Журналистика за пътниците

Шумотевицата в медиите около изоставените от "Райън ер" около 300 български пътници на летище до Рим е напълно основателна. Дълг на журналистите да информират зрителите и читателите си и да изобличават безобразията и беззаконията. Неприемливо в случая по-скоро премълчаването на името на авиокомпанията от повечето медии - на принципа гарван гарвану око не вади, за което алалармира в социалните мрежи редакторът на "Е-вестник" Иван Бакалов.

Не всички журналисти са на това мнение.  Журналист и опитен пътешественик се запита публично, също в мрежата, защо медиите трябвало да се занимават с проблемите на хора, тръгнали на "бедняшки екскурзии"? В общи линии твърдението беше, че изоставянето на пътници след отменен полет си било най-обичайно нещо, всички те са си приели рисковете като са се качили на тази авиокомпания, да си търсят правата и да се оправят, както правим всички ние в подобни ситуации.

Така е. Но точно от тези "бедняшки" - и действително безпомощни - пътници богатеят нискобюджетните но високооборотни компании, на чиито криле лети бедняшката масова консумация. Най-цинично е, че повечето такива компании често нескрито унижават клиентите си, издевателстват над тях и пренебрегват дори гарантираните им от европейските закони права. За целта разчитат точно на липсата на опит, финанси и правна грамотност у пасажерите си.

На същото отношение често са изложени и работещите в такива компании, от които се изисква изпълняват нечовешкото отношение към клиентите. Печелившият бизнесмодел, при който бедни и безправни служители третират зле бедни и безправни пътници, със сигурност не се нуждае от независима обществено отговорна журналистика.

За пръв път се натъкнах на този факт през 2009 г., когато разследващата програма на BBC "Панорама" разкри някои от елементите му в репортаж за практиките на "Райън ер". Тогавашния бос на компанията Майкъл О'Лири отговори  арогантност, изцяло в тон с неолибералната пропаганда, според която единственото право е правото на парите и онзи, който ги печели и притежава. 

В основата на атаката на "Райън ер" тогава бе поставено от компанията условие О'Лири да говори пред BBC без да се редактира интервюто му. Това условие обаче напълно зачеркваше смисъла на редакционната независимост на медията, основаваща се на мисията й да отстоява обществения интерес. Преуспелият мултимилионер О'Лири имаше нужда просто от микрофон и камера, без редакционна намеса - място за журналистика в неговия свят не се предвиждаше.  

Журналистиката, принизена до стойка за микрофон, днес става все по-разпространена, както из родната ни медийна среда, така и по света.  Но BBC отказа да я приеме. Вместо това изпрати репортер, който пресрещна и интервюира О'Лири навън, извън контролираната среда на компанията му.  В този разговор О'Лири многократно обвини "Панорама" и BBC, че преследват собствен дневен ред, че задават "заредени" въпроси, и натякваше, че единственият начин да говорят с него е в нередактирано интервю. На няколко пъти упрекна медията, че "хаби" събраните по силата на британския закон задължителни такси от ползвателите на телевизионни приемници, с които се финансира обществената телевизия.

Арогантността на този бизнес модел и претенцията му да не бъде излаган на критично медийно отразяване се базира на търговския му успех. До ден днешен "Райън ер" вози най-много пътници в Европа и се слави със статистически висока сигурност. Но през есента на 2017 фасадата на бизнес модела й се пропука, след като пилотите й предприеха безпрецедентни протестни действия срещу условията на труд в "Райън ер". Тогава компанията отмени десетки полети и провали плановете на хиляди пътници.

Колеги по оръжие

Случи се пак! Почти 4 години след случката в Бургас, при която граничарка очевидно не правеше разлика между европейски и неевропейски граждани, въпреки светлинния сигнал, запален над главата й, днес се натъкнах на същото, този път на софийското летище. Този път обяснението за нарушаването на правилата и интереса на българските граждани, което получих от униформения български блюстител на закона беше "колегиалност"!

Около 9.00 сутринта слязох от препълнения самолет на "Турски авиолинии" и бързо се отправих към границата ,тъй като бързах за важна среща в 10.00. Ориентирах се към коридора, маркиран за европейски граждани, воден от опита, че там проверките са по-краткотрайни и съответно, ще загубя по-малко време. Уви, не така мислеше младият граничен полицай на сутрешна смяна в гишето до автоматичния паспортен четец. Повече от 5 минути той мъдрува над паспорта на турски гражданин, наредил се в "европейския" коридор. Проблемът очевидно беше сериозен, защото в един момент граничарят все пак го върна, като изпрати с него по-младата си колежка, която до момента имаше за задача да пропуска хората, преминаващи през съседното автоматично паспортно гише. В нейно отсъствие въпросният служител продължи да обслужва двете гишета едновременно.

