Бунтът на думите!

А вие правите ли даун…шифтинг?  „Капитал“ LIGHT провокира. За това чудо да няма българска дума? Абсурд! За отказ от светското, от рутината, от "спускането по течението". Те у нас открай време виреят, все някое определение ще им е останало. Хайде, на помощ, закъсала памет. Не, не е самолюбие.  Исихазъм - не, това е теология, при това византийска. Тоз, който живее както сам иска, е – ами да, саможив. Еврика! Проверявам. Гугъл мълчи назидателно. Тълковният речник направо гълчи - даскал същински:  „саможивост“, отсича, е нещо срамотно, между егоизъм и темерутщина.

Не му вярвам. Подозрях конспирация. Има думи, опасни за всеки ред и всяко статукво. Те не се изкореняват по никакъв начин: нито с бой, нито с арести, нито дори с инквизиция. Затова ги заливат с омраза и ги тъпчат в помия, подменят им смисъла, правят ги мръсни, цинични, обидни. Все са думи за свободата човешка:  сам да се учиш; сам да се изявяваш – с мнение, цвят на кожата, вяра или пол. Свободно да любиш - без дребен шрифт и посредници. И не просто сам да стоиш, а сам да живееш - без управници, без държава, без бирници. 

Саможивост ухае на метеж, на различност. Днес се нуждаем от нея, така е. Затова вместо даун…лоудинг, на бунт срещу речника!  Да живеят саможивите.

Коментирам материал на Иво Инджев в уважавания от мен E-вестник, под заглавие "Разоръженият неутралитет на немите ни медии пред крясъците на антисемитите." Материалът казва различни, по принцип вярни неща. Но според мен ги свързва по не особено убедителен начин. Да, антисеметизмът и фашизмът в България се надигат, и да, бездействието на властите е престъпно. Недопустими са постоянното издигане на хитлеристки символи по футболните мачове, безнаказаността на нео-нацистките и скинарски атаки, легитимирането от множество коментатори на клането в Норвегия преди година, защото "либералите си го търсели." Истина е и че съветските версии за българската история продължават да се насаждат в масовата представа от натрапени през социалистическия период пропагандатори, които се ползват с неограничен достъп до пословичните ни със зависимостта си и ниското качество на журналистиката медии. 

Слабостите и липсата на реална аналитична и разследваща журналистика, ясно проличаха при отразяването на бургаския атентат. Но сред тях, освен споменатите от автора примери, попада и сляпото цитиране и позоваване на израелски източници и становища, много от които звучат доста неубедително. Факт е, че в Тел Авив на власт е правителство, което употребява атентата и другите атаки срещу сънародниците си, за засилване на националистическата риторика. Неубедително прозвучаха клетвите на Нетаняху, че знае със сигурност кой стои зад атентата, направени още преди да угасне пожарът в Бургас, и преди да са предприети каквито и да било следствени действия. Версиите, според които зад атентата стои непременно  а. Иран, и  б. Ал Каида, може и да са вярни, но бяха насадени прекалено бързо и агресивно, с помощта на същите тези медии.

Нечовечност край пътя и как да не й се даваме

Под обсада сме от изнервени, пречупени, комплексирани, стресирани хора. Те са агресивни към околните защото са загубили уважението към себе си. Търсят реализация чрез агресия, цинизъм, простащина, консумативност, тъй като са лишени от други възможности. Принуждават ни да се пазим от тях, когато самите те имат нужда от помощ. 

Тези мисли споделих като спонтанна реакция към текста поместен на 1 май в Дневник  под заглавие „Изнервен шофьор преби друг пред семейството му на магистрала "Тракия".“ Шокиращият текст е дело на колегата ми от Факултета по журналистика Георги Пауновски, който е и единият от героите в разказаната история. Впечатлен съм от решението и, да, мъжеството му да разкаже случката, в която самият той става жертва на шосейна агресивност, и силно се надявам травмата за него и семейството му да отшуми бързо. Но дори и без личната ми симпатия към автора, разказаният и преживян от него случай предизвика внимание, тъй като надали има българин, който да не е преживял или станал свидетел на подобен инцидент. Пауновски, водещ автомобилен журналист, успешно дефинира сериозния структурен проблем, който е в центъра на материала му:  „От няколко месеца споря с колеги, пишещи за автомобили, като защитавам тезата, че по българските пътища толерантността се повишава. От днес вече съм на друго мнение, след като бях бит от шофьор, решил че му преча като се "влача" със 130 км/ч по магистралата, а и имам наглостта да му правя забележка.“

