За дима: първа среща в ефир с депутат вносител

От "Добър ден" ме намериха през фейсбук, като един от съорганизаторите на инициативите "Без дим". Офертата да кажа каквото си мисля в лицето на член на парламента на живо в студиото не беше за изпускане. При това ставаше въпрос за един от вносителите на предложението за отмяна на забраната за тютюнопушене на обществени места: Светлин Танчев от Герб, на снимката.

От входа на Радио София пищна редакторка ме съпроводи до ефирното студио. Щяло да има още един гост, но не знаела името. Научих, че "Добър ден" е най-старото предаване на БНР. В тясното придверие седеше служителка и пушеше. Водещият Теодор Иванов ме посрещна радушно: по принцип май било забранено да се пуши, ама колегите имали нужда да си починат малко... Спомням си как преди петнайсет години сръбските собственици от раз забраниха пушенето в близост до оборудването в Нова ТВ - някой им бил подшушнал, че животът на техниката се съкращавал от тютюневия дим. Явно в БНР не ги е много грижа дори и за техниката.

Харесвам ретро техника и много ми допадна стариното оборудване на ефирното студио. Аман от алуминий и хай-тек. Водещият Иванов е млад и симпатичен наглед човек. Поговорихме накратко докато чакахме за нормите на журналистиката в България и в Англия и моето докторско изследване по въпроса. "Тя нашата журналистика малко не е...журналистика", заключи той.

Пристигна и депутатът Танчев. Също млад, в изряден тъмен костюм. Извади от чантата си дебела папка с материали и спомена, че идвал от "предишно участие". Аз се заредих с неизменния тефтер и химикал. Към него бе и първият въпрос: молба от водещия да припомни мотивите за внесената от него и колегите му поправка. Танчев говори дълго и спокойно. Започна от необходимостта населението да е "узряло" за определен закон и прилагането му, после спомена културата на нацията. От там отиде на необходимостта да се следва мнението на "болшинството" - трябваше веднага да се изненадам, че не бях очаквал да срещна депутат болшевик, но още не бях влязъл във форма.

Сетне Светлин Танчев премина през мотива за собствениците на заведения и техния финансов интерес във време на криза, пак познат аргумент. Смутолеви и нещо за поставяне на прегради в заведенията. Накрая закова и "любимия" ми довод, че трябвало да се приемат само закони, които могат да се осъществят - т.е. ако няма да се спазват, за какво да ги приемаме.

Дойде моя ред. Предвиждах, че аргументацията рано или късно ще стигне до личните свободи, затова започнах с уточнение, че съм абсолютен поддръжник на личните и човешки свободи. После уточних, че тези свободи винаги и навсякъде се конкурират помежду си, затова се налага присъствието на обществени норми, които да поставят границите между една и друга свобода. Тази регулация се осъществява от държавата, въз основа на ценностните норми в обществото, посочих. Подчертах, че в рамките на европейската цивилизация, към която уж България се стреми, правото на живот и добро здраве са върховни ценности, и не може ничия лична свобода да ги застрашава. Завърших с уточнението, че не само вредата от тютюна върху здравето е доказана, но се знае отлично, и че никотинът е действащ наркотик, който води до пристрастяване у жертвите си. Затова правителствата на много държави - дори сродни на нас като пост-съветска Латвия и Турция - приемат политическия риск за да поведат обществата си в правилната посока. Но в България терминът leadership е почти непреводим - политическата класа просто не изпълнява тази си функция.

После се върнах на въпроса на водещия как се чувствали пушачите при тотална забрана и разказах за опита в Англия, където съм живял година: няма отлив от заведенията, напротив, след първоначалния кратък период на адаптация оборотите се покачват, защото е по-приятно идват повече хора. Пущачите не спират да ходят по заведения, излизат да пушат навън и се социализират, така че изглеждат съвсем доволни.

