Нереде Белене, нереде българския интерес

В отговор на публикувана днес от мен във FB връзка към отвореното писмо от Комитета против АЕЦ "Белене" получих твърде показателен коментар. В светлината на дебата по същество около икономическата и геостратегическа съобразност на проекта за втора АЕЦ, намирам за важни въпросите относно мотивите ми, както и мотивите на хората, които противостоят на строителството на втора АЕЦ в България, които поставя авторът му. Тервел Пейков не е анонимен форумен писач, напротив, познавам го като буден и интелигентен млад човек, образован от два международни университета - един в България и един в Будапеща, с диплома по околна среда, и солидни компютърни познания. Ето защо възприемам коментара му с уважение и загриженост. Той започва така:

Павеле, много е обезкуражаващо за хора като мен, когато други хора живеещи в чужбина от пари на донорски организации подкрепят платените агенти и заблудените души, за да бъде провален (не само този а всеки един) проект, който би дал и една ...йота възможност за маневриране и независимост на нашата страна в межуднародните игри.

Ключовият тезис на коментара защитава способността на България да развива и експлоатира алтернативи, които да й осигурят енергийна независимост в геостратегически план. Парадоксалното в случая е, че Тервел борави с аргумент, който е напълно приет от всички опоненти на проекта "Белене," които познавам, както и от самия мен. Тъкмо с необходимостта България да диверсифицира почти пълната си енергийна зависимост от Русия са обосновани голяма част от геостратегическите аргументи против един нов руски енергиен проект от подобен мащаб.

Насетне кометарът напуска плоскостта на дебата за и против "Белене" и се фокусира върху персоналността на опонентите му и на самият мен. Те са "платени агенти" и, не толкова престъпно звучащото, "заблудени души." Мотивът за платените отвън врагове е може би най-популярният комуникационен прийом за разправа с инакомислещите в исторически план. Напоследък се натъкнах на него в контекста на гражданската война в Либия, където диктаторът Кадафи рутинно наричаше бунтовниците срещу режима му "плъхове" и "агенти" на Запада или Ал-Кайда.

В демократична България през последните десетилетия този мотив се употребява систематично в медийното и политическо говорене по отношение на аргументите на природозащитното и анти-ядреното движение. За последен път отекна преди около седмица, от устата на активизиралите се становници за разширяване на строителството в Национален парк "Пирин." Накратко, според тях, в платен чужд агент автоматически се превръща всеки, дръзнал да се опълчи на хищническото заграбване на нови и нови обществени блага в името на лично и корпоративно обогатяване на малцина.

Особено безпринципно в случая е спекулирането с този мотив от страна на интереси, лица и компании, които напълно безогледно погазват "националната" каузата във всяко едно отношение. Примерно чрез целенасоченото изваждане на български обекти от списъците на световно културно наследство, концесиониране на природни богатства за чужди фирми, продажба на строежите върху български защитени територии зад граница, и откровеното изнасяне на капиталите си в офшорни зони. В случая с АЕЦ "Белене" мотивът се експлоатира за защита на сто-процентово руски проект, без солидна икономическа аргументация, и без желаещи да се включат в него западни инвеститори. Всичко това на фона на пълната зависимост на българската енергийна система от Русия.

Мотивът за предателството спрямо българския интерес доминира и останалата част от коментар на Тервел Пейков. Но в него кристализира по-ясно един друг важен елемент: враждебната роля на чуждите донори за процеса на съсипване и унищожаване на България:

Всички вие щастливо припявате в един глас много успешно година след година, за да бъдат избит стълб по стълб и колона по колона всичко което е съществувало или е могло да бъде направено, за да се спре този съсипващ и унижщожаващ държавата процес. От криворазбраната ви подкрепа за този процес, финансирана от чужди донори, ми се гади. Децата ви няма да говорят дори български, но да скачате против сте първи.

