Страсбург: Религиозните права не могат да застрашават здравето и да дискриминират еднополови двойки

Трима тъжители-християни загубиха делата си в Страсбург срещу Обединеното кралство за нарушаване на религиозните им права, докато в четвърти случай съдът се произнесе в полза на тъжителката, съобщи британският „Гардиън“ на 15.01.2013. Макар на пръв поглед идентични, случаите се различават по важни детайли и разграниченията, направени от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург прецизират баланса между правото на религиозно изразяване и други права в Европейския съюз по следния начин: правото на религиозно изразяване е по-значимо от правата на компаниите и корпорациите, но не може да застрашава здравето и сигурността на гражданите на ЕС, както и да бъде основание за дискриминация спрямо двойки от същия пол.
Съдът се произнесе в полза на служителката на British Airways Надия Иуейда, на която било забранено да носи кръстче на шията си по време на работа. ЕСПЧ присъди компенсация от 1 600 GBP на Иуейда, която практикува коптско християнство, и подчерта, че в нейния случай британските съдилища не са балансирали адекватно противоречащи си интереси. Съдът отсъди, че корпоративният имидж и корпоративната политика на дадена компания не могат да получават преимущество над индивидуалните човешки права. В решението на съда се казва, че националното правораздаване на Острова не е съумяло в достатъчна степен да опази правото на тъжителката да демонстрира религиозната си принадлежност, в нарушение на позитивното задължение, произлизащо от член 9 на Европейската конвенция за човешки права, който гарантира свободата на мисълта, съзнанието и религията. Впоследствие забраната да се носят украшения с религиозно значение била отменена от компанията, което доказало, че забраната не е от ключово значение, аргументира се съдът.
Но в почти идентичните случай на Шърли Чаплин, Лилиян Ладеле и Гари МакФърлейн съдът се произнесе срещу тъжителите. ЕСЧП реши, че болничната управа е била  в правото си да изиска от Чаплин, работеща като В случая с Чаплин, да не носи разпятие на шията си по време на работата си като медицинска сестра в Ексетър, по съображения за опазване на здравето и сигурността, и да предотврати разпространението на инфекции.  Съдът подкрепи местните власти в Ислингтън в правото им да освободят служителката Ладеле заради отказа й да изпълнява церемонии за гражданско съжителство между двойки от един и същи пол. По същия начин ЕСЧП потвърди правото на неправителствената организация Relate да освободи служителя си МакФърлейн заради отказа му да приложи сексуална терапия на двойка от един и същи пол, обоснован с факта, че е християнин. В двата последни случая работодателите са действали в съответствие с политиката си на равнопоставеност и не биха могли да поддържат служители, които отказват да работят с хомосексуални граждани, подчертава съдът. Интерпретацията на съда в Страсбург в тези случаи степенува по важност правото на здравословен живот, както и правото на равнопоставеност между половете, над правото на религиозно изразяване на европейските граждани. Същевременно ЕСЧП поставя човешкото право на религиозно изразяване над правата на компаниите и корпорациите.

Коментирам материал на Иво Инджев в уважавания от мен E-вестник, под заглавие "Разоръженият неутралитет на немите ни медии пред крясъците на антисемитите." Материалът казва различни, по принцип вярни неща. Но според мен ги свързва по не особено убедителен начин. Да, антисеметизмът и фашизмът в България се надигат, и да, бездействието на властите е престъпно. Недопустими са постоянното издигане на хитлеристки символи по футболните мачове, безнаказаността на нео-нацистките и скинарски атаки, легитимирането от множество коментатори на клането в Норвегия преди година, защото "либералите си го търсели." Истина е и че съветските версии за българската история продължават да се насаждат в масовата представа от натрапени през социалистическия период пропагандатори, които се ползват с неограничен достъп до пословичните ни със зависимостта си и ниското качество на журналистиката медии. 

Слабостите и липсата на реална аналитична и разследваща журналистика, ясно проличаха при отразяването на бургаския атентат. Но сред тях, освен споменатите от автора примери, попада и сляпото цитиране и позоваване на израелски източници и становища, много от които звучат доста неубедително. Факт е, че в Тел Авив на власт е правителство, което употребява атентата и другите атаки срещу сънародниците си, за засилване на националистическата риторика. Неубедително прозвучаха клетвите на Нетаняху, че знае със сигурност кой стои зад атентата, направени още преди да угасне пожарът в Бургас, и преди да са предприети каквито и да било следствени действия. Версиите, според които зад атентата стои непременно  а. Иран, и  б. Ал Каида, може и да са вярни, но бяха насадени прекалено бързо и агресивно, с помощта на същите тези медии.