Включиха участник по телефона: Байко Байков от управителния съвет на асоциацията на туроператорите. Подготвих се за отбрана, но бях приятно изненадан. Човекът стегнато и елегантно, с цифри и данни, доказа, че отмяната на забраната ще навреди на българския туризъм. "Въвеждането на забрана е много закъсняло", рече той, и обясни, че основният контингент туристи в България са семейни двойки, често с деца, за чийто избор на дестинация имиджът на страна, където не се пази здравето на туристите и на местните хора, е пагубен. Постави всичко това в контекста на съсипването на природните даденостти, застрояването и обезобразяването на крайбрежието и планините. Имах какво да добавя и за другите "привлекателни" черти на българския туризъм, като хазарта и проституцията, но пак не остана миг.

Следващото включване беше от завеждаща клиника по белодробни заболявания, д-р София Ангелова. Тази жена изсипа факти и цифри за въздействията на тютюна върху здравето, на моменти доста емоционално. Даде съкрушителна статистика, нещо от сорта, че от 2000 случаи на белодробни заболявания при тях над 1800 са пушачи. Посочи също, че въздействието на тютюневия дим е десетократно по-голямо от въздействието от други атмосферни замърсители, като например изгорели газове в градска среда. Така ми спести необходимостта да цитирам докладите на Световната здравна организация за Европа.

Намесих се и изразих недоумението си от поведението на българското лекарско съсловие, което не само поддържа огромен процент на пушачи, но и ефективно абдикира от отговорността да поддържа здравето на пациентите, чрез насърчаване на здравословни навици, какъвто е въздържанието от пушене. Темата ми е болна, защото добре помня абсолютно непоклатимото убедително мнение по въпроса на дядо ми, д-р Антонов, на когото вероятно дължа и собственото си решение никога да не посегна към цигарите. Д-р Ангелова се съгласи с мен, че това е сериозен проблем. "Не мога да оправдая колегите, които с цигара в ръка съветват пациентите да не пушат", каза тя. Дано не я смели докторската клика - там критика срещу "колеги" не минава особено.

В паузата по време на песента се завърза разговор между водещия и Танчев. Умишлено мълчах, защото не виждах смисъл да хабя патрони извън ефир. Напротив, в неефирните моменти се стараех да разведрявам атмосферата и да предпоставя депутата към неконфронтационен разговор. Оставих конфронтацията за микрофона - като политик той би трябвало да умее това по-добре от мен.

И тя не закъсня. Танчев извади най-после аргумента за личната свобода на пушачите. Веднага парирах, че няма свобода в ущърб на здраве. После той заговори за интересите на ресторантьорите. Тук стигнах до любимия ми момент: "имам чувството, че говорите като аналитик, а ние сме членове на парламента", и продължих: "вие сте държавниците, избрали са ви хората за да правите промяна и да вървите в посока към Европа, поемете си отговорността". После той се опита да върне топката в полето на културата, която трябвало да се променя постепенно. "Променете я. Вие сте обществени фигури, имате достъп до медии, от вас се очаква да поведете в определена посока".

Отново се обади докторката и наля още данни и емоция в огъня. Танчев се опита да спори с нея, като използва друг от познатите ми аргументи: "Алкохолът също е вреден, и него ли искате да забраним? Ами то и храненето води до затлъстяване..." Тук се намесих директно, и утвърдително: "Да, това са други сериозни проблеми, работете за решаването им". Мисля, че това го свари неподготвен. Междувременно пък друг слушател се обади зашлеви твърдението, че поправката е лобистка защита на корпоративни интереси. "Чий интереси точно?", запита Танчев. "На туризма", отвърна човекът. "Но току що господин Байков каза точно обратното", отдъхна си депутатът. Тогава уточних, че добре се знае коя точно индустрия ще загуби от забраната - тютюневата. Така едно важно послание излезе в ефир.

До края оставаха броени минути, в които разговорът беше накъсан и се въртеше около казани неща. Той повтаряше, че не може да се нарушава свободния избор - спомена, че "комунизма свършил", че имало очакване от страна на "хората". Аз пък вмятах, че, напротив, хората очакват от вас да правите промени, да въведете законност, да наложите спазване на правилата. Тук дойде и моментът да му припомня, че от 2005 в България действа закон, в който още при приемането му тогава беше оставена вратичка - със същите аргументи против забраната като сегашните - която го изпразни от съдържание. Вратичката беше формулировката за "адекватна вентилация" като алтернатива на отделните помещения. Казах: "Имате действащ закон, който не се спазва. Вие сте парламента, върховния суверен на държавата по конституция. Вместо да направите така, че съществуващите закони да се спазват, вие вие отваряте врата и в новия закон. По този начин правите стъпка назад, в диаметрално противоположна посока на тази, която очаква от вас обществото."