Когато достигнах до него, попитах го дали паспортът, заради който сме чакали, не е бил турски? Потвърди най-спокойно. Тогава защо не е пренасочил нарушителя към правилната опашка, попитах, като посочих табелата над главата му. Не можел да остави на колегите си на съседното гише сами са се справят с огромната, според него, тълпа пътници с турски паспорти, вдигна рамене служителят.

"Вие не виждате ли колко хора има на тази опашка?", запита ме той реторично. Виждах, около 20 души се редяха пред всяко от гишетата с надпис "Всички паспорти". "Е как мислите, мога ли да оставя колегите сами да се справят с това?", заключи той. Значи заради едната колегиалност нарушавате европейските правила и ни карате да чакаме, изумих се аз. "Ами щом така го разбирате, да"!, натърти със смесица между горчивина и гордост, униформеният граничар.

Винаги съм се удивлявал колко вкоренена е кастово-еснафската средновековна солидарност в уж съвременното ни общество, не досега не бях полувал пряко потвърждение от униформен служител, че колегиалността му е по-важна от закона и правилата, които е назначен да прилага. Най-случайно предишната вечер бях висял над 30 минути на опашката за "Граждани от други държави" на истанбулското летище, докато притежателите на турски паспорти влизаха в държавата си около 3 пъти по-бързо. На няколко пъти отчаяни чужденци се опитваха да минат през видимо по-бързите "турски" ръкави, и бяха безмилостно връщани в началото на тяхната си опашка. Подобно отношение съм виждал и във Виена, и в Будапеща, където живея.  Изпитвал съм го и на собствен гръб в предевропейските времена.

Споделих съвсем накратко всичко това с въпросния служител, като добавих че за същото съм подавал вече веднъж оплакване до ръководството на Гранична полиция. "Ами оплачете се пак", ехидно се подсмя той, като ми напомни, че в момента пък аз губя времето на останалите пътници. Прав беше, продължих на родна територия към срещата ,за която бързах, най-случайно в Министерския съвет на републиката. Но трудно отказвам на подобни покани.

Държа пак да подчертая, че не злорадствам и не подкрепям дискриминацията на хора въз основа на националната им принадлежност и не вярвам, че визите и стените по границата са начина за решаване на геополитическите и глобални проблеми. Нещо повече: неведнъж съм изразявал симпатия към българските полицаи, които са принудени да работят при унизително лоши професионални и социални условия. От системата, обществото - т.е. всички нас! Затова съм наясно, че трудно можем да предявяваме претенции към тях, че не са лоялни към нас, въпреки че уж заплатите им излизат от нашите данъци.

И все пак, полицаите трябва да спазват правилата. Това е базов възпитателен фактор на правовата държава. Презрителното отношение на униформените към законовите норми в собствената им професия е ужасяващ синдром на беззаконието, което доминира обществената тъкан. Той говори за безпомощността им пред беззаконието, корупцията и връзкарството, които просмукват високите , средни и ниски етажи на държавата. И като няма как да им се противопоставят, полицайте гледат поне да се подкрепят един-другиго - както правят и всякакви други угнетени групи, каквито са шофьорите на таксита или лекарите, например.

Да не говорим колко лошо е за европейската интеграция на България да не се прилагат правилата на съюза създадени да защитят и привилегироват гражданите му. Особено когато другите му правила, които ги ограничават, се прилагат стриктно.

Евала бе, граница!* Гранична полиция официално абдикира от спазване на правата на гражданите на ЕС на облекчено преминаване през граничен контрол.

Главен Комисар Захарин Пенов. Фото: ГДГП

Главен Комисар Захарин Пенов, Директор на Гранична полиция, застана официално зад отказ на българските гранични служители да осигурят приоритетно преминаване на европейски граждани през предназначените за тях гишета за гранични проверки. По този начин на практика Гранична полиция институционализира практика на нарушение на действащото право на ЕС, или поне отказва да я прекрати. Така излиза от отговор на Пенов на подадена от мен преди повече от месец жалба по този повод.  Ето предисторията на случая. На 19.07.2013 г. се обърнах към Главна дирекция „Гранична полиция“ (ГДГП)  чрез полето за връзка на сайта й и предоставения там електронен адрес , за това, че граничните служители на бургаската аерогара отнемат едно – макар и дребно наглед – право на гражданите на ЕС: да преминават  през външните граници на съюза при облекчена процедура и без да чакат на обща опашка.  