За пореден път Тервел докосва важен проблем, по който интуитивно сме на една страна. Критичната гледна точка спрямо идеологията, целите и дейността на международните организации - в глобален и регионален план, и конкретно в България - ми е добре позната и заема място в текущата ми изследователска работа. Осмислянето на проблематиката и концептуализирането на противодейсвие категорично не е сред прерогативите на преимуществено проядрените българските политици и администрация, а до голяма степен е оставено тъкмо в ръцете на критично и независимо мислещи представители на гражданското общество. Критични към ролята на международните финансови институции са например CEE Bankwatch, Института за Зелена Политика, Асоциацията за свободно слово "А. Политковская," партия Зелените и други формации, които по стечение на обстоятелствата до една се противопоставят на ядрената енергетика по принцип, и конкретно на АЕЦ "Белене." Заслужава Тервел да помисли над този факт и причините за него.

Що се отнася до децата ми, едиственото ми опасение е, че за българския език, култура и самочувствие на които ги уча, в държавата с име България остава все по-малко пространство. Наричам го островът на свестността и здравия разум в България, който за съжаление сякаш намалява застрашително. Това ми опасение се потвърждава от ценностното нивото на обществения, медиен и политически дебат около проекта "Белене," в условията на тежка ядрена катастрофа в Япония и преосмисляне на отношението към този тип енергетика в цивилизования свят.

Журналистът остава свободен: "Твърди Перейра"

Изчетох романа на Антонио Табуки на един дъх, не само защото бях зажъднял за качествена неанглоезична художествена литература, но и поради пряката му връзка с темата на напълно нехудожественото изследване на начина, по който журналистите се самодефинират професионално. Ето защо ми се иска да споделя няколко мисли, не толкова по безспорните литературни качества на романа, колкото по тематичната и ценностна интерпретация на журналистиката, светлината на повествованието на Табуки.

Решението ми в известен смисъл е продиктувано и от двете български рецензии, на които попаднах. Ангел Игов акцентира върху художествените качества на текста, докато Амелия Личева допълва и дискусия по въпроса за ролята на интелигенцията в условия на подтисничество.

Като до голяма степен споделям вижданията на двамата, намирам, че романът на Табуки интерпретира ценностни дилеми които са тясно свързани с взаимодействието между професионалната и лична страна журналистическата идентичност. Това взаимодействие до известна степен остава встрани от основните потоци на изследване и анализ на журналистиката и масмедиите като цяло, поради което реших да му обърна внимание в дисертацията си.

Обърнах му внимание и в романа на Табуки. С няколко майсторски щриха той въвежда при изграждането и развитието на образа на героя си - журналиста Перейра - основни теоритични понятия, с които борави научната литература. Тук са журналистическите норми, редакционната йерархия, професионалните прийоми, техники и ритуали на производство на журналистическия продукт. Тук е директното въздействие върху журналста на средата - историческа, политическа, икономическа. Тук е и социалната детерминация на журналиста, прецизно определена от автора чрез акцентите върху детайли от начина на живот на главния герой.

Но силата на Табуки като автор проличава може би най-силно в идеологическата интерпретация и психологическото изграждане на героя. Разположен на фона на шеметно развиващите се политически исторически събития в Европа и салазарова Португалия, героят изглежда противоестествено, дори провокативно, изолиран, спокоен, флегматичен. Получава се особен - почти кинематографичен - ефект, при който ураганно развиващите се събития на заден план се замазват, разфокусират, и губят остротата си, поради концентрирането на погледа върху бавното прецизно движение на героя на преден план. (С интерес очаквам да видя как този ефект е постигнат във филмовата реализация на Роберто Паенза, която не съм гледал досега.)

В това прецизно развитие на героя кристализира гигантският идеологически дуел на съвременността: битката между конформизма и промяната. Дуелън е представен на различни равнища: религията срещу прогресивната хуманност, примирението срещу действеността, смъртта срещу живота, старостта срещу младостта. Тъкмо тази многопластовост демонстрира актуалността на конфликта и в наши дни, когато идеологическите битки от началото и средата на двайсти век изглеждат окончателно решени на мнозина, особено в Източна Европа.

