши наглед офицер, с нещо като по-тъмна жилетка над униформата, който говореше по мобилен телефон – нещо забранено за простосмъртните пътници – докато по-млад полицай щателно го обискираше за оръжие.

За миг се възхитих колко принципно се спазват правилата – очевидно един полицай претърсва друг, по силата на някакви стриктно прилагани изисквания. Уви, възторгът ми не трая дълго. В следващия момент проумях, че старшият офицер очевидно инструктираше останалите да окажат съдействие на  жена на техен колега, както разбрах, от друг отдел, която била спряна на конвейера. „Ами не е казала, пуснали са ги вътре вече…“ оправдаваше се друг служител на сигурността, също униформен.

Случващото се пред очите ми изведнъж достигна съзнанието ми. Цялата смяна, обслужваща сектора за проверка на пътниците, на висок глас се извиняваше на непознатата млада жена, от която минута по-рано били иззети забранени за пренос предмети.   Въпросните предмети бяха вече пуснати в специалния контейнер, заедно с вещите на всички останали пътници, нарушили строгите правила срещу пренасяне на течности, въведени по цял свят след  истеричната ера след  9.11.2001 и превърнали се в проклятие за пътниците, и благословия за безмитните и други търговци на напитки, допуснати в забранените зони.

Служителите на закона се извиняваха коленопреклонно на младата жена за това, че бяха приложили закона спрямо нея. Явно по грешка. Не разбрали, че е „жена на колега!“

„Друг път казвайте предварително, да заем,“ приятелски я гълчеше по-възрастна възпълна граничарка.  Съветът й, с  добавени от мен логични тълкования, звучеше така: „Ами нека сега той“ – съпругът полицай –  „като не ви е казал“ – че ако се представяте като полицейска съпруга, няма да прилагаме законите спрямо вас – „сега  нека да плати 500 евро глоба “ – за нови гримове и маскари на любимата. „Пуснахме ги вече /в контейнера/, нищо не може да се направи вече,“ ядосваше се едър полицай. Младата съпруга на колегата пък вече съвсем притеснена чупеше ръце и обясняваше на спътниците си, че няма да може да си чисти грима през цялото пътуване.

Феноменът „всичко за колегата“ е част от обществената култура от времената на зрелия социализъм, когато повсеместните ограничения над индивидуалните човешки свободи и над достъпа до стоки за консумация се компенсираха чрез привилегии, получавани по силата на партийно-управленчески или професионален статут. Различните индустрии, професионални, творчески и други съюзи, се различаваха по нивото на привилегии, с които разполагаха членовете им. Сред тях най-могъща до ден днешен остава мрежата на службите за сигурност – България е европейски рекордьор по броя на служителите им на глава от населението. Службата в тези служби, независимо на какво ниво и ранг, неминуемо се възнаграждава – както формално, така и неформално.

Днешният случай на софийското летище беше пряка демонстрация на второто, на най-ниско, базово ниво: редови служители – и офицери – демонстрират професионална солидарност, в следствие на която насмалко не пропуснаха пътничка със забранени от закона субстанции в зоната за чекиране. Това се случи неприкрито, без опит да се прикрие от останалите пътници, сред които и аз, които станаха неволни и мълчаливи свидетели на ситуацията. Драстичното нарушение на законите и правилата за сигурност бе осуетено единствено от неопитността на миловидната съпруга на незнайния „колега.“  Твърде млада, и може би отскоро омъжена в „системата“, на нея явно не бе й минало през ум да се възползва от семейния си статут за да получи дребната привилегия да внесе течности в личния си багаж. След днешния случай тя вероятно няма да повтори същата „грешка.“

Остава плашещата мисъл, ако редовите служители си правят „услуги“ като си затварят очите пред закона на семейно-кастов принцип по този начин, какви ли привилегии си осигуряват на същия принцип високопоставените хора в системата. Тези, от които зависи както прилагането и спазването на законите и правилата, така и сигурността на пътниците и гражданите на България и Евросъюза. И неприятното усещане, че май наистина са прави тези, които не искат България в Шенген. Просто защото  криворазбраната „колегиалност“ на нашенските служби за сигурност и техните семейства и приятелски кръгове е явно по-значима от уж изпълнените формални критерии за членство в общата европейска система за сигурност.