Действително, става дума за толерантността и човечността по пътищата и навсякъде другаде из България. Очевидната им липса се потвърждава не само от незабавния поток от подобни истории, споделени от приятелите ми в мрежата - както в пресата, под заглавия като „Млатиха бизнесмен с бухалка пред очите на дъщеричката му“, така и в лични разкази. Като този на Методи Байкушев, адвокат от Благоевград, който описва усещането си при шофиране в България така: „Ежедневно ми се случва следния феномен: независимо дали съм на магистрала или на многолентов булевард, когато изпреварвам в най-лява лента при максималната разрешена скорост, винаги на втората секунда се появява някой отзад изключително настоятелно да присветва и/или свири и то най-често още по време на изпреварването, т.е. в момента, в който аз няма къде да отида, за да му направя път освен да продължа да изпреварвам.“

Самият аз съм имал подобни инциденти често през последните години. Толкова често, че помня само най-фрапиращите.  Обединява ги това, че са свързани с коли и шофьори.  При един от тях пред Бургаското летище ми налетя на бой собственик на кола, която бях взел под наемПо. Уникалното в случая беше, че се разигра пред униформени полицаи, които бързо взеха негова страна, а след това ни "ескортираха" до граничния преход с думите "абе господине,  вие сте се спасили, живеете в чужбина, не знаете ли как е тука...“ Беше доста комично, макар и стресиращо, а тригодишната ми тогава дъщеря и досега помни как сме се "прегръщали" с един чичко на паркинга.

В друг случай шофьорка от столичната такси компания „ОК Супер Транс“ закова спирачките и нареди да напуснем от колата й малко след отпътуването от Терминал 2 на софийското летище. Причината: нежеланието ми да слушам и симпатизирам на разказа й за тежката и неблагодарна съдба на таксиметровите шофьори, експлоатацията на която са подложени от „шефовете“, и неприемливо ниските според нея цени на таксиметровите услуги, минути след като тълпа разярени нейни колеги бяха крещяли насреща ми "къв багажник, ше плащаш двойно, като пътуваш така е..." За разлика от мъжките си колеги, дамата не крещя, нито налетя на бой, просто ни свали от колата. Не я умилостивиха нито изтощените след повече от денонощие път деца, нито куфарите, които трябваше да извлечем отново в декемврийската привечер. Стресна се единствено когато Емеше на слизане й заяви на развален български, че това, което прави не подхожда на човешко същество, камо ли на жена и майка. 

По принцип симпатизирам на човешката неволя. И Емеше рядко говори български, а още по-рядко застъпва традиционнистки джендър възгледи. Харесва България. Но винаги, когато се почувстваме добре, и ни се завърти мисълта да се установим трайно в България, мъдро припомня тези инциденти, като доказателство, че тук простащината и нечовечността са на власт. Макар и да не губим увереност, че няма да е винаги така, честите срещи с тях са доста обезкуражаващи. Но защо те се случват най-вече край пътя?  Според Милен Михайлов, адвокат с практика в областта на човешките права,  статистиката сочи, че реакциите на шофьорите са непропорционални като сила и интензивност, в сравнение с проблема. В Англия, твърди той, често се случвало при засичане на два автомобила, дори когато няма реални повреди, единият шофьор да стреля по другия. „На какво се дължи това - дали на наранено "мъжко" его, дали на някаква друга причина - отговорът трябва да дадат психолозите. За мен обаче е ясно, че такива нерваци трябва да получават сериозни наказания, за да мислят следващия път, преди да правят зулуми,“ коментира Михайлов.