Както научих чрез просто запитване до европейската информационна служба Europe Direct, това право, и всички други правила за преминаване на границите на съюза, са уредени от Шенгенския граничен код  - европейска регулация (No562/2006) с пряко действие в страните членки, една от които е България.  Според кода, гражданите на ЕС подлежат на „минимална проверка“ при преминаване през границите му, за разлика от гражданите на трети страни, които задължително се подлагат на пълна проверка.  Член 9 на кода постановява задължението на всяка страна членка да обезпечи отделни алеи и информационни знаци за гражданите на ЕС, които преминават границите й на международни летища, а и не само там.

Тези подробности със сигурност са добре известни на Главен Комисар Пенов и неговите служители. Те добре знаят и  че пълната проверка на гражданин от трета страна отнема няколко пъти по-дълго време от облекчената, която е предвидена за европейските. За целите на въпросната облекчена проверка за граждани на ЕС вечерта на 17 юли на международното летище в Бургас  измежду всички работещи гишета бе предназначено едно. Само че работещата в него спретната  граничарка изцяло нехаеше за светлинния надпис  над главата й, чиято функция, според Europe Direct, e да обезпечи „оптимално ниво на преминаване“ за гражданите на ЕС. Вместо това тя методично подпечатваше и въвеждаше в компютъра паспорт след паспорт на граждани от „трети страни“ – най-вече от бившия Съветски съюз, които се тълпяха на опашката пред нея. Разбира се на опашката търпеливо чакаха реда си и граждани на ЕС – поляци, естонци, словаци и, разбира се, българи като моя милост. Когато достигнах до гишето и любезно запитах служителката на ГДГП защо допуска неевропейски граждани да преминават през гишето, получих от нея изумен поглед, и спонтанен  контра-въпрос: "Че аз откъде да ви знам кой какъв е?" След като обясних,  също изумен, че гишето, на което работи е предназначено единствено за граждани на ЕС и посочих табелката над главата й, девойката ме посъветва ехидно  да се оплача „на началниците“ и махна с ръка

Маркировка над граничните гишета. Фото: Летище Бургас

Имах дежа-вю: бях преживял точно същата ситуация, и получил точно същия съвет, от точно толкова елегантна българска граничарка около година по-рано на софийската аерогара. Тогава само написах в блога си; този път реших действително да се оплача. Сторих го  още докато чаках закъсняващия полет за София в претъпканата транзитна зона. Подчертах в жалбата , че отказът да се предостави приоритет на граждани на ЕС при преминаване на граничен контрол противоречи на Договора за присъединяване на ЕС, както и на други административно-правни норми на ЕС. Задължение на граничните служители на ЕС е да съблюдават тези норми и да не допускат граждани с неевропейски паспорти да преминават през определения за европейските коридор. Подчертах, че поведението на граничните служители на практика отнема права на всички притежатели на европейски паспорти, и изразих безпокойство, че това става със знанието на ръководството на ГДГП.  Помолих за спешна намеса и незабавно инструктиране на българските гранични служители за обезпечаване на правата на гражданите на ЕС при преминаване през българските граници на Съюза. На края, извън основния предмет на жалбата, посочих и абсурдния факт, че на летище Бургас през изходящ граничен контрол преминават и пътниците по редовни вътрешни линии, като допуснах, че точно за това ГДГП не носи отговорност.

Тъкмо върху тази последна точка фокусира отговорът си Главният Комисар. Получих го на 27.08.2013 г. Шефът на ГДГП ми отговаря на дълго и широко, че инфраструктурните особености и ограничената площ на салон “Заминаване” на летище Бургас възпрепятстват възможността за обособяване на отделен коридор за извеждане до самолета на пътниците от полетите по вътрешни линии. „При създадената към момента организация, след приключване на процедурите по регистрация за полет и проверка за сигурност, същите преминават през гишетата за гранични проверки, след представяне на бордна карта,” обяснява Захарин Пенов. Всичко това може и да е истина, но тъй като не е указано никъде и никой не го обяснява, аз, а допускам и останалите пътници за София, чинно си изчаках реда и представих личната си карта на униформената граничарка. По-важното е, че това изобщо не е основния предмет на жалбата ми, но пък е основен аргумент  за отказа на директора на ГДГП да я признае за основателна: 

„Във връзка с гореизложеното и предвид факта, че при пътуване с вътрешен полет, пътниците не подлежат на гранични проверки по смисъла на  чл. 7 от Регламент (ЕО) № 562/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 година за създаване на Кодекс на Общността за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници), правилата за предимство при преминаване през гишетата за гранични проверки са неприложими (подчертано в оригинала, б.а.).“