Най-доброто в България, протестът и един диалог с Методи

Зарадвах се на снимките на млади хора, излязли на Орлов мост на спонтанен протест срещу поредното отнемане на обществен ресурс - в случая горите - в полза на частни бизнес интереси на шепа лица. На една от тях се вижда, как тежко екипирани полицаи бият протестиращите младежи, насядали по платното с велосипедите си. Коментирах: "Най-доброто от България срещу мафията-държава: на чия страна сте, г-н Борисов?" Вместо от министър-председателя, обаче, получих отговор от Методи, млад адвокат, сподвижник на движението за забрана на тютюнопушенето, и - очевидно - запален скиор. Методи не подкрепя този "незаконен" протест и мотивите му, и смята, че организаторите му упражняват "монопол върху правилното мнение," от който според него е редно да се разганича.

Не обичам монополите, особено пък върху истината, и винаги внимателно обмислям мненията на хора, които смятам за честни и добронамерени, какъвто е Методи.  Млад, образован, и готов да действаш за да отстоява колективния ни интерес от здравословна среда, той всъщност е един от хората, които смятам, че са най-доброто, с което разполага България в момента. За мен е важно да разбера подбудите за недоверието на Методи - и мнозина други, инак будни и обещаващи хора - спрямо подбудите на проридозащитниците, тъй като за осезаемо подобрение на обществената среда в България са нужни усилията на всички, които го желаят. А Методи го желае, знам това от опита ми с него в борбата за забрана на тютюнопушенето срещу същите или почти същите лобистки интереси в парламента. Според моето разбиране, протестите като вчерашния са срещу тях, срещу хищническото разграбване на обществен и природен ресурс, срещу погазването на демократичните и етични норми. Никой не възразява против карането на ски или развитието на курорти, стига да се прави по отговорен и законосъобразен начин. 

Но Методи отказва да повярва в това. Всички послания на протестиращите той декодира по един начин: строенето на писти и лифтове е безусловно зло и е абсолютно недопустимо. Не е съгласен с такова мнение, и не чува друго от страна на природозащитната общност. Което показва сериозен комуникационен проблем. Най-лесното му обяснение би било, че Методи просто не иска да чуе аргументите в тяхната дълбочина, че сам избира черно-белия дебат, в който всеки си избира кое е добро, и кое - зло. Но подобно обяснение не ме удовлетворява, дори и да е истина. Методи обвинява протестиращите в "монопол над истината," те на свой ред твърдят, че са изправени срещу непробиваема стена от медийно отрицание, продиктувано от икономическата обвързаност на собствениците на медии с т.нар. инвеститори в ските, и всички останали форми на правене на пари.


Изброявам фактите, които според мен са напълно доказани и известни в обществената среда: 

• очевидната липса на адекватно градско планиране в Банско, съответстващо на капацитета на ски зоната;
• безогледно надхвърляне на концесионната площ;
• неясна офшорна собственост на инвеститорските фирми;
• неосветеното напълно участие на Цеко Минев и неговата банка в собствеността на повечете мащабни ски-курорти - т.е. монопол, който убива конкуренцията в ски спорта;
• фактът, че като президент на Ски Федерацията същият човек получава и насочва щедри държавни субсиди към уж "частния" си бизнес - типичен конфликт на интереси;
• доказаната от Сметната палата злоупотреба на същия човек с въпросните инвестиции - прехвърлени без конкурс към фирма на жена му;
• включване в УС на федерацията по ски на Красимир Гергов, човекът, който беше споделил, че обича монополите, и който контролира пряко или косвено голяма част от медийния пазар;
• поне един случай на свалено от ефир предаване, след като си е позволило да критикува Цеко Минев, под заплахата за оттегляне на рекламата на банката му от въпросната медиа;
• манипулативно или липсващо отразяване на аргументите на протестиращите срещу закона в повечето частни медии, за сметка на обилно медийно присъствие на фиктивната организация "Природа за хората" и нейното лице Филип Цанов, подопечен на Минев и Гергов, бивш месопреработвател; и
• арогантното участие на лобиста Емил Димитров, бивш заменкаджия, тютюнотърговец, собственик на ловни стопанства, гори тюгюневи фабрики, във формулирането на закона за горите. Става въпрос за същия човек, който отмени забраната за тютюнопушене и до ден днешен се бори с всички средства срещу възстановяването й.