Действително, обезкуражаващо е усещането за безпомощност и неспособност на държавата да защити порядъчните си граждани от хулиганите, да възпре агресията и да я направи неприемлива. За да има промяна, законите трябва да се прилагат и да се спазват, обобщава Мариана Ахрянова от мрежата за гражданско действие BlueLink.net. А в България това не се случва. „Нечовечността“, която долови Емеше, е  повсеместна. Тя замества базовите морални норми, които традиционно свързваме с човеколюбието, уважението, взаимопомощта. Замества ги с алчност, криворазбран индивидуализъм, консумативност, съперничество и недоверие. В условията на нисък материален и културен стандарт, тези нови императиви унищожават достойнството и самоуважението на мнозина, пречупват нравствените им устои, карат ги да намразят себе си и околните.

Синдромът засяга почти всички. Самото участие в пътното движение на България - както за съжаление и в другите обществени процеси - предполага и сякаш изисква агресивност, арогантност, неспазване на правилата. Забелязах го преди десетина години, когато заживях в чужбина и започнах да се боря с навиците си от българското шофиране: да спирам на зебри, да карам с разрешената скорост, да подавам задължително мигач, да "пускам" пред мен колеги когато мигнат за престрояване и пр. И щом се понаучих, осъзнах колко трудно ми е да го правя когато съм отново в България. Непоносимо е за мнозинството от сънародниците ми някой да кара – и да живее – спокойно, вежливо, по правилата. Съпротивата срещу това е огромна - клаксони, светканици, жестове, засичания, откровени заплахи. Цинизъм, систематично изкореняване на ценностите, и просто злоба, заливат ежедневието, и преливат по форумите в интернет.

Най-обезпокояващото, което забелязах у себе си, е че и аз ставам агресивен в шофирането и поведението си, когато съм тук. Явно ми липсва самообладанието да отговоря вежливо, когато поредният грубиян се опитва шумно да ми се наложи. Явно, масовата обществена култура не прощава и никой не е имунизиран срещу нея. Единственият начин е постоянно да се взираме в постъпките и мислите си, да плевим нечовечността у себе си и у другите, да я разобличаваме, и да се наслаждаваме на тънкото осъзнато удоволствие от това че така ставаме различни, и поне с една идея по-добри.

Градските кучета и градските хора

Проблемите с бездомните кучета са проблеми на хората, с тяхната урбанизирана, неекологична, консумативна и нездравословна човешка свръхпопулация. Приписването им на "еколози" и "природозащитници" е пореден и опасен опит за манипулация на общественото мнение в погрешна посока. Много хора изпитват симпатии към четириногите уличници. Не само поради наследствената привързаност на човеците към кучетата, но и в следствие на изконната връзка между хората и животинския свят. Но кучетата не са диви животни. Като вид те отдавна са загубили мястото си в екоравновесието на природата. А проблемът със съвременните им бездомни събратя е, че не са и домашни, както предполага генотипът им от хилядолетия насам. Така хората, които интуитивно обичат домашните си любимци, и също интуитивно търсят връзка с дивата природа, се оказват лице в лице със съвсем различен вид. 

Той не е нито "най-добрият приятел на човека" от хилядолетия, нито има рефлексите и поведението на див звяр. Това го прави много по-опасен и коварен и от двамата.  Затова той се увърта около човешките обитания за  храна и подслон, но живее в глутници; не питае нито привързаност, нито вродения страх на дивото животно от човека; и не се колебае да го атакува при числено и друго надмощие. Опазването на този вид не е част нито от природозащитата, нито има нещо общо с традиционния човешки хуманизъм.

Човекът е напълно неподготвен за срещата с Canis urbanus. Защото и той вече не е добрият стар Homo sapiens, привикнал традиционно да живее в малки общности, със семейни домове, къщи, дворове, градини и досег до природата. Градският човек е също толкова младо еволюционно образувание, колкото и градското куче. Той живее в масови, претъпкани градски гета, напълно непригодни за естествените му потребности. Той е загубил прекия досег с природата, от който през хилядолетията е черпил храна и препитание, и е станал напълно зависим от индустриални и социални структури. А това го прави много уязвим, озлобен, лесен за манипулация.