Нашата България в Мазе-то

Никулден в София. Фейсбук ме информира, че вечерта пее Миленита. Пиша: „елате, черни котараци, тъкмо ще видим, аджеба, пуши ли се в Мазе-то.“ После наздравици, риби, роднини, излизам чак след 23.00. Телефонът ми е умрял. В нета няма приели поканата, но Миленита ще е там, а това ми стига, отколешна любов, а твърде рядко я виждам и чувам. Пред Maze стоят десетина, потриват длани в мразовитата вечер, и пушат. До тук добре. Слизам. Пълно, шумно, звучи Buena Vista Social Club. Явно в антракта. Стъпка в дясно и чувам глас. Орлин. На маса, до него непозната жена. Тъкмо да се зачудя, тя става и се отдалечава.

-          Сам ли си? – питам.

-          Не, с теб – смее се. Стар приятел, от детството, гимназията, върна се от щатите преди години и се оказахме съвсем на една вълна – телефонът ти е изключен.

-          Да, рискувал си – смея се и аз. – Това само динозаври от ерата преди мобилните телефони могат да го направят.

Разприказваме се. Семейства, деца, приятели, концерти… Орлин спретна турнето на „Щурците“ и ФСБ  в САЩ. Невероятен успех имало. Идвали с хиляди, това е музиката на тяхната младост, на тяхната загубена България, обяснява Орлин. Разбирам ги, и аз живея в чужбина от години. Но не съм загубил Българията си, боря се със зъби и нокти за нея. Той също. Преди почти четири години с него и още десетина излязохме пред парламента на първия протест срещу първото отменяне на първата приета забрана за пушене на обществени места. Видя ни се чудовищно, че някой може да я дръпне назад от вече направена правилна стъпка към Европа, към щатите, към нас.

Звучи Jumping Jack Flash. Руса сервитьорка настанява до нас две елегантни момичета, с видима възраст на половината на нашата. Мярва се и Миленита – с нея бройката добри приятели нараства на двама. После отива да пее. На „Черни котараци“ не се сдържам, изправям се да танцувам. До нас двете девойки пият Маргарити. Оглеждам се, не сме най-старите, надали ще ги уплашим.

И тогава Орлин се привежда към мен:

-          Пушат!

Съвсем бях забравил за оперативната  задача. Преди дни Орлин разведе ТВ7 със скрита камера из  най-наглите барове, където демонстративно отказват да спазят действащия закон още от влизането му в сила миналия юни. Във Фейсбук ври и кипи от хора, недоумяващи защо държавата нищо не предприема за да приложи закона. Но за Maze имаше спор - доста хора писаха, че там не се пушело. Затова бях решил да съчетаем полезното с приятното и да се уверим на място.

От опит знам, че една запалена цигара почти веднага води до пълно задимяване. Просто мирисът отключва зависимостта на пушачите, а примерът на един, пушещ в заведението увлича и други. Тогава за нас, които не искаме да дишаме тютюнев дим не остава друг избор освен да си тръгнем.

-          Сега ще питам охраната – казва Орлин и се отдалечава. Връща се не особено доволен. С него имаме тънко идеологическо различие. Той вярва в твърдата ръка: че забрана се налага само със санкции  и глоби. За мен първата стъпка е разговор със самите пушачи – за да разберат, че около тях има хора, на които димът е неприятен. При първия подобен експеримент в друго любимо заведение преди месеци успях да опазя въздуха чист само с цената на три разговора с пушещи клиенти, които веднага се извиняваха и излизаха при останалите пушачи отвън. Решавам да опитам и сега.