Едва сподавям възхищението си от този перфектен Параграф 22:  не съм получил предимство като Европейски гражданин, защото като пътник по вътрешни линии не би трябвало въобще да минавам през граничен контрол. А за това че съм минал, поради липса на друг начин, не е по вина на ГДГП. Fair enough, както казват англичаните, срещу тази логика просто няма как да възразя. Но все пак жалбата ми беше за друго – за това, че служителката игнорира напълно светлинния знак над главата си и не пропуска хората с европейски паспорти през него с приоритет! Отговорът на Главен Комисар Пенов напълно заобикаля този въпрос. А би било толкова просто да каже „благодаря, прав сте“ и да инструктира служителите си как да изпълняват европейския закон.  Начинът да стане това е прост, пише го и в Шенгенския код:  на гишето за граждани на ЕС не се пропускат паспорти от трети страни.  Ако такива все пак се появят, граничарят отказва да ги обработи и вежливо пренасочва собствениците им към гишето с надпис „Всички паспорти“. Няма да им е приятно, но така е навсякъде в ЕС, надали ще се учудят – както не се учудвахме и ние, българите, до преди 2007 г., когато  чинно си чакахме на опашките за неевропейци. По скоро учудване – и посмешище у чужденците  – предизвиква очевидната неспособност на българските власти да се държат по европейски.

През лятото терминалите са оживени. Фото: Летище Бургас.

Настоявам да бъда разбран правилно – не питая злоба, самодоволство или реваншизъм спрямо руснаци, молдовяни или други неевропейски граждани. Напротив, ако имаше как, бих вдигнал всички граници между хората и бих ги заменил с цветни лехи. Но до тогава искам правилата да се спазват и прилагат, в интерес на гражданите – нали това е смисълът на европейското ни членство? Младата граничарка може би не помни времето преди него, но началникът й няма извинение. Пък и двамата би следвало да са наясно какво е значението на спретнатите им полицейски униформи.  Явно не са. И вместо да се извини и да разпореди на всичките си подчинени да прилагат стриктно законите и правилата и да се държат като европейски граничари, баш началникът им, Главен Комисар Пенов, върти, суче, и от сто баира вода носи, та да ги „покрие.“ Така от отговора му се оказва, че точно в същата вечер бил поставен „своеобразен рекорд за летище Бургас на броя обработени заминаващи и пристигащи пътници в изключително натоварения летен туристически сезон.“ Рекордът се състоял в това, че в салон “Заминаване” били обработвани пътниците за девет полета! „В тези условия, времето за изчакване и физическо преминаване на пътниците през гишетата за гранични проверки  неминуемо се увеличава с произтичащите от това неудобства за пътуващите и натоварване на граничните полицейски служители,“ гълчи ме в отговора си главният граничар на републиката. Сякаш на точно това летище има друг сезон, освен летния. Сякаш тези девет полета не са били планирани от месеци в разписанието на аеропорта. И сякаш правилата са разтегливи локуми и подлежат на неговата и на служителите му преценка, а не са постулирани от европейски и наши закони.

Може темата да се стори някому по-незначителна или по-маловажна от безумията в митниците, станали повод за класическия материал на Еленко Еленков „Евала бе митница“ публикуван в „Дневник“ през 2009 г, от който заимствам заглавието. Но намирам, че казусът „граница на ЕС“ си заслужава да се разнищи в подробности. Той засяга принципен за всички българи, и всички останали европейци, въпрос: прилагат ли българските институции, и конкретно в случая гранична полиция, европейското право?  Отказът на  ГДГП да приеме един напълно добронамерен сигнал за основателен говори за обратното. Нямам намерение да се примиря с това – просто не ме устройва да съм гражданин на страна, чиито институции с лека ръка пренебрегват правилата, въдворени от ЕС в моя полза.  Препращам тази кореспонденция до Министъра на вътрешните работи, като висшестоящ държавен орган спрямо ГДГП, с настояване да докаже, че българската гранична полиция поне се опитва да осигури ли гарантираните на  европейските граждани права.