Той пък си повтаряше, че свободният избор не може да се жертва, че пълна забрана била въведена само в неколцина страни, чу социологическите изследвания показвали липса на подкрепа за забраната /това оспорих/, че те били под натиск, че първо трябвало да се образоват хората и т.н. Тук някъде времето изтече. На раздяла обменихме контакти със Светлин Танчев, който се оказа председател на комисията по европейски въпроси и контрол над европейските фондове. Предложих му да влезем във връзка за среща, на която да обсъдим как гражданите ефективно да могат да контролират спазването на съществуващите закони. Той прие. Предупредих го, вече много по-приятелски, че според мен [Герб] ще си вкарат политически автогол с тази поправка, защото хората очакват от тях промени, а не конформизъм. В последния момент, преди да се качи в черното возило, сподели, че бил израснал в САЩ, също споделял друга култура и правила в обществото. Каза, че работил в Световния търговски център и пушел докато не паднал двигателя на единия самолет през 2001.

За мен поуката е, че основен аргумент в работата ни с ГЕРБ и парламента трябва да бъде политическака загуба, която ще претърпят от демонстрирания отказ да правят промени. Съжалявам, че не ми остана време да направя едно от най-ключовите според мен изказвания - че надежтата ни е в желанието на лидера им Бойко Борисов да докаже, че действително е визионер и сериозен държавник, а не поредната буря в чаша вода в българската политика. Следващия път ще го направя.

Снимка: Светлин Танчев / Източник: www.gerb.bg

Кой громи алтернативната енергия?

Предвид чувствителността напоследък към препращането на неточни статии от пресата по листите на Блулинк, изкушавам се да коментирам един днешен постинг до публичния лист ngos в bluelink.net от Стойчо Стоев, директор по консервация - както и да се превежда тази титла на български - към Българското дружество за защита на птиците. Препратеният материал, публикуван на 8 април 2009 от канадския Financial Post представлява извадка от изказването на някой си Майкъл Требилкок пред регионалното правителство в Онтарио. Въпросният господин е представен като професор по право и икономика в университета в Торонто. Т.е. материалът представлява извадка от лично мнение, или, по-вероятно, лобистко мнение. Защо господинът заема това мнение в област, в която очевидно не преподава, оставям на любопитните сред вас да проверят сами.
Много от цифрите и данните в материала са цитирани без посочване на източниците. Там, където са посочени източници, те са: Флеминг Нилсен, директор по развитието на Западно Датската енергийна компания ЕЛСАМ; Дер Шпигел, Уол Стрийт Джърнъл и Икономист /който може да си търси точния брой, дата, контекст и материал/; Нийлс Грам от датската федерация на индустрията; Аасе Мадсен, предедател /на комисията?/ по енергийна политика в датския парламент; Американската администрация за енергийна информация; Витиевати доказателства, като "скорошни научни изследвания", "скорошен анализ" и "Европейският опит" ме правят още по подозрителен към качеството на аргументацията.
В края на текста се правят необосновани и неконкретизирани обвинения срещу политиците, които подкрепяли програми за енергийна ефективност за да "прибират парите в собствените си джобове". А черешката в тортата е в последния параграф, цитирам: "Този порочен съюз на два вида природозащитници /апокалиптици и печалбари/ води много ефективна, макар и опортюнистична политика..." .
Хубавото на канадската журналистическа практика е, че всичко, което посочих ясно личи от текста. Много от българските и източно европейските им медийни колеги не биха си направили дори и този труд, когато предават посланията на финансовите си корпоративни благодетели. Но, питам се, когато подателят - представител на най-голямата природозащитна организация в България - пре-предава подобни текстове без коментар до листовете на най-активните природозащитници в България - много от които заемат принципни позиции срещу глобалните климатични и екологични промени - какво точно иска да им каже?