И удрям на камък:

-           Ами не, няма да излеза, охраната ми даде пепелник! – леко смутен, но самоуверен, ми отговаря млад мъж. Действително, съзирам малки чинийки със следи от пепел на неговата и съседната маса. Това променя играта. Обръщам се към набит младеж в тъмно облекло, изправен до вратата:

-          Той пуши на собствена отговорност, това не е  забранено от закона – опълчва се насреща ми охранителят. Адреналинът започва да расте. Погледите наоколо се обръщат към нас.

-          Няма такова нещо – повишавам тон – има закон и той е напълно ясен, не можете да раздавате пепелници.

Охранителят също повишава тон. Това не били пепелници. На къв съм се правел. Обяснявам, че съм председателят на „България без дим“ и държа да говоря с управителя. Да съм покажел карта. Явно ме смята за нещо като държавен инспектор. Заобикалям го и се отправям към бара. В този момент той ме грабва за ръката:

-          Внимаай! Е са мога да те изхвърля навънка за нарушаване на реда!

 Причернява ми.

-          Свали си ръцете от мен  и не ме докосвай! – изсъсквам така, че още няколко погледа се обръщат към нас. Пуска ме. Отправям се към бара и моля барманката да извика управителя. Тя  кимва и тръгва към другия край. Виждам, че там се е подпряла сервитьорката, която също пуши. Приближава се приветлив къдрокос светлоок млад човек. Постаравам се да сваля градуса доколкото е възможно. Обяснявам, че съм редовен клиент, че съм дошъл на любим концерт,  че охранителят раздава пепелници и ме заплашва с физическа саморазправа, и че моля единия клиент и келнерката в ъгъла да не пушат. Казвам също и че съм от „България без дим“. Младежът е вежлив, кимва и казва, че всичко ще бъде на ред. Отправям се обратно към мястото си, откъдето Орлин и незнайните девойки следят събитията. Оставам прав и се опитвам да възвърна доброто си настроение. Виждам, че барманът говори с охранителя, човекът с цигарата изчезва. Към мен се приближава непознат младеж:

-          Чух какво казахте, аз също не пуша! – казва с неловка усмивка. Усмихвам се и аз:

-          И добре правите – старая се да звуча ведро.

-          Исках да кажа, че ви подкрепям за това, което искате… да не се пуши.

Благодаря му. Почти съм готов да си седна на мястото. И тогава отново идва охранителят. Не ми харесва погледът в очите му. Да не съм си играел с огъня. Пак съм в черна дупка. Отивам при русия къдрокос барман и го питам да си тръгваме ли, че не сме дошли за да ни заплашват мутри. Виждам че е притеснен:

-          Не, останете – казва. Отправям се към мястото си и сядам.

-          Айде да си ходиме – казва Орлин. Кимвам. Русата сервитьорка носи сметката, но гледа неприветливо. Плащам питиетата и отивам да кажа чао на Миленита. Питам я дали знае кой е собственикът.

-          Да, Котарашки – търси го с поглед. Не искам да й развалям настроението и вечерта и си обещавам друг път да попитам инак симпатичния ми Котарашки  дали с негово знание и съгласие охраната и келнерите нарушават законите и гонят редовните клиенти непушачи на инак чудесното му заведение. Здрависваме се и тръгвам.

Настигам Орлин на изхода и отново се изненадвам: той говори почти приятелски със същия охранител. Винаги е имал по-добри комуникационни качества от мен. Охранителят вече не ме гледа на кръв, дори ми казва, че изпитва уважение към мен, защото съм бил „по-голям“ от него. Хм, благодаря! Но, продължава той, трябвало да знаем, че заради това пушене фалирали заведения. Но ето, това заведение тук очевидно не е фалирало, възразявам. Смее се ехидно. Зад нас девойките от масата се изнизват нагоре по стълбите да пушат. Посочвам ги – защо е нужно да раздава пепелници, като клиентите са тук и са доволни? Обяснява: без цигари, заведенията фалирали. Той работел в още две, и в двете се пушело свободно. Само че едното го проверявали почти всяка седмица, а второто – не, щото собственикът бил бивш министър на БСП. Не им пукало от проверките, никой не смеел да влезе да ги проверява.