В послеслов, държа да подчертая пълната си добронамереност към Главния Комисар, и служителите му. Спретнати са, и сравнително вежливи. Говорят английски. Чудесно е, че той лично отговаря на подаден от гражданин имейл. Чудесно е, че и той го прави по имейл. Всички ние българите, както и европейските и неевропейските граждани, които посещават страната ни, ще живеем по-добре, ако полицията и институциите на България стриктно прилагат европейските правила и норми. Спазването им не е признак на тоталитаризъм или нечовечност към гражданите на трети страни, а тъкмо напротив. И за да не бъда голословен, споделям начина, по който граничните служители могат едновременно да спазят буквата на закона и да дадат шанс на неевропейските граждани да преминат по-бързо през границата: просто щом гишето за ЕС-паспорти остане празно, служителят в него подканва  пътник, комуто е дошъл редът на съседната опашка, за неевропейски граждани. Така хем не бездействат, хем помагат на хората, хем всичко е по правилата. Правят го англичаните, спокойно могат да го правят и служителите на ГДГП – с усмивка и добро настроение.

--

*“Евала бе, митница“ е заглавието на вдъхновяващ материал на Еленко Еленков, изобличил в „Дневник“ поведението на митническите служители  през януари 2010 г. и предизвикал промени и реформи в начина, по който се третират пощенските пратки от Европейския съюз.

Митницата инспектира

Повторно обаждане от митниците дозаплете историята с наблюдаваните от мен през юли контрабандни практики във влаковете между България и Сърбия. Към обяд в сряда, 10.08.2011 г приех обаждане от неидентифициран номер на мобилния си телефон. От другата страна чух любезен женски глас, който се представи като Вълкова, от инспектората към Национална агенция "Митници".

Намирах се в магазин и нямах възможност да водя точни записки, но в общи линии чух, че госпожата работела по случаите, за които съм съобщил, под прекия надзор на директора на Национална агенция "Митници" Ваньо Танов. Интересувала се дали са ме потърсили от Столична митница. Отговорих утвърдително, като накратко преразказах обаждането от преди около две седмици на шефа на Столична митница Златков. Изразих отново почудата си от поканата да разпознавам на снимки митническите служители, проверявали международните влакове с които пътувах, извиних се, че не съм имал възможност да го сторя до момента, но потвърдих готовността си да го направя, ако все още е необходимо.

"Аз съм още по-учудена и от Вас," рече дамата от другата страна на линията. Идентичността на въпросните служители била вече установена. Спомена за налагане на наказания. С искрено облекчение запитах дали това означава, че не е необходимо да ходя да ги разпознавам в кабинета на шефа им на ул. "Клокотница." Това действително не се налагало, потвърди госпожа Вълкова - ако правилно съм запаметил името й.

Тя настоя да изясним още един въпрос. От доклада на началника на Столична митница ставало ясно, че аз съм отказал по-нататъшно сътрудничество по случая. Отвърнах че, напротив, изразих готовност за среща с господина Златков, но просто не съм намерил време да го потърся от пристигането си в България. "Това е чудесно, значи сега свободно можем да ви отговорим писмено по и-мейл на адреса, който сте предоставили" възкликна почти радостно телефонната ми събеседница. Заявих, че оставам в очакване и с готовност за по-нататъшна комуникация. Писмен отговор поне до момента не съм получавал, обаче.

Проверка в Столична митница

Почти две седмици след подаването на двата сигнала за наблюдавани от мен контрабандни практики в международния влак между Белград и София, пристигна първият отговор. По телефона лично ми се обади Стефан Златков, директор на Столична митница – както се оказа, също прясно назначен. Оказа се, че сигналът ми е достигнал до него и е разпоредена проверка. Златков сподели, че поне в единия от двата инцидента, за които писах, вероятно се касае за извършено нарушение. И аз така си мисля. Но, сподели митническият шеф, трудно било въз основа на подадената от мен информация да се установи кои точно били митничарите на смяна в двата конкретни случая. Странно, все си мислех, че в митниците има списък на нарядите или нещо подобно, а все пак става дума за два влака на ден. Така е, съгласи се Златков, но въпреки това е невъзможно да се разбере кой е проверявал влаковете в двата случая! Дали съм можел да разпозная служителите, с които съм разговарял, примерно на снимка? Мисля че ще мога. Дали съм знаел къде се намира Столична митница. Ами да, преди десетилетие изпратих забравена в София дреха на румънска колежка, и прекарах там един незабравим полуден пред разни гишета и кабинети. Този път имам среща в кабинета на самия началник. Извод досега: когато подавате сигнали за нарушения до български митнически служители, записвайте си имената им или ги фотографирайте за по-сигурно. Дали последното е разрешено ще проверя лично по време на срещата с господина Златков.

Контрабанда с БДЖ - два случая и две писма

Споделям два инцидента, на които станах свидетел при последното ми международно пътуване с българските железници от Будапеща до София и обратно. Споделям също две писма, които пуснах до електронните адреси на БДЖ и Агенция "Митници" с надежда за бърза обратна връзка.