Запитах се, докато четях, колцина ли от българските читатели, ще захвърлят книгата когато се докоснат неприкритата симпатия на автора към ляво-прогресивното идеологическо мислене. От опит знам, че у нас, както и в другите пост-социалистически страни, това мислене е компрометирано до степен на автоматичното му отхвърляне от доминиращия обществен дискурс. Наблюдава се феномен, които бих определил като придобита идеологическа недостатъчност, който се изразява във волен или подсъзнателен отказ на голяма част от хората, в това число образовани и интелектуалци, да интерпретират идеологически социалната и политическа проблематика, на която се натъкват в ежедневието. Мнозина социални изследователи са се натъкнали на подобен феномен из западните общества през последните десетилетия и го дефинират като характерна черта на доминиращия неолиберален дискурс. Но в Изночна Европа и България този феномен се наблюдава в много по-голяма острота поради травмите, нанесени върху ценностната рамка на ляво-прогресивното идеологическо мислене от диктаторските социалистически режими до 1990 г., и производните им политически партии до ден днешен.

Именно с този пост-социалистически рефлекс на отричане на идеологията като борба за хегемония, си обяснявам и факта, че предходните двама рецензенти просто са заобиколили присъствието й в произведието на Табуки. Действително, то е посветено на свободата и съпротивата на индивидуалния интелектуален дух срещу подтисничеството, но този двубой е прожектиран в ясна идеологическа рамка. И тъкмо в тази рамка Табуки поставя психологическия портрет на героя си. В този портрет няма "смътен импулс" за заемане на гражданска позиция, за който говори Игов. Не съм уверен дори, че става дума за съпротива или "бунт," както ги дефинира Личева. По-скоро тъкмо героят представлява константната величина, ценностният императив, спрямо който авторът измерва психологическите, политически и исторически развития на деня и епохата.

Противоположно на физическото си описание, образът на Перейра е изключително, почти нечовешки силен. Авторът представя един ерудиран, образован, интелектуален, свободно мислещ герой. Този герой в миналото си е открил силата на любовта и й е останал верен, дори в лицето на смъртта. Този герой е интелектуално подготвен да предизвика догмите на вярата си. Той е неподвластен на политическите и злободневни развития, те сякаш не го засягат. Устоите на този герои са толкова силни, че дори могъщият прилив на диктатурата и насилието успява само да го поклати - подобно на силно вкоренено дърво, което навежда клони под напора на вятъра, но не помръдва и заема формата си след всеки порив. Колцина подобни хора сте срещали в реалността?

Финалният акт във фабулата е тъкмо импулсът на заемане на първоначалната форма на героя - тази на свободното мислене. Забележително за мен е, че за да постигне убедителност при изграждането на този образ, Табуки е прибегнал до принадлежноста му към журналистическата професия. Този избор води силна психологическа достоверност на героя, и отразява част от предварителните резултати на изследването ми. Мнозина от съвременните български журналисти, с които разговарях докато го провеждах, потвърждават, че водеща мотивация при избора им на професия е била необходимостта от собствена, независима позиция спрямо разнопосочните политически и социални течения. Сблъсъкът с конюктурните фактори на средата - редакционни, икономически и политически, са прегънали, и дори прекършили мнозина, но голяма част от тях съхраняват жилавата устойчивост на Перейра.

В този смисъл за мен представляват интерес някои детаили в българския превод. За съжаление не владея италиански, но останах с впечатлението че прийомът на повествование от втора ръка търси асоциация с репортерския стил на писане (разбира се, подобен стил може да се използва и при писане на донос - още една интуитивна версия, предложена от майсторското перо на Табуки). В текста на няколко места е подчертано, че героят е прекарал живота си като новинар. Направи ми впечатление, че преводачът използва често термина "хроника", и дори "черна хроника" на места, където логически става дума за новини. Питам се доколко това произлиза от италианския оригинал? Фактът, че на английски заглавието е преведено като According to Pereira донякъде потвърждава хипотезата ми - това е често срещна формулировка на журналистическо позоваване до ден днешен.