-          Ние обаче сме влизали с инспектори и полиция – опитвам се да опонирам. Смее се:

-          Мислиш ли, че полицията ще те опази? Умен човек си. Нали полицията ще си тръгне, а ти ще се забавиш. И после и майка ти няма да те познае. Аз съм виждал полицай да лази по земята и да се моли да му върнат служебната карта. Не става така, разберете.

Разбираме. Но нали затова не сме отишли в онова, червеното заведение, нито в другото, където се пуши. Дошли сме в Мазе-то, да чуем Buena Vista, Stones и любимата Миленита с черните котараци и Котарашки, който свири с нея и върти този чудесен клуб. Тук е нашата България, каквато я харесваме и обичаме, с готини и толерантни хора, които спазват законите и пушат навън. Без мутри, подкупни министри, корумпирани инспектори, продажни синдикалисти и сакато правосъдие. И без дим в обществените пространства!

Евала бе, граница!* Гранична полиция официално абдикира от спазване на правата на гражданите на ЕС на облекчено преминаване през граничен контрол.

Главен Комисар Захарин Пенов. Фото: ГДГП

Главен Комисар Захарин Пенов, Директор на Гранична полиция, застана официално зад отказ на българските гранични служители да осигурят приоритетно преминаване на европейски граждани през предназначените за тях гишета за гранични проверки. По този начин на практика Гранична полиция институционализира практика на нарушение на действащото право на ЕС, или поне отказва да я прекрати. Така излиза от отговор на Пенов на подадена от мен преди повече от месец жалба по този повод.  Ето предисторията на случая. На 19.07.2013 г. се обърнах към Главна дирекция „Гранична полиция“ (ГДГП)  чрез полето за връзка на сайта й и предоставения там електронен адрес , за това, че граничните служители на бургаската аерогара отнемат едно – макар и дребно наглед – право на гражданите на ЕС: да преминават  през външните граници на съюза при облекчена процедура и без да чакат на обща опашка.  

Както научих чрез просто запитване до европейската информационна служба Europe Direct, това право, и всички други правила за преминаване на границите на съюза, са уредени от Шенгенския граничен код  - европейска регулация (No562/2006) с пряко действие в страните членки, една от които е България.  Според кода, гражданите на ЕС подлежат на „минимална проверка“ при преминаване през границите му, за разлика от гражданите на трети страни, които задължително се подлагат на пълна проверка.  Член 9 на кода постановява задължението на всяка страна членка да обезпечи отделни алеи и информационни знаци за гражданите на ЕС, които преминават границите й на международни летища, а и не само там.

Тези подробности със сигурност са добре известни на Главен Комисар Пенов и неговите служители. Те добре знаят и  че пълната проверка на гражданин от трета страна отнема няколко пъти по-дълго време от облекчената, която е предвидена за европейските. За целите на въпросната облекчена проверка за граждани на ЕС вечерта на 17 юли на международното летище в Бургас  измежду всички работещи гишета бе предназначено едно. Само че работещата в него спретната  граничарка изцяло нехаеше за светлинния надпис  над главата й, чиято функция, според Europe Direct, e да обезпечи „оптимално ниво на преминаване“ за гражданите на ЕС. Вместо това тя методично подпечатваше и въвеждаше в компютъра паспорт след паспорт на граждани от „трети страни“ – най-вече от бившия Съветски съюз, които се тълпяха на опашката пред нея. Разбира се на опашката търпеливо чакаха реда си и граждани на ЕС – поляци, естонци, словаци и, разбира се, българи като моя милост. Когато достигнах до гишето и любезно запитах служителката на ГДГП защо допуска неевропейски граждани да преминават през гишето, получих от нея изумен поглед, и спонтанен  контра-въпрос: "Че аз откъде да ви знам кой какъв е?" След като обясних,  също изумен, че гишето, на което работи е предназначено единствено за граждани на ЕС и посочих табелката над главата й, девойката ме посъветва ехидно  да се оплача „на началниците“ и махна с ръка