От десетилетия обществените науки доказват пряката зависимост на човешкото благоденствие от достъпа до чиста, съхранена и здравословна околна среда. Целта на съвременните развити демокрации е осигуряване на балансиран, разумен, достоен, човешки начин на живот. 

Постигането на тази цел изисква сериозни промени в обществото, и ще засегне интересите на тези, които печелят от съществуващото му състояние. И тъкмо те безогледно се стремят да компроментират и очернят природозащитното движение, като му приписват всевъзможни грехове. Сред тях напоследък се нареди и сляпата защита на Canis urbanus. "Еколозите" са отново злите бедсърдечни хора, които, според угодническите медийни писания, ценят човешкия живот по-малко от този на бездомния пес. Подобна манипулация е не само нечестна, но и откровено вредна, тъй като насочва справедливия обществен гняв от болната върху здравата глава. Решението на "кучешките" проблеми е възможно единствено като част от трайното и устойчиво решение на "човешките" - в рамките на хармонично, хуманно, демократично общество, което не робува на пазарни, печалбарски и консумативни химери.

Писмо за освобождаване на арестуваните в Русия пънк-рок активистки

До: Юрий Николаевич Исаков
Извънреден и пълномощен посланик на Руската федерация в Република България
1113, София, бул. Драган Цанков 28

Копие: Министерство на външните работи на Република България

Уважаеми господин Исаков,

Обръщам се към Вас по повод на задържането от руските власти на гражданските активисти Мария Алёхина и Надежда Толоконникова за срок от 2 месеца по подозрение, че с феминистката пънк-рок група Pussy Riot са изпълнили песни срещу новоизбрания президент на Русия Владимир Путин.  За това двете активистки може да получат до 7 години затвор за хулиганство. Двете млади жени имат деца на по 4 - 5 години. След ареста двете са обявили гладна стачка.

Задържането и хвърлянето в затвора на хора, които упражняват правото си на свободно изразяване, е недемократичен и нечовешки акт. Подобно действие е унижение за Русия, руския народ и лично за президента Путин. То поставя под съмнение свободолюбието и цивилизационните постижения на руското общество и държава, и преставлява стъпка назад към най-мракобесните периоди на историята им.

С това писмо настоявам пред Вас като посланик на Русия в България за незабавното освобождаване на двете задържани руски майки. Това е единственото достойно действие, което може да покаже пред хората на Русия, България и целия цивилизован свят, че страната Ви е част от него.

С уважение,

Павел П Антонов

За чалгата и пост-модернизма: Фейсбук диалог с екоактивиста Петко Ковачев

Разговорът тръгна от този клип, публикуван във Фейсбук под наслов "к'во става тука бе????" от Петко Ковачев. Видимо, клипът представлява интерпретация на популярен преди години хит на Милена Славова от млада певица, очевидно асоциирана с т.нар. турбо-, поп- или просто фолк музикална индустрия. Под него се наблюдаваха коментари, като: "Не е истина, нали?", "Отврат!", и дори "Уджас!", въпреки цитираното от някого обяснение на певицата, Саманта, че песента и била "подарък" от Милена Славова, която оценила тембъра и желанието й да пее рок музика.

Познавам Ковачев от години като непримирим природозащитник и пиятел на бира, но най-голям интерес за мен предизвиква непресъхващата му способност да анализира и концептуализира идеологически проблемите, с които го среща ежедневието. Освен десетки часове прекарани в разгорещени диалози на висок глас по време на различни работни срещи и форуми, с Ковачев ме свързва една политическа визия, която поставя природозащитата в контекста на гражданското участие в управлението и стремежа към демокрация и добро управление в обществото.

Ето защо си позволих да задам провокационен въпрос на участниците: " в случая кое по-точно не ви харесва: песента на Милена, гласа на момичето, тангото на заден план, или белия сатен?" Предавам по-долу отговора на Ковачев и последвалия го диалог между нас, без повече коментари.