Чомски за кризата на природата и пазарния фанатизъм

На 8 март 2011 г. БиБиСи излъчи интервю на Джереми Паксман с Ноам Чомски. Сам по себе си този факт е знаменателен, в контекста на комерсиализащата се и опразваща се откъм аналитични жанрове медийна среда. Дори само като формат, визия и подбор на събеседник, интервюто на Чомски е блестяща демонстрация на смисъла от силни и независими обществени медии, които да отстояват програмна територия за интелектуално и свободно мислещите хора.

Всичко това, разбира се, е само допълнение към най-важния аспект на интервюто на Паксман - неговото съдържание. Осмислянето на основните международни теми на деня през критичния поглед на Чомски бе поднесено с динамика и лекота, които ангажират вниманието и провокират зрителя да се замисли - а подобен ефект е табу за масовите комерсиални медии.

Сред темите, по които говори Чомски, подбрах две, които пряко се онасят към настоящия ми изследователски проект. Предавам дословно анализа му за връзката между отричането на екологичните проблеми и пазарния фанатизъм:

ЧОМСКИ: /.../ В момента сме в положение, при което, между многото постоянни заплахи пред нас, две буквално застрашават оцеляването ни като вид. Едната заплахата от ядрена война, която е твърде сериозна и ескалира, а другата е заплахата от екологична катастрофа, която се развива в плашеща посока.

Погледнете новия Конгрес /на САЩ/, например. Почти всички новоизбрани представители в него, които встъпиха в длъжност пред ноември, отричат промяната на климата. Всъщност Конгресът вече предприе стъпки за прекратяване на финансирането дори за най-меките природозащитни усилия. Освен това, за съжаление, много от тези хора са предани верующи. Затова председателят на една парламентарна подкомисия, нов републиканец, обясни, че глобалното затопляне не можело да представлява проблем, тъй като Господ бил обещал на Ной да няма втори потоп.

ПАКСМАН: Но защо се занимавате с глупави хора?

ЧОМСКИ: Глупави хора? Тези хора имат власт. Те предприемат действия, с които обезкръвяват финансово евентуалните усилия да се направи нещо по тези престъпления. Освен това зад тях стоят значителни концетрации на власт. Основните лобита на бизнеса, например, обявиха че финансират широки пропагандни кампании за да убедят хората, че това няма значение.

Ако търсите глупави хора, можете да ги намерите навсякъде. Например, хората забелязват, че по стечение на обстоятелствата се намираме насред огромна финансова криза. Ако проследите произхода й, до голяма степен произлиза от фанатичната религиозна вяра в т.нар. "хипотеза на ефикасния пазар." Икономическата професия и Федералния резерв са доминирани от чист фанатизъм. В резултат, когато се спука балонът на жилищата, в размер на осем трилиона-долара, без никаква връзка с фундаменталните принципи на икономиката, и в пълно противоречие със 100-годишната история на цените на жилищата, професията и Фед, централната банка /на САЩ/, рекоха, че не бивало да му се обръща внимание, тъй като имало ефикасни пазари. Питам, има ли особена разлика между това и "Господ обеща на Ной?"

Как се продава кино

Днес в е-пощенската си кутия открих събщение под странния надслов "For sale... but not closing down!" В превод: "За продан... но не затваря!" Подателят е Ultimate Pictrue Palace (UPP), едно симпатично независимо кино в Оксфорд, което предлага несравнимо по-ниски цени на билетите и симпатична арт-атмосфера. Намира се досами историческия център на града, в многоцветния и мултикултурен квартал около Cowley Road.
Съобщението /горе отляво/ съдържа снимка на киното под червен надпис "За продан." Текстът е кратък и заслужава да го предам дословно, като запазя цветовете и пунктуацията.

"Здравейте. Толкова много от вас са виждали репортажи в пресата, които споменават, че обмисляме да продадем UPP, че решихме да ви кажем какво се случва. За съжаление решихме да продадем киното, НО то НЯМА да затвори. То е регистрирана сграда от Категория II И по условие трябва да се ползва като кино. Вече се е превърнало във вибриращ, жив и приятен бизнес. Някои хора ни питат защо го продаваме - по различни причини - и двамата имаме различни виждания за живота си, а това означава, че не можем да посветим толкова време, колкото би ни се искало, за да движим UPP, и ни се струва, че то има много по-голям потенциал, който просто не сме реализирали; събитията, които провеждаме са забавни и трябва да са повече! Ако искате да научите повече, питайте моля, ще ви държим информирани и ще кажем довиждане както подобава - дръжте това място [в интернет] под око! С най-добри пожелания, Филипа и Джейн." Пълният текст на английски може да се види тук.