Дим за депутатите

Всичко започна с няколко гневни съобщения, получени по скайп, имейл и фейсбук в четвъртък вечерта. Линкът бе към статия в dir.bg, озаглавена "Пушачите да влязат - забраната за тях май отпада”, която изброяваше доводи на народни представители срещу предвидената за първи юли пълна забрана на тютюнопушенето. Сред тях на очи се набиваха изказвания на бивш вътрешен министър наричан с Запалката и един депутат от Герб, които жонглираха с думи като „ограничаване на правата на пушачите” и „възможност на хората да избират”. Такива постановки са изключително арогантни, защото всъщност непушачите са напълно обезправеното малцинство в България, на което се отказва достъп до обществени места и се натрапва болестната зависимост на околните. Когато едно управляващо мнозинство се обърне срещу цивилизационната практика на Европа и открито заговори в полза на индустрията, която прави печалби от въпросната нездравословна зависимост, нещата излизат от границите на здравия разум и елементарния човешки морал.
Да не говорим за изказването на друг народен представител пред националната телевизия, според когото от забраната нямало смисъл, защото българите така или иначе не спазвали законите. Ами ако няма смисъл от законите, ти що щеш в парламента бре, джанъм?

Вероятно това бяха причините за вълната от гняв и разочарование, която ме заля от интернет. Двама човека ми писаха едновременно: Весела Табакова и Орлин Мирчев. Весела е мой бивш преподавател от журналистическия факуртет, а Орлин – бивш съученик отпреди и по време на английската гимназия, в момента бизнесмен в Америка. Напълно непознати един за друг, и двамата ме питаха едно: какво правим? Ами да отидем пред парламента и да им покажем какво си мислим за тях, беше естествената ми реакция. Да отидем, казаха те.

Проверих с по-опитни организатори на протести, като непримиримият Петко Ковачев. От днес за утре законът не позволява да се изразяваш и да протестираш, срокът за уведомяване за митинг е 24 часа по-рано, добронамерено ме информира той. Значи нямахме друг избор. След минути по мрежата се въртеше това съобщение: „flash mob: утре, петък, 19.02., точно в 11.00 ч. всички, които подкрепят пълната забрана за тютюнопушене ще оставят по една запалена цигара пред парламента, за да стигне до народните избранници тютюневата воня. предайте това съобщение на всички, които са бесни от предложените от ГЕРБ промени и елате (дори и да сте пушачи, въпросът е цивилизационен:)”. Регистрирах събитие във фейсбук и поканих де що имам български приятели там. По скайп и имейл дойдоха първите потвърждения за участие – като това от Алексей Лазаров, колега журналист.

Как от журналист станах съорганизатор на протест

Едва по-късно си дадох сметка, че за пръв път ми се случва да реагирам на политически действия не като журналист и анализатор, не като поддръжник на нечия инициатива, а като иницатор, активист, човек. Запитах се защо, и си дадох сметка, че в тази ситуация не намирам по-полезен начин за действие за себе си от това да отида и да димя пред парламента. Разбира се, бих отразявал и анализирал подобен граждански протест, но такъв не би имало ако не бяхме го направили факт. Допускам, че много от останалите, журналисти, мениджъри, еколози, които спонтанно приеха поканата и изразиха подкрепа за идеята, се чувстваха по същия начин.

Давах си сметка, че всичко започва твърде късно и за една нощ надали биха се сйбрали тълпи от хора. Но ме бе обзело едно странно спокойствие, примесено с удовлетворение, от мисълта, че ще отида и ще изразя мнението си пред парламента, дори и ако се окажа там само аз в уречения час. На сутринта ведрото ми настроение бе още по-силно и дори съобщението от Весела, че няма да дойде не го помрачи изобщо. Други приятели ме подсетиха, че датата съвпада с обесването на Левски, затова изпечатах негова снимка и мисъл, която ми се видя изключително съвременна.

Не бях само аз. В слънчевия петъчен ден около парламента крачеха големи групи деца, снимаха се с учителите си, повели ги на поклонение пред паметника на Апостола. Спрях се пред парадното стълбище. Оставаха десет минути. Извадих от чантата си знак забранено пушенето, който също бях разпечатал предварително и зачаках. Поради неприязънта ми към тютюневия дим в края на краищата си бях купил китайски димящи пръчици. Нали важното бе да димим на най-публичното място в държавата.