Маркировка над граничните гишета. Фото: Летище Бургас

Имах дежа-вю: бях преживял точно същата ситуация, и получил точно същия съвет, от точно толкова елегантна българска граничарка около година по-рано на софийската аерогара. Тогава само написах в блога си; този път реших действително да се оплача. Сторих го  още докато чаках закъсняващия полет за София в претъпканата транзитна зона. Подчертах в жалбата , че отказът да се предостави приоритет на граждани на ЕС при преминаване на граничен контрол противоречи на Договора за присъединяване на ЕС, както и на други административно-правни норми на ЕС. Задължение на граничните служители на ЕС е да съблюдават тези норми и да не допускат граждани с неевропейски паспорти да преминават през определения за европейските коридор. Подчертах, че поведението на граничните служители на практика отнема права на всички притежатели на европейски паспорти, и изразих безпокойство, че това става със знанието на ръководството на ГДГП.  Помолих за спешна намеса и незабавно инструктиране на българските гранични служители за обезпечаване на правата на гражданите на ЕС при преминаване през българските граници на Съюза. На края, извън основния предмет на жалбата, посочих и абсурдния факт, че на летище Бургас през изходящ граничен контрол преминават и пътниците по редовни вътрешни линии, като допуснах, че точно за това ГДГП не носи отговорност.

Тъкмо върху тази последна точка фокусира отговорът си Главният Комисар. Получих го на 27.08.2013 г. Шефът на ГДГП ми отговаря на дълго и широко, че инфраструктурните особености и ограничената площ на салон “Заминаване” на летище Бургас възпрепятстват възможността за обособяване на отделен коридор за извеждане до самолета на пътниците от полетите по вътрешни линии. „При създадената към момента организация, след приключване на процедурите по регистрация за полет и проверка за сигурност, същите преминават през гишетата за гранични проверки, след представяне на бордна карта,” обяснява Захарин Пенов. Всичко това може и да е истина, но тъй като не е указано никъде и никой не го обяснява, аз, а допускам и останалите пътници за София, чинно си изчаках реда и представих личната си карта на униформената граничарка. По-важното е, че това изобщо не е основния предмет на жалбата ми, но пък е основен аргумент  за отказа на директора на ГДГП да я признае за основателна: 

„Във връзка с гореизложеното и предвид факта, че при пътуване с вътрешен полет, пътниците не подлежат на гранични проверки по смисъла на  чл. 7 от Регламент (ЕО) № 562/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници), правилата за предимство при преминаване през гишетата за гранични проверки са неприложими (подчертано в оригинала, б.а.).“

Едва сподавям възхищението си от този перфектен Параграф 22:  не съм получил предимство като Европейски гражданин, защото като пътник по вътрешни линии не би трябвало въобще да минавам през граничен контрол. А за това че съм минал, поради липса на друг начин, не е по вина на ГДГП. Fair enough, както казват англичаните, срещу тази логика просто няма как да възразя. Но все пак жалбата ми беше за друго – за това, че служителката игнорира напълно светлинния знак над главата си и не пропуска хората с европейски паспорти през него с приоритет! Отговорът на Главен Комисар Пенов напълно заобикаля този въпрос. А би било толкова просто да каже „благодаря, прав сте“ и да инструктира служителите си как да изпълняват европейския закон.  Начинът да стане това е прост, пише го и в Шенгенския код:  на гишето за граждани на ЕС не се пропускат паспорти от трети страни.  Ако такива все пак се появят, граничарят отказва да ги обработи и вежливо пренасочва собствениците им към гишето с надпис „Всички паспорти“. Няма да им е приятно, но така е навсякъде в ЕС, надали ще се учудят – както не се учудвахме и ние, българите, до преди 2007 г., когато  чинно си чакахме на опашките за неевропейци. По скоро учудване – и посмешище у чужденците  – предизвиква очевидната неспособност на българските власти да се държат по европейски.

През лятото терминалите са оживени. Фото: Летище Бургас.