Смятам, че всичко това е достатъчно отблъскващо за всеки достоен човек, независимо от отношението му към ски-спорта. Но Методи се съпротивлява усилено. Като юрист той бързо отсява всичките ми аргументи от дебата около закона за горите. Действително, те са предмет на други закони. И действително, тези закони са неясни, сбъркани, не се прилагат и не се спазват. "Трябва да си изясните срещу какво протестирате - срещу закона за горите или срещу бездействието на правоохранителните органи за някакви неща," заявява Методи. Склонен съм да се съглася. Въпреки, че не разделям двете толкова категорично, колкото него се радвам, че с Методи постепенно пристигаме до споделено разбиране за същината на проблема: беззаконието, липсата на контрол и прилагане на нормите, разпищоленото им пренебрегване от страна на клика от хора с пари, връзки със службите, престъпността, и унищожаващи систематично медийната свобода. А когато тази клика започне да променя законите за своя угода, нещата стават неспасяаеми, и никакви писти и хотели няма направят България по-поносимо място за честните и достойни хора. Така че за тях е жизнено важно да преодолеят различията и да се обединят за да постигнат важната цел.

Да бъдеш нормален - непростимият грях в българската политика

Ако има непростим грях за българите, това е отказът от привилегии. Колко шум и съпротива у нашего брата срещу присъствието на хора в политиката, които живеят, мислят и действат по естествен човешки начин и отказват да заемат отреденото им от конюктурата и службите място под стъкления медиен похлупак - демонстирайки по този начин равнопоставеност, която в северните демокрации, например, се счита не само за нормална, но и напълно задължителна за "избранниците". Нашенци не искат това, те държат всеки, докоснал се до властта, да живее извън законите и правилата, които важат за останалите, да е различен, непрозрачен, корумпиран, ченге, каквото и да е, за да могат злобно да го оплюват под сурдинка, да завиждат, и да мечтаят те да са негово място. Държавата ни култивирира граждани по определен стереотип: ограбвани от рождение, неориентирани, безволелеви, необразовани, алчни, злобни, манипулируеми, посредствени, вторачени в пошли телевизионни програми, резистетнти спрямо всяка мисъл за промяна, готови да купуват и да гласуват за това, което им се предлага. На тези бързи и нелеки мисли ме наведе материалът на Невена Гоцкова поместен в Novinnite.bg днес, озаглавен "От Селянска или от Плевнелиева се нуждае България?

За един липсващ контейнер

Контейнерът за разделно събиране стоеше точно пред кооперацията на "Сливница" 257 в София. Жълт на цвят, той се отличаваше от останалите контейнери - за битови отпадъци - само по черното отверстие на капака и надписа "Хартия и пластмаса". Отверстието явно е предвидено за по-лесно пускане на преработваемите отпадъци, без да се налага отваряне на капака. Разликата явно не беше достатъчно очевидна за съседското общество, което видимо я пренебрегваше и просто насипваше отпадъка си в който от всичките контейнери се случеше по-празен. Единственият контейнер, който се спасяваше от неразделеният боклучен прилив бе зеленият - с малко тясно отверстие, прикрито с гумени ленти, в което можеха да влязат единствено стъклени бутилки. Бях си наумил да отправя предложение до общината или съответната фирма - оператор на разделения отпадък - предложение да боядиса или подмени контейнера за хартия и пластмаси с който и да било друг цвят. Но преди да успея да реализирам намерението си, контейнерът просто изчезна.

Липсата му остана напълно незабелязана за съседите, които просто продължиха да си изхвърлят неразделените отпадъци в наличните каси за битов отпадък. Но за мен бе повече от досадна, след като бях убедил колегите от офиса да разположим до всяко бюро кошче за хартия, и чистачите - да ги изпразват в отделен чувал при почистване, който на свой ред да се изпразва стриктно в преднназначения за платсмаси и хартия контейнер. Сега всичко това се оказваше напълно излишно, тъй като такав контейнер просто липсваше.