Отпор

Докато чаках, видях група парламентарни фотографи да се прибират в сградата. Казах им, че след 10 минути ще има протест срещу отмяната на забраната на пушене. Сред тях съзрях Мокрия – бивш колега от Нова телевизия, известен подводен оператор и автор на филми за дивата природа. Почти зарадван го помолих да предаде на репортерите, че ще има събитие. „Нищо няма да предам, тва са глупости”, отряза ме той. Първи сблъсък с реакцията на пушачите, които приемат забраната като ограничение. „Чакай, ти нали беше морски човек, еколог?”, подхванах го. „Аз пия, пуша, всичко правя” – тонът му се посмекчи малко. „Въпросът не е кой пуши и кой не пуши, въпросът е принципен”, отвърнах с усмивка. „Има по-важни проблеми. Комунисти. Ченгета. Кагебисти. Вие с това само им помагате”, отсече Мокрият и потъна в сградата. Поне останалите фотографи чуха за какво иде реч, утеших се.

От другата страна на сградата, при градинката, съзрях самотна камера и стройна репортерка. Познато лице от години, наскоро пак се срещнахме в редакцията на БиТиВи. Беше сред поканените от мен във фейсбук. Насочих се към нея. Действително, очаквала протеста за цигарите, но къде били хората. Погледнах часовника – единайсет без една. Къде бяха хората действително? Дали пък наистина не съм сам?

Встрани от стълбището видях мъж, които гледаше подозрително наоколо. Оказа се, че е дошъл за протеста. Без да се запознаем го помолих да ми помогне със знака срещу пушенето и цитата на Апостола, които бях рамкирал в обърнати кутии за бонбони. Закрепихме ги със скоч върху мозаечния постамент на стълбището, вляво от парламентарния вход. Започнахме да палим цигари, които той бе донесъл, и ароматни пръчици. Приближиха се още четирима човека. Отнейде дойдоха Орлин, Алексей, Петър Пенчев от Екогласност. Поне вече станахме група. Говорехме си припряно, малко неловко. Фотографите защракаха – най-вече близки планове на палене та цигари, дим. Табелите си свършиха работата – визуализираха за какво сме дошли.

Разочаровани и ентусиасти

Екипът на БиТиВи се приближи. По лицето на колежката личеше, че не е особено впечатлена от мащабите на събитието. Искаше ми се да я окуража – всъщност да се съберем десет човека да димим пред парламента си беше същнско постижение. Освен това от опита на Петър и другите ми приятели еколози знам, че броят хора не е важен а визията и медийното покритие. Така че всичко беше наред. Неуверено, тя пристъпи напред с оператора. „Ами тогава ти ни разкажи какво правите тук”, рече. Разказах. Пита ме дали сме говорили с депутати. Не сме. Тук сме за да димим, не да говорим. Ако излязат, ще обясним каквото имаме да кажем.

Миг по-късно към входа запристъпя самата Запалка, ограден от неколцина костюмирани спътници. Един от протестиращите го покани да запали. „Имате ли запалка?”, провикна се друг. „Не пуша”, отвърна бившият МВР шеф и хлътна в сградата.

Другият унил сред нас беше Орлин. Мисля, че за него беше първа гражданска акция и се беше надявал на много повече хора. Опитах се да го разтуша. Запознах го с Петър и Алексей. Орлин носи силен заряд за промяна и активно поведение, избуял през годините, прекарани в Америка. „Малко съм отчаян”, сподели той. А не бива. Започва се с малко.

В този момент охранителните полицаи най-сетне обърнаха внимание на случката и се приближиха. Сега вече наистина можеше да се направят по-хубави групови снимки: хора, униформи, дим, знак за пушенето забранено. Знам от опит с отразяване на протести, че тактиката е да се печели време и да се избягва конфронтация с полицаите. „Кой е тука, да го кажем, главният?” запита най-едрият сред тях. Няма главен. Ние се разхождаме и си пушим, нали не е забранено. Това не ги задоволяваше. Искаха да приберем знаците. Давах знаци на останалите да не свалят нищо. Петър обаче си даде личната карта – той има опит с полицията, осъдил е успешно МВР с министър Запалката. Проведе петминутен разговор с унформените, през който те му записаха данните.