Тъжно е, действително, когато едно хубаво, алтернативно и артистично място сменя собственика си. За UPP научих от мой професор в университета, и съм сигурен, че би липсвало в богатата академична и артистична общност на Оксфорд. Причините за продажбата, разбира се, може да са много, възможно е просто пазарният натиск и кризата да са смачкали креативния бизнес модел. Възможно е и наистина на двете дами просто да им е омръзнало да бъдат собстветици и организатори на арт-киносалон. Но важното е, че киното остава!

Не зная какво означава "Категория II," на със сигурност разбирам, че страдата представлява паметник, който не може да бъде разрушен и превърнат, примерно, в гиздава офис сграда или шопинг-център. Това гарантира, че Оксфорд ще съхрани атмосферата на квартала и, според мен по-важно, че жителите му ще продължат да имат кино, който и да е собственикът му.

Всичко това ми напомня за нелепата съдба на десетки кина в София и страната, които през последните двайсет години бяха разпродадени, разкулачени, разрушени и направо изгорени. Всичко това с единственото, нелепо според мен извинение, че пазарът го диктувал. Че в България просто нямало кой да ходи на кино, затова си било редно старите елегантни стилни, специално проектирани за тази цел архитектурни дворци, да се превърнат в магазини /"Москва", "Славейков", "Култура" и др./, хазартни зали /"София", "Балкан" в Пловдив/, дискотеки /"Петър Берон"/ или просто да бъдат сринати /"Мир"/.

Не мога да се примиря, че българските държавни и общински власти, са до такава степен изпразнени от основната си функция - да съхраняват и развиват интересите на гражданите по начин, който гарантира не само икономическо, но и културно развитие на обществото. Тяхно задължение е да мислят страгегически и всеобхватно за цялостния обществен интерес, да го отстояват чрез регулативните практики, и да гарантират, че обществената среда дава разнообразни и все по-добри възможности за пълноценен и здравословен живот.

Точно това са постигнали английските законодатели, като са заложили забрана за промяната на предназначението за определен тип сгради - независимо кой ги притежава. Без никой истерично да вика: "Посегателство върху частната собственост!" "Комунизъм!" "Планова икономика!" Не, просто баланс в обслужването на обществения интерес. Ако някой се наеме да ме убеди, че българите и техните деца не заслужават съхраняване на разнообразието от културни и социални формати, че за тях е полезно и здравословно да имат неограничен достъп до хазарт, тютюневи изделия, китайска ширпотреба, да заповяда.

София все още не е загубила напълно старите си дворци на киното. Един от тях, "Модерен театър" (на снимката горе, източник www.sega.bg) вече години стои празен, с табела "За продан" на фасадата. Шансът да се съхранят кината не е загубен, ако обществото и обслужващите го институции се активизират. Има дори пример, че това е възможно: управата на читалище "Влайкова" (отляво, източник Блог Стара София) през годините на т.нар. 'преход' успя да съхрани предназначението на салона на столичната улица "Цар Иван-Асен II" за некомерсиални кинопрожекции и културни събития. Крайно време е държавата, Столична община, и гражданите на София да оцени това, и да направи нужното за поддържането и съхраняването на този, и другите подобни паметници: както финансово, така и чрез налагането на закони и правила, като тези в Англия.

Фейсбук оправял течове

Трупат се сериозни фотографски и обстоятелствени доказателства за способността на световната социална мрежа да отстранява водоканални проблеми в София. Последните вести от днес, 2 март, са, че на ул. "Раковски" е извършен авариен ремонт с разкопаване - което подсказва действително наличието на теч някъде под улицата. Очаквам повече информация от Инж. Павел Сп. Антонов, за водните събития в основите на "Сливница" 263.