Petko Kovachev Антонка, образно казано, все едно е наркодилър да ми води пропаганда за здравословен начин на живот докато пласира наркотици на децата. Това - за Митко Пайнера, не за подробностите и какъв глас или гърло има мацката...

Pavel Antonov Наркотик на децата е страшно нещо. Пак казвам, не одобрявам социо-културната страна на турбо-фолка. Но масовата култура е такава навсякъде. Лейди Гага повече ли ти харесва? Един прагматичен - макар и поостарял текст, който до голяма степен обяснява ситуацията: <линк към статия в "Капитал" от Алексей Лазаров>
Petko Kovachev хахаха, не, гагата също не е мой тип :-))) в края на краищата нито ти, нито митко пайнера, нито дори целият свят да ми се тръшне пред портата, за да ме убеждава в прагматичната модерност и постмодерност, ще успеете да промените някои (не много, но някои) неща... и музиката е едно от тях. а ако ми се тръсне целия свят - бъди уверен, че ще намеря напалм за всички навлеци... и ще звучи <линк към пасаж от филма "Апокалипсис сега"> (Отварям скоба за да поясня, че в случая Ковачев според мен използва пасажа от "Апокалпсис сега" като референция към усещането за мощ и унищожение, което предпоставя Вагнеровата музика, без одобрение на конкретно обрисувания във филма милитаристичен сюжет.)
Pavel Antonov Гагите не са това, което са, Ковачев !) Клипчето, което си пуснал, си е... нищо особено в най-лошия случай, а песента е добра. Но отричането на чалга-културата е може би най-съхранения засега жалон на една ценностна система, която пазарни...я мейнстрийм руши. Затова много хора го отстояват, понякога за сметка на видимата реалност. Опазването на природата е друг подобен жалон, мисля.
Същата ценностна система осъжда и изтребването на невинни човешки същества за нуждите на нечия милитаристична хегемония, апропо. Наздраве!
Petko Kovachev Няма невинни, ако искат да ми натресат чалга :-))))
Pavel Antonov абе ще стане от тебе борец срещу пост-модернизма, само чакай да видиш още малко пазарна идеология в действие :)

Petko Kovachev хахаха, внимавай, че покрай пост-модернизма ще го отнесе и мултикултурализма :-))))

Неда и ние

Смърт на екрана. Не изиграна от актьори. Без червена боя и специални ефекти. Наистина. В събота животът угасна в очите на едно младо момиче. Пред камерата. И от там - в мрежата. Почти на живо - колкото и нелепо да звучи. Стотици хиляди, милиони гледаха. Интернет позволява това. А ние?

Аз не можах. Линкът се зъбеше пред очите ми от всички прозорци. Туитър. Ю-тюб. Фейсбук. После по форумите във "Дневник", "Медиапул"... Едно момиче умира пред очите на баща си. Неда. Дори само името ме накара да настръхна. Да прегърна дъщеря си. Да си представя. Да бликне омразата ми към всички диктатори, насилници, убийци на деца.

Но да натисна бутона, така и не успях. Инстинкт за самосъхранение, може би. Да видиш смърт е страшно - умираш и ти, и ставаш убиец. Много възпитателно - това са знаели още древните римляни, които водели децата си да гледат екзекуции през уикенда. И много възбуждащо за тълпите, които ревяли в транс от трибуните.

И Неда я убиха през уикенда. Почти едновременно с шока от гледката, по форумите потече роптаене: защо старите медии не показаха нищо? Защо мълчат и разтягат лукуми? СиЕнЕн не се сдържали, пуснали кадрите много по-късно, с надпис, че не са проверени. А ревовете продължават. Едните: как Западът търсел петрола, а Щатите търсели плячка. Другите: как ислямът убивал, даже собствените си деца, както всички видяха.

Тук Неда изчезна. Забравиха я щом заситиха ненаситните си инстинкти с кадрите от нейната гибел. Наместо отказаното от аятолаха ислямско погребение, прибраха тялото й в старите си прашасали кутии от догми, идеологии и религии, и всичко си остана на мястото. До следващия път.