Тогава към групата се приближи и Ани, с количката, в която се возеше Маргарита. Много съжалих, че камерата вече си беше тръгнала. Малката Маргарита изглеждаше чудесно, русите и къдри светеха да слънцето. Побъбрихме още малко. Свалихме знаците и почистихме изгорелите цигари. Полицайте изведнъж станаха много приветливи. Старшият дори поиска да прочете надписа. „Е това е страхотно”, ахна той. „Ама вие верно ли мислите, че тия дебелокожи катили вътре ще ви чуят?”. Хареса ми употребения епитет. Ще ни чуят. Днес сме десет, утре сто. Важното е да сме тук. „А дано”, изпрати ни служителя на реда. После се насочихме с бавна крачка към паметника на Левски – Орлин искаше да положи цветя. Всички го направихме. Там оставих и табелката с лика на Апостола и неговите думи: „Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не! Тя с това започва"!

Новинар хазарно

"Новинар" проповядва от първа страница днес намаляване на данъка върху хазартната "индустрия". Забележително е каква точно е новината, с която редакционният екип е решил да "поведе" броя: асоциацията на хазартната индустрия поискала от държавата намаление на данъците и дългосрочна стратегия. Факт, над който е написано с дебели букви, които всеки първокурсник в журналистическия факултет би трябвало да прочете: тук няма новина. Просто една браншова организация си върши работата - да обслужва интересите на учредителите си. Как обаче си върши работата "Новинар"-ската журналистика? От началото до края, текстът възпроизвежда аргументите на въпросната браншова организация. В края на предпоследния параграф, от кумова срама вероятно, се прокрадва прозрението, че зад облекчението на данъците стои "лобито на хазартния бизнес". Ни дума ни помен от обратна гледна точка, от аргумента, че хазартната зависимост обрича хиляди хора на мизерия, нито пък за връзката между хазарт и престъпност. Умиление буди опитът на колегите журналисти да вдъхнат човешки вид на инак озъбения като череп образ на хазартната индустрия. За тази цел те са мобилизирали явно всичката останала им креативност. За да се неутрализира доколкото е възможно неприятния привкус на призива България да стане световно комарджийско сборище, грижовна редакторска ръка е преправила заглавието на: "Приютяваме туристи комарджии от цял свят". За местните комарджии, от чиято нездравословна зависимост смуче печалбите си хазартният бранш, в заглавието няма и намек. За сметка на това в материала се говори на дълго и широко за очаквани печалби, инвестиции, работни места и приходи в държавния бюджет. Все хубави, благородни неща. Но, питам се, защо ни е бюджет, и защо ни е държава, ако тя не работи за здравословното и духовно благосъстояние на гражданите си, а напротив, подкрепя и облекчава хазарта и подобни нему сенчести начини за изкарване на пари? Такива въпроси би си задал всеки мислещ по темата журналист - както го е направила например Велислава Панова, в рубриката "Общество" на същия брой. Но липсата на авторско име под водещата статия не оставя съмнение, че в случая става дума за нещо различно от журналистика.

Гражданин на годината

На 12.11.2009 Константин Дичев получи първата годишна награда за стратегическо ползване на ИТ за активно гражданско поведение. Наградата бе учредена от Блулинк - мрежата на природозащитните организации в България. Като съучредител на Блулинк номинирах Дичев за тази награда, а преди малко, и за личност на 2009 г. в сайта на вестник "Капитал".

Питането на "Капитал" е за личности, оставили положителна следа през 2009 г., които да са почтени, и действията им да са допринесли за развитието на обществото. Намирам, че Константин Дичев отговаря и на двете. Ето основанията за номинацията ми.

Номинирам Константин Дичев, за несломимия му граждански дух, който демонстрира при разследването и подаването на сигнали срещу престъпленията, корупцията и разграбването на природните ресурси на България. Във време, когато все по-малко хора - дори сред най-свестните - обръщаха внимание на беззаконията на всички нива в държавата, Дичев непоколебимо подаваше сигнал след сигнал. Ту от името на Коалиция "За природата" или "Зелени Балкани", ту като член на "Граждани за Рила", ту просто като гражданин, чиято съвест не може да замълчи.