В рамките на едно денонощие след публикуването на предишната новина във Фейсбук, служители на фирмата-концесионер извършиха ред дейности за преустановяване на теча в основите на "Сливница" 263. Дребна наглед подробност е, че междувременно с помощта на добри приятели, в случая виртуални, зовът за помощ на Инж. Павел Сп. Антонов достигна до ключови места в държавата, а и извън нея. Сред тях са: кметът на София /по време на посещение в Брюксел/, директорът на "Софийска вода" и редакциите на няколко медии от национално значение. В допълнение, различни добросъвестни граждани подаваха сигнали на дежурния телефон на ВиК и настояваха за реакция.

На всички, които се включиха в операцията "Отводняване" изказвам сърдечна благодарност. Всички те получават специални покани за следващото градинско парти на познатия адрес, а инженерът - цигулар и мой баща ще изпълни няколко импровизации в тяхна чест, и в прослава на интернет и добрите приятели.

Историята, обаче, не е завършила окончателно. Ето кратък отчет на случилото се до момента. След медийно-интернетната операция вчера, 1 март 2011 служители на ВИК започнаха да изтеглят водата от препълненото с вода мазето на съседната къща на ул. Раковски, от което водата прониквала на "Сливница" 263. Според сведения от Антонов-старши във Фейсбук, към 17 часа заявили, че са изтеглили водата и са взели проба да установят произхода й. Според него водата била кристално чиста, но по сведения от Софийска вода имало предположение, че става въпрос за "дренажни води."

"Откриха пълна шахта с вода на още една съседска къща и заявиха, че утре продължават. Сигурно се убедиха, че някъде под, или до улица "Раковски" има скъсан тръбопровод.
Само че! Тази нощ мазето на съседната къща ще започне отново да се пълни, защото не почистиха запушената отходна тръба," разказа препатилият собственик. От него поискали отново да позвъни във ВиК и да направи нова заявка - този път за почистване на канализационна тръба. Подчертавам, става въпрос за течове извън границите на неговия имот, но всички добре знаем чия работа е спасяването на давещите се.
"Продължавам да изпомпвам нахлулата вода - как се изпомпва останалия под дюшамето басеин, аз си знам. Все пак съм оптимист!" заключва Антонов-старши. Кадър от наводненото предкухненско приземно помещение се вижда по-горе.

Концесионерът затрива "Сливница" 263

От 21.02. е наводнен приземния етаж на къщата ми на бул. "Сливница" 263 в София. Видимо причина за наводнението е повреда на подземен водопровод, извън границите на имота. Въпреки поредица от сигнали и телефонни разговори с ВИК авариен екип не е изпратен до момента, вече повече от седмица, и водата продължава да се лее, като застрашава основите на къщата.

Неадекватната реакция на ВИК оператора надали изненадва някого. Просто никой не очаква "Софийска Вода" да се завтече да отстранява някаква повреда. Казано на журналистически език, това, че основите на една стара къща в София прогизват заради нехайството на фирмата-монополист "просто не е новина".

И все пак е новина. За тези, които знаят, че на "Сливница" 263 е живял Владимир Димитров - Майстора, поради което фасадата на къщата е изографисана от художника Димитър Киров. За тези, които през годините, и са пяли, танцували и веселили на популярните вече почти 25 години градински партита на "Сливница" 263. Не на последно място - за мен самият, като човек активно ангажиран с граждански, потребителски и журналистически каузи, отраснал на въпросния адрес.


В момента къщата се стопанисва от баща ми, инж. Павел Сп. Антонов, който разказва следното. "Още В 13, 38 ч. на 21 февруари подадох първия сигнал за теча на тел. 112. От там ме препратиха на тел. 070012121 на ВИК. ВИК прие сигнала, но никой не дойде и водата запълни пространството под дюшамето и започна да прелива. Въпреки че съм пенсионер, съпругата ми е безработна, и току що се бях прибрал от сърдечна операция (протеза на митрална клапа), се принудих да заплатя спешно изкопаване на шахта в приземния етаж, да купя помпа и да започна да изпомпвам проникващата вода.
От ВИК ми отговориха, че ще докарат специална сонарна апаратура за откриване местотоот където прониква водата. Опитах да им помогна с информация, че мазето на съседната къща на ул. Раковски 22 е напълнено с вода и е възможно тя да нахлува в приземния ми етаж, и последвалите непрекъснати обаждания на тел 070012121, до ден днешен реакция от ВИК няма."