Настоявам да бъда разбран правилно – не питая злоба, самодоволство или реваншизъм спрямо руснаци, молдовяни или други неевропейски граждани. Напротив, ако имаше как, бих вдигнал всички граници между хората и бих ги заменил с цветни лехи. Но до тогава искам правилата да се спазват и прилагат, в интерес на гражданите – нали това е смисълът на европейското ни членство? Младата граничарка може би не помни времето преди него, но началникът й няма извинение. Пък и двамата би следвало да са наясно какво е значението на спретнатите им полицейски униформи.  Явно не са. И вместо да се извини и да разпореди на всичките си подчинени да прилагат стриктно законите и правилата и да се държат като европейски граничари, баш началникът им, Главен Комисар Пенов, върти, суче, и от сто баира вода носи, та да ги „покрие.“ Така от отговора му се оказва, че точно в същата вечер бил поставен „своеобразен рекорд за летище Бургас на броя обработени заминаващи и пристигащи пътници в изключително натоварения летен туристически сезон.“ Рекордът се състоял в това, че в салон “Заминаване” били обработвани пътниците за девет полета! „В тези условия, времето за изчакване и физическо преминаване на пътниците през гишетата за гранични проверки  неминуемо се увеличава с произтичащите от това неудобства за пътуващите и натоварване на граничните полицейски служители,“ гълчи ме в отговора си главният граничар на републиката. Сякаш на точно това летище има друг сезон, освен летния. Сякаш тези девет полета не са били планирани от месеци в разписанието на аеропорта. И сякаш правилата са разтегливи локуми и подлежат на неговата и на служителите му преценка, а не са постулирани от европейски и наши закони.

Може темата да се стори някому по-незначителна или по-маловажна от безумията в митниците, станали повод за класическия материал на Еленко Еленков „Евала бе митница“ публикуван в „Дневник“ през 2009 г, от който заимствам заглавието. Но намирам, че казусът „граница на ЕС“ си заслужава да се разнищи в подробности. Той засяга принципен за всички българи, и всички останали европейци, въпрос: прилагат ли българските институции, и конкретно в случая гранична полиция, европейското право?  Отказът на  ГДГП да приеме един напълно добронамерен сигнал за основателен говори за обратното. Нямам намерение да се примиря с това – просто не ме устройва да съм гражданин на страна, чиито институции с лека ръка пренебрегват правилата, въдворени от ЕС в моя полза.  Препращам тази кореспонденция до Министъра на вътрешните работи, като висшестоящ държавен орган спрямо ГДГП, с настояване да докаже, че българската гранична полиция поне се опитва да осигури ли гарантираните на  европейските граждани права.

В послеслов, държа да подчертая пълната си добронамереност към Главния Комисар, и служителите му. Спретнати са, и сравнително вежливи. Говорят английски. Чудесно е, че той лично отговаря на подаден от гражданин имейл. Чудесно е, че и той го прави по имейл. Всички ние българите, както и европейските и неевропейските граждани, които посещават страната ни, ще живеем по-добре, ако полицията и институциите на България стриктно прилагат европейските правила и норми. Спазването им не е признак на тоталитаризъм или нечовечност към гражданите на трети страни, а тъкмо напротив. И за да не бъда голословен, споделям начина, по който граничните служители могат едновременно да спазят буквата на закона и да дадат шанс на неевропейските граждани да преминат по-бързо през границата: просто щом гишето за ЕС-паспорти остане празно, служителят в него подканва  пътник, комуто е дошъл редът на съседната опашка, за неевропейски граждани. Така хем не бездействат, хем помагат на хората, хем всичко е по правилата. Правят го англичаните, спокойно могат да го правят и служителите на ГДГП – с усмивка и добро настроение.

--

*“Евала бе, митница“ е заглавието на вдъхновяващ материал на Еленко Еленков, изобличил в „Дневник“ поведението на митническите служители  през януари 2010 г. и предизвикал промени и реформи в начина, по който се третират пощенските пратки от Европейския съюз.