За директния му, остър, безкомпромисен език, го наричаха луд и го подиграваха чужди и свои. Но, знаем открай време, че свестните у нас наричат луди - така че условието на "Капитал" е със сигурност покрито. На 11.11.2009 Дичев получи най-доброто признание за неуморния си граждански труд: писмо 604/04 от приемната на министър председателя. В него на шест страници са изпечатани предприетите по негови сигнали действия от държ...

Прочитане на целия коментар авата срещу престъпни действия в областите на дърводобива и горите, подземните богатства и строителството в защитени природни територии.

Сред изброените в писмото резултати от сигналите на Дичев са проверки на държавни инспекции по горите, сигнали и преписки до прокоратурите по места, уволнени и наказани за нарушения държавни служители, отнети удостоверения за горска дейност на фирми нарушители, и предоставяне на данни на ГДБОП-НСП. В писмото се съдържат и щателно обосновани откази на държавни институции да приемат сигнали от Дичев - например срещу нарушения при проектите за златодобив с цианидена технология. Парадоксално, по същото време решението на ВАС на практика потвърди правотата на Дичев и в тези области.

Най-важната причина за номинацията му обаче е, че докато в края на признателното писмо му благодаряха за "доверието, с което се обърнахте към г-н Бойко Борисов", Константин Дичев вече подаваше поредните си сигнали за нови беззакония. С което доказа за пореден път, че активното му гражданско поведение е принципно и не е предвидено за консумация от един или друг политик или партия. С повече Коце Дичевци България току виж станала действително европейска страна.

Железницата отговаря - вежливо но твърдо

Обичам влакове открай време. Още откакто като дете броях тунелите по Искърското дефиле и се дивях как реката минава ту отляво, ту отдясно на влака. Затова до ден днешен гледам да ползвам железница когато и където мога, в рамките на здравия разум. Преди три дни за пореден път реших да проверя в интернет страницата на Българските Държавни Железници /БДЖ/ дали пък здравият разум няма да ми позволи да пътувам до Будапеща с влак. Уви, не ми позволи. Този път не се стърпях, натиснах бутона за обратна връзка и на един дъх написах възраженията на здравия разум. Днес, докато бъбрех в конференция по телефона с журналисти от цял свят, ненадейно пред очите ми светна съобщение, че имам отговор от БДЖ. Едва дочаках края на разговора за да отворя с вълнение е-депешата от националната железница.

Бях им написал, че разписанията, които предлага БДЖ правят пътуването за Европа непоносимо. Съдете сами. От международното разписание е видно, че вечерният влак от София за Европа изминава разстоянието от 88 км до Пирот за 2 часа, което сочи средна скорост от 44 км/ч. Съвсем не лошо за влак, ще кажете, особено предвид, че по пътя има три гари и една граница. По-късно обаче, същият влак спира в Ниш и стои там цели 47 минути. За да може да пристигне по разписание в крайната си гара Белград в... 4.48 ч. сутринта. Представих си за миг как любезният БДЖ шафнер ме събужда от топлия креват в три и половина и ми посочва вратата към студената и пуста гара в Белград, където по тази доба със сигурност "вие вук", образно казано. И където ми предстоят два и половина незабравими часа до отпътуването на първия влак за Будапеща. Бррр.

Пладнешкият влак, под гордото наименование "Балкан Експрес", е нещо различно. Той прекарва в Ниш едва 27 минути, и изминава 418те километра до сръбската столица за няма и осем часа и половина. Там обаче спира и забравя да тръгне за цели два часа. Вероятно с цел да даде възможност на изнурения пътник да се наслади на прословутата сръбска скара, а после да се се настани в Австрийския спалния вагон, с който да продължи пътуването си към заветната Европа. Пристигането в Будапеща е в пет сутринта, точно навреме за първото метро, след около 20 часово пътуване.

За варианта през Букурещ действително не си заслужава да разказвам, може да се позабвлявате с разписанието сами. За сравнение, средостатистическото пътуване до Будапеща с кола, в зависимост от престоя по границите и при пълно спазване на ограниченията по пътя отнема около 8 часа. С автобус, допускам, 10 - 12 часа. При пътуванията ми с влак из същата тази Европа никога не съм видял разписание, по силата на което международен влак да виси часове на ред на някоя гара. Това ми се е случвало само на изток от Будапеща, и все в български вагони.

