Най-доброто в България, протестът и един диалог с Методи

Зарадвах се на