Воден от разбирането, че всеки от нас формира обстоятелствата, а не обратното, най-сетне намерих нужните 5 минути и потърсих в интернет къде мога да си поискам контейнера. Първият безплатен телефон за въпроси и сигнали относно разделното събиране в София се оказа на друга фирма, която не оперирала в нашия район. Служитилката там бе достатъчно любезна да ме насочи към нашия оператор: "Екобулпак."

На сайта на "Екобулпак" нямаше безплатен телефон, но пък имаше формуляр за сигнали. Отворих го и написах следното: "Здравейте, обръшам се към вас от Сдружение "България без дим" и фондация "БлуЛинк". Пред офиса ни на бул. "Сливница" 257 в София, община "Сердика", има "остров" от контейнери за отпадъци. От тях преди повече от месец изчезна контейнерът за разделно събиране на хартия и пластмаси. В момента има само един зелен контейнер за стъкло, и три жълти за общ отпадък. Моля, доставете контейнер за хартия и пластмаса, по възможност в различен цвят от жълто, за да се отличава от останалите, тъй като няма къде да изхвърляме разделения отпъдък от офисите ни." Изпратих го, а след това набрах предоставеният на сайта телефон за контакти.

След едно прехвърляне научих от друга любезна служителка, че:
           - колегата, който работи в нашия район не знае за липсващия контейнер, но щял да провери;
           - междувременно, може ли сме да ползваме другите жълти контейнери, които отстоят на петдесетина метра;
            - контейнерите за разделно събиране са единствено и само жълти, но в нашия район "Сердика" действително се получило объркване, тъй като концесионерът поставил жълти контейнери и за обикновения отпадък;
            - този проблем щял скоро да се реши, тъй като столичната община била изискала концесионерите да заменят съществуващите контейнери зо битов отпадък, които са не само жълти, но и пластмасови, с металически.

Благодарих за информацията и помилих да ми напишат какво и кога възнамеряват да предприемат за да си получим обратно контейнера. Обясних също и защо предложението да се разнася разделеният отпадък до по-далечен контейнер не е особено приемливо: просто няма как да принудя хигиенистите да го правят, при положение, че останалите контейнери са им пред входа на офиса. Получих разбиране и ново обещание, че "колегата ще дойде и ще провери къде е изчезнал контейнера. "

На 21 юни, отговорът от колегата действително пристигна. Оказа се, че името му е Велислав Кючуков. Ето какво написа той, с извинение за късния отговор: "За момента може да използвате контейнера за хартия, пластмаса и метал на номер 251, който при следващо преместване ще бъде поставен до иглуто на номер 257-259. Относно цвета, съдовете,  които се използват в системата за разделно събиране  за този вид отпадъци са само жълти."

За кого свири сирената

Приятелите ми, доколкото са останали, знаят, че националният патос не ми е присъщ. Но воят на сирената винаги ме сепва. Всеки втори юни. Добре помня, в детството заедно с приятели го очаквахме трепетно. Вцепенявахме се, където ни свари, и гледахме кой къде се е спрял неподвижен, по улици и площади. Гледахме как замръзват на място тролеи и таксита, как всички на пътя застават в минута покой. Впечатляващо усещане. Представата за героите, които са дали живота си за България, оживяваше, тя пробуждаше детското въображение, караше ни да мислим поне една минута за смелите, достойни и честни хора, предани на идеята си за свобода, и паднали заради нея. Да мечтаем да сме като тях, силни и смели, е, без непременно да ни убиват за това, но да бъдем герои.

Сирената ме сепна и днес. През прозореца гледах непрекъснатия поток на колите. Не спря ни една. Нито един шофьор не изключи от скорост, не пусна мигалките, не отби в дясно за минута покой и мълчание.  Ще кажат - не чуват протяжния вой, затворили плътно прозорците, надули уредбите, засмукали нервно поредния фас, забързани, всеки към своя най-важен, най-спешен житейски проект.

Пък и да чуят, дали ще натиснат спирачките?   Едни хора затрили живота си за туй, в което живеем. Цинично оглеждат шофьорите сивия град. Прах и шум, мръсотия, разбитите улици, напукани вехти фасади. Злоба, корист, корупция, наоколо, и вътре у всеки. Днес всеки е вкопчен в живота си, в своя комфорт, в своите проблеми, в своите победи, в своите пари - как ги няма, как ги харчи, как ги печели. Днес героите са вехти понятия, прашни паметници сред потока коли. Да милееш за общото благо е глупаво, да се бориш за кауза - нелепо, да си доблестен, смешно, противно дори. А обект на мечти и завиждане са не жертвите, а безброй комерсиални екранни "зведи", коя от кой по-безумни, безогледни, безгръбначни, безпринципни.