Ето тези наблюдения бях синтезирал деликатно в краткото си съобщение до БДЖ, в края на което запитах дали е невъзможно да се "оптимизират разписанията и граничните проверки да се правят в движение"? Вежливият - действително - отговор от Петко Александров, служител на връзки с обществеостта в "БДЖ" ЕАД, разкри една различна гледна точка. Как не бях се досетил сам! Разписанието е за наивници. То е "съгласувано така, че въпреки всекидневните закъснения на територията на Сърбия (намалено времепътуване поради извършвани ремонти по железния път), да бъде възможно осъществяването на връзка в гара Белград на международния влак от София с други международни влакове", пише Александров.

От тази формулировка се досещам, че от една страна разписанието е такова, защото ако беше друго щеше да има закъснения и оплакващи се пътници. Сигурното си е сигурно! От друга, доподразбирам аз, нощният влак пак може да позакъснее, та да не се безпокоя чак толкоз. Поне имам добър шанс да си хвана от Белград връзката за Будапеща, и не толкова добър - примерно за Любляна и Италия.

В дневния международен бърз влак, научавам от писмото, е включен и директен спален вагон на БДЖ до Виена. Чудесно, конкуренцията е хубаво нещо. Трябва да проверя дали БДЖ ще поиска да ми продаде билет за спалния вагон само от Белград насетне, тъй като до там влакът си е дневен. Александров ми поднася и още една приятна изненада: "с влизането на България в Европейския съюз престоите на излизащите от страната международни влакове в гара Драгоман са само 5 минути, а престоите на влизащите в страната влакове са 10 минути". Значи влакът действително трябва да се движи със скоростта на гъсеница. Но не искам да се оплаквам, нека поне се движи. Казвам го като човек прекарвал неведнъж часове от живота си в празно купе на граница Калотина, обзет от налудничавата мисъл, че и пеша да тръгне до София пак ще стигне преди влака.

Накрая Александров триумфално ми нанася и последия удар: "Граничните проверки при напускане и влизане на влаковете в страната също се извършват по време на движение на влака." Това като журналист и често пътуващ уеб сърфист със сигурност трябваше да го знам. Да живей Европейска България и държавната й железница! Значи всичко е перфектно, остава неевропейска Сърбия да си ремонтира железния път. Тогава влаковете ще литнат - освен може би на изток от Калотина. Надеждата остава, че дотогава членката а ЕС България ще съумее да договори влаковете от София да не висят залудо по гарите на западната си съседка. Тогава току виж сме доживяли да пропътуваме 750те километра до Будапеща за една нощ, в тих, нов и комфортен спален вагон.

Снимка, благодарение на Фотоалбум на БДЖ.

Шофьор загаси цигарата: има надежда

Случаят няма общо с околна среда или журналистика, но окуражава активното гражданско поведение. Пътувах с тролей номер 9 в София почти четвърт час и дори бях започнал да се унасям в дрямка на седалката, когато до носа ми стигна мирис на цигара. Бяхме спрели на бул. "Прага". Незабавно установих източника на дима - шофьорската кабина. С един скок се намерих до отворената врата на шофьора и му заявих твърдо:
- Знаете, че тютюнопушевето в градския транспорт е забранено - умишлено използвах по-официален език за да звучи авторитетно. Въз основа на дългогодишните ми наблюдения над шофьорското съсловие осъзнавах, че постъпката ми е обречена да предизвика многословно и вероятно нецензурно излеяние. Но вместо това съзрях гузна физиономия и видях шофьора да посяга да загаси недопушения фас. Промених тактиката в движение, свойски: - Има ли смисъл да си пускаме жалби?
Казах това с помирителен тон и с почуда видях, как незнайният шофьор примирено вдигна рамене и кимна едва доловимо към угасената цигара. Бях надделял. Завърших почти приятелски: - Нали сме европейци! - после се върнах на седалката си. Триумфирах. Малките победи са важни защото дават кураж и ищах за нови битки. А такива предстоят, като начало докато започнат да спират до тротоарите, а не в средата на улицата.