Инж. Антонов, популярен също с виртуозните си импровизации на цигулка, е подал молба до заместник кмета по обществения ред и защитата при бедствия на СОС Сотиров:
1. спешно да се изтегли водата от мазетата на къщата на ул. Раковски 22;
2. да се установи от къде прониква водата там; и
3. да се извърши ремонт на водопроводната мрежа на ВИК, от където прониква тази чиста вода.


Аз пък съм популярен сред приятелите си с все по-нарастващата ми неудовлетвореност от поведението на големите компании в уж свободната пазарна среда. В конкретния случай, за пореден път, частната компания-концесионер на софийското водоснабдяване, демонстрира арогантна незаинтересованост да изпълни задълженията си спрямо един свой потребител - и редовен платец. Който, по стечение на обстоятелствата, няма какво друго да направи, освен да стиска зъби, и да се оправя както може - като разбира се продължава да си плаща за услугата на "Софийска вода."

В Англия, където живея, големите компании - монополисти не се държат особено по-различно. Но наличието на действаща съдебна и административна система ги принуждава да действат оперативно, или - в противен случай - да изплащат компенсации. В България, обаче, е друго. Тук корпорациите-монополисти са не само арогантно безотговорни към потребителите си, но и на практика почти гарантирано безнаказани. Действително, баща ми се изсмя на предложението ми да осъди ВИК за направените до отстраняването на теча разходи: "Абе те дано го оправят..." , безпомощно вдига ръце той, както и повечето български потребители.

Да, но не го оправят. След като постоянните обаждания до телефоните на "Софийска вода" не помагат, не ми остава друго, от дистанцията на пространството, което ме дели от София, освен да публикувам тази новина. Ако има журналисти, които видят възможност за новина, да заповядат. Ако чуят юристи, които знаят как се осъжда "Софийска вода," добре са дошли. Ако прочетат политици - да се раздвижат. Явно само с вдигане на ръце няма да де оправят нещата, нито в къщата, нито в държавата.

За левичарството

Коментирам "Пет истини, които левичарите мразят," приписан на Гари Демар в днешен постинг във ФБ. Под постинга бе приложен линк към оригиналния превод.

1. "Не можеш да превърнеш бедните в богати чрез закон, който превръща богатите в бедни." Тук явно под "левичари" се разбира болшевики-експроприатори от старите ленти. Щото внучетата им левичарчета на Позитано и в Кремъл отдавна са милионери.

2. "Когато някой получава нещо, за което не е работил, друг трябва да е работил за него, без да го получи." - Освен когато друг получава 99% от това, ...което ти си изработил, а на теб подхвърля фаст-фууд храна и турбо-биг-брадър зрелища.

3. "Държавата не може да даде на някого нещо, което преди това не е взела от друг."
Така е. Да я закрием таз ми ти държава. Несправедливо е левичарската Barclay's Bank да плаща 1% данъци, а ние - десните богаташи - по 40% и нагоре.

4. "Когато половината хора разберат, че няма нужда да се работи, защото другата половина ще се грижат за тях, и когато другата половина разбере, че няма смисъл да се работи, защото някой друг ще получи това, за което са се трудили, това е началото на края на една нация."
Абсолютно вярно. Предайте го на левичаря Цеко Минев, дето левичаря ББ му налива милиони от данъците на такива десни богаташи като нас. Да не споменавам въобще за държавно гарантираните бонуси на левичарите по Уолстрийт.

5. "Не можеш да умножиш богатството, като го делиш."
Богатството - умножено, дело на всеки! Така левичарите от БКП си претвориха в богатство решенията на Тринайстия конгрес, а на нас, десните, оставиха социалистическия труд.