ИНЦИДЕНТ ПЪРВИ – КОНТРАБАНДА ВЪВ ВАГОНА НА БДЖ

Първият инцидент се случи на 8.07.2011 г. около 17.00 ч. когато международният влак от Белград бе спрял за гранична и митническа проверка на гара Димитровград, Сърбия. След преминаването на сръбския граничен контрол станах свидетел, как униформен служител на БДЖ – допускам началник на влака – изведе шафнера от вагона под претекст, че поради дневната светлина не можел да види добре дали задните светлини на вагона светели. По време на тази т.нар. проверка във вагона влязоха четири лица, които започнаха да развъртат с отвертки капаците над прозорците, очевидно с цел поставяне на контрабандни стоки. Излязох от кабината си им направих остра забележка на висок глас, с настойчиво искане да напуснат вагона и да не рушат собствеността на БДЖ. Изненадани, те неохотно се пренесоха в съседния сръбски вагон, едва след като бях се показал на прозореца към гарата и започнах да викам за полиция. На перона пред очите ми, пред офис с надпис на български „Държавна компания „Железопътна инфраструктура,” стояха няколко униформени и неуниформени български служители. Те реагираха с насмешка на исканията ми да окажат противодействие на незаконните действия и рушене, които се извършваха във вагона на БДЖ. Един ехидно подметна, че полицията вече била отминала и съм можел да подам оплакване срещу шафнера когато пристигна в София. Очевидно всички тези български служители бяха напълно наясно със случващото се във вагона. Подчертавам, шафнерът беше удобно отстранен по време на инцидента и след завръщането си във вагона ми благодари, че съм се намесил – по думите му за пръв път се случвало „пътник така да реагира.” За инцидента по-късно информирах и проверяващия инспектор на Агенция „Митници,” и съпровождащия го полицай от Гранична полиция, които дадоха вид, че ще предприемат търсене, но мълчаливо пренебрегнаха предложението ми да разпозная и посоча нарушителите. За мое огромно учудване след преминаването на композицията на българска територия контрабандистите се върнаха във вагона необезпокоявани, извадиха пакети от съседна кабина, и дори ме помолиха да не се „сърдя”, тъй като това за тях било начин да си „вадят хляба.” По време на този разговор коридорът на вагона беше пуст и служители на БДЖ не присъстваха.

ИНЦИДЕНТ ВТОРИ – ЕКСПОРТ НА СИРЕНЕ ОТ Ц.ГАРА СОФИЯ

Вторият инцидент наблюдавах при отпътуването ми от Централна гара София по обратния път вечерта на 12.07.2011, към 21.30 ч. Повече от час след обявения час за отпътуване за Белград, международният вагонен състав все още не беше композиран. През претъпкания с чуждестранни пътници перон /неснабден с нито една пейка, апропо/ се промъкна обилно натоварен платформен гаров електрокар с ремарке. Като редовен международен пътник зная, че в композицията обикновено няма пощенски или товарен вагон. С любопитство забелязах, че товарът на служебния електрокар се състоеше единствено от кутии сирене – по мое грубо изчисление поне 500 петкилограмови кутии, очевидно запечатани и готови за търговия. След като най-после международните вагони бяха прикачени към композицията, пред изумените очи на десетки редовно заплатили за пътуването си чуждестранни пътници, група цивилни граждани с помощта на шофьорите на елекрокара, натовариха целия товар през прозорците на седящия вагон. Направих снимка с мобилния си телефон на товаренето, която прилагам за Ваша информация. Поради изненадващата липса на български спален вагон за Белград се настаних в прикачения турски кушет. При преминаването на българския митнически и граничен контрол след гара Драгоман информирах служителя на Дирекция „Митници” за видимо странния експорт на сирене. Митническият служител промърмори „ей сега ще видим тая работа” и побърза да напусне кабината ми без да потърси никакво допълнително съдействие или информация.

ПЪРВО ПИСМО, ДО ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ДИРЕКТОР НА БДЖ ЙОРДАН НЕДЕВ

Уважаеми господин Недев,

С поздравления за кураж и успех в реформирането на БДЖ, искам да Ви информирам за два скорошни инцидента, и да помоля за Вашите отговори на следните въпроси.

1. Запознат ли сте с активното и пасивно участие на служители и имущество на БДЖ в практиките на контрабанда през границите на Р.България и ЕС?
2. Какви мерки възнамерявате да предприемете за преустановявенето на това участие и въпросните практики.

В качеството си на журналист възнамерявам да използвам отговорите Ви за публикации в блогосферата и медиите. Освен това като експерт по гражданска активност и комуникации бих се радвал да се срещна с Вас за да ви предложа варианти на гражданско участие в подобренията и реформите на БДЖ.

Двата инцидента, които описвам по-долу, демонстрират недвусмислено институционализиране на контрабандните практики в структурата на българските железопътни превози. Споделям ги с Вас, тъй като и в двата очевидно се касае за участие на служители на българските държавни железници, и използването на железопътен състав и гарова техника за товаренето и прекарването на контрабандни стоки през границата. Изпращам сигнал за инцидентите и до Дирекция „Митници” с искане да оповестят дали по подадените от мен сигнали са били извършени и регистрирани проверки и какви са резултатите от тях.

С уважение,

(име и подпис)

ВТОРО ПИСМО, ДО АГЕНЦИЯ "МИТНИЦИ"

Уважаеми дами и господа от Агенция „Митници,”

Информирам ви за следните два инцидента, при които станах свидетел на контрабанда в международния влак от Белград за София и обратно. И в двата случая подадох устни сигнали на проверяващите гранични инспектори на Агенция „Митници”. Моля да ме информирате:

1. дали подадените от мен сигнали в двата инцидента са регистрирани по някакъв начин от двамата митнически инспектори,
2. защо и в двата случая митническите инспектори не потърсиха никакво съдействие от мен за разпознаване или документиране на сигналите ми,
3. какви действия са предприети от тях в двата случая за преустановяване на контрабандния внос и износ на стоки в и от територията на Р.България, и
4. защо въпреки тези действия – ако такива са се провели – нарушителите на митническия режим бяха оставени необезпокоявани да довършат пътуването си.

Двата инцидента, които описвам по-долу, демонстрират недвусмислено институционализиране на контрабандните практики чрез българските трансгранични железопътни превози. Поради това те представляват интерес за обществеността. Ето защо, в качеството си на журналист, възнамерявам да използвам отговорите Ви за публикации в блогосферата и медиите.

С уважение,

/име и подпис/

Нискобюджетните не са еднакви

Нямаше как да подмина материала "Да летиш наистина low-cost" в "Капитал". Авторът Константин Николов е събрал впечатления и факти за нискобюджетните авиокомпании, които със сигурност ще са от полза на начинаещите им пътници от България. Единственото, което ми липсваше в материала е разяснението, че не всички са еднакви, и човек може да намери по-добро обслужване сред нискобюджетните, както и по-лошо сред традиционните превозвачи. В коментар под материала си позволих няколко пояснения въз основа на собствения си опит.
Най-неприятното с главните герои на статията Ryan Air и Easy Jet е грубото отношение към клиентите. Нещо като "щом летиш с нас, ти си боклук, и ние не ти дължим нито капка уважение". Разбира се, това отношение не е запазена марка на нискобюджетните, може да го потвърди всеки, докоснал се до Al Italia или Аерофлот, примерно. Същевременно пътуването с Wizzair е несравнимо в това отношение, дори българските им екипажи са като цяло приветливи. За разлика от именитите си конкуренти, унгарците бързо изоставиха практиката на прецакване с багажите и си уголемиха лимита до 34 кг на регистриран багаж. Чекирането в интернет при тях е безплатно, като на пътника е оставено поле за избор - за разлика, примерно от Ryan Air, която не стига че пести от това, че пътника сам се чекира, ами и го глобява 10 паунда задължителна такса за това удоволствие. Ники се обиждат, когато ги наричат нискобюджетна компания - в цената на билета се включва и багаж, и нелош сандвич - във всеки случай по-вкусен от каучука, който сервират Malev или Lufthansa - и напитки на корем. Така че във всеки бизнес модел има по-добро и по-лошо, не е редно всички да се слагат под един знаменател.

Железницата отговаря - вежливо но твърдо

Обичам влакове открай време. Още откакто като дете броях тунелите по Искърското дефиле и се дивях как реката минава ту отляво, ту отдясно на влака. Затова до ден днешен гледам да ползвам железница когато и където мога, в рамките на здравия разум. Преди три дни за пореден път реших да проверя в интернет страницата на Българските Държавни Железници /БДЖ/ дали пък здравият разум няма да ми позволи да пътувам до Будапеща с влак. Уви, не ми позволи. Този път не се стърпях, натиснах бутона за обратна връзка и на един дъх написах възраженията на здравия разум. Днес, докато бъбрех в конференция по телефона с журналисти от цял свят, ненадейно пред очите ми светна съобщение, че имам отговор от БДЖ. Едва дочаках края на разговора за да отворя с вълнение е-депешата от националната железница.