Не виня нито шофьорите, нито "звездите", нито дори политиците, че днес никой не чува сирената. Всички те се нагаждат към времето, кой както успее. Но в тази минута мълчание мисля за хората, които са доблестни: адвокати, медици, учители, творци, инженери, строители, журналисти, шофьори и другите. Които търсят промяна, по-достоен живот за тях и за всички останали. Без да стават герои или жертви, нека са живи и здрави, за да има какво да мечтаят децата ни.

Днес чествам България, каквато я искам

Днес  Народното събрание прие пълната забрана за тютюнопушене на обществени места. Денят е важен за всички хора, които държат България да бъде добро място за живеене на тях и децата им. Аз съм един от тях.  Прекарах голяма част от последното десетилетие в чужбина. Там се родиха децата ми. Но никога не съм се примирявал с мисълта,  че България е затворена страница, изминат път, по който връщане няма. Напротив,  вярвал съм, че това е страната, в която мога да бъда щастлив – с приятелите, които обичам, професионални колеги, които уважавам, и – разбира се – с партньорката и децата ми, без които щастие не може да има.  И ако връщането ни в една чиста, уредена, красива България, беше мечта, решението на групата лобисти да отменят забраната за тютюнопушене през 2010 отдалечи изпълнението й с две години.
Прекарах ги  като в унес.  Протестирах, пях, спорих, говорих, писах, публикувах.  Не бях сам. С мен бяха приятели, колеги, съратници, непознати хора, които също не се примиряваха със зловонната задимена българска реалност.  Бяха готови да вложат и време, и средства, и нерви, и сърце от себе си.  Орлин, Гергана, Методи, Жеко, Стефан, Мариана, Юли, Максим, Венета, Иво… имена има още. На живо и в мрежата. Не, нямахме нищо против пушачите.  Те са заложници на своя навик, който им доставя удоволствие, но и бавно ги убива. Много от тях го знаят и търсят начин да се спасят. Други не търсят – има ги всякакви. Но не те бяха причина за нашите действия.
Най-отвратително беше усещането, че сме в държава, в която здравето и живота на хората нямат значение. Че значение имат печалбите на този и онзи:  на лобиста Емил Димитров, на незнайните собственици на „Булгартабак“ и на знайните – на БАТ и „Филип морис“, например. Че гласът ни на хора, родители, избиратели, не се чува от тези, които уж сме избрали да решават вместо нас, не звучи от трибуната на Парламента, от екраните и вестникарските страници. Че са готови да хвърлят България обратно назад, да няма промяна, да няма свеж въздух. Да нямаме шанс за промяна, за чист и достоен живот.
Отвращението от всичко това се оказа мотор за активност. Не се примирихме, не спряхме, дори и когато бе трудно. Открихме съюзници -  в медиите, по етажите на здравното ведомство, в Парламента дори. Не им беше лесно да вдигнат глава, да подемат нашата кауза. „Капитал“ направиха кауза. Д-р Маша Гавраилова ни посрещна като партньори, д-р Кунчев даде надежда, че някой в държавата иска законът да се прилага, д-р Константинов, като министър, отново предложи забраната. Нямаше да минем и без Бойко Борисов – той ни гледаше косо от джипа, когато скандирахме „Водете ни напред , а не назад!“, той обаче удари по масата на лобистите и рече „Аман!“
От декември до днес се стараехме да направим така, че да се върне забраната. За това ни помогна и фондът на „Блумбърг“ – така можахме да привлечем Петя и Виктор, които помогнаха за намирането и формулирането на аргументите за нея, и Иринка – която събира в www.bezdim.org сигналите от стотиците хора, които държат да се спазва законът в тази наша така беззаконна държава. Когато предложихме да не се пуши и на открито ни се смяха дори и приятели.  Не спряхме. Три месеца по-късно  нашите предложения звучаха от парламентарната трибуна, през устата на депутатите-вносители, нашите данни се ползваха за да се аргументира забраната. И днес тя е факт. Празнувам и гледам напред – към следващата пречка по пътя, която трябва да махна, за да бъде България място за достоен живот. Вече знам, че не съм сам, и че заедно можем.