Бях им написал, че разписанията, които предлага БДЖ правят пътуването за Европа непоносимо. Съдете сами. От международното разписание е видно, че вечерният влак от София за Европа изминава разстоянието от 88 км до Пирот за 2 часа, което сочи средна скорост от 44 км/ч. Съвсем не лошо за влак, ще кажете, особено предвид, че по пътя има три гари и една граница. По-късно обаче, същият влак спира в Ниш и стои там цели 47 минути. За да може да пристигне по разписание в крайната си гара Белград в... 4.48 ч. сутринта. Представих си за миг как любезният БДЖ шафнер ме събужда от топлия креват в три и половина и ми посочва вратата към студената и пуста гара в Белград, където по тази доба със сигурност "вие вук", образно казано. И където ми предстоят два и половина незабравими часа до отпътуването на първия влак за Будапеща. Бррр.

Пладнешкият влак, под гордото наименование "Балкан Експрес", е нещо различно. Той прекарва в Ниш едва 27 минути, и изминава 418те километра до сръбската столица за няма и осем часа и половина. Там обаче спира и забравя да тръгне за цели два часа. Вероятно с цел да даде възможност на изнурения пътник да се наслади на прословутата сръбска скара, а после да се се настани в Австрийския спалния вагон, с който да продължи пътуването си към заветната Европа. Пристигането в Будапеща е в пет сутринта, точно навреме за първото метро, след около 20 часово пътуване.

За варианта през Букурещ действително не си заслужава да разказвам, може да се позабвлявате с разписанието сами. За сравнение, средостатистическото пътуване до Будапеща с кола, в зависимост от престоя по границите и при пълно спазване на ограниченията по пътя отнема около 8 часа. С автобус, допускам, 10 - 12 часа. При пътуванията ми с влак из същата тази Европа никога не съм видял разписание, по силата на което международен влак да виси часове на ред на някоя гара. Това ми се е случвало само на изток от Будапеща, и все в български вагони.

Ето тези наблюдения бях синтезирал деликатно в краткото си съобщение до БДЖ, в края на което запитах дали е невъзможно да се "оптимизират разписанията и граничните проверки да се правят в движение"? Вежливият - действително - отговор от Петко Александров, служител на връзки с обществеостта в "БДЖ" ЕАД, разкри една различна гледна точка. Как не бях се досетил сам! Разписанието е за наивници. То е "съгласувано така, че въпреки всекидневните закъснения на територията на Сърбия (намалено времепътуване поради извършвани ремонти по железния път), да бъде възможно осъществяването на връзка в гара Белград на международния влак от София с други международни влакове", пише Александров.

От тази формулировка се досещам, че от една страна разписанието е такова, защото ако беше друго щеше да има закъснения и оплакващи се пътници. Сигурното си е сигурно! От друга, доподразбирам аз, нощният влак пак може да позакъснее, та да не се безпокоя чак толкоз. Поне имам добър шанс да си хвана от Белград връзката за Будапеща, и не толкова добър - примерно за Любляна и Италия.

В дневния международен бърз влак, научавам от писмото, е включен и директен спален вагон на БДЖ до Виена. Чудесно, конкуренцията е хубаво нещо. Трябва да проверя дали БДЖ ще поиска да ми продаде билет за спалния вагон само от Белград насетне, тъй като до там влакът си е дневен. Александров ми поднася и още една приятна изненада: "с влизането на България в Европейския съюз престоите на излизащите от страната международни влакове в гара Драгоман са само 5 минути, а престоите на влизащите в страната влакове са 10 минути". Значи влакът действително трябва да се движи със скоростта на гъсеница. Но не искам да се оплаквам, нека поне се движи. Казвам го като човек прекарвал неведнъж часове от живота си в празно купе на граница Калотина, обзет от налудничавата мисъл, че и пеша да тръгне до София пак ще стигне преди влака.

Накрая Александров триумфално ми нанася и последия удар: "Граничните проверки при напускане и влизане на влаковете в страната също се извършват по време на движение на влака." Това като журналист и често пътуващ уеб сърфист със сигурност трябваше да го знам. Да живей Европейска България и държавната й железница! Значи всичко е перфектно, остава неевропейска Сърбия да си ремонтира железния път. Тогава влаковете ще литнат - освен може би на изток от Калотина. Надеждата остава, че дотогава членката а ЕС България ще съумее да договори влаковете от София да не висят залудо по гарите на западната си съседка. Тогава току виж сме доживяли да пропътуваме 750те километра до Будапеща за една нощ, в тих, нов и комфортен спален вагон.

Снимка, благодарение на Фотоалбум на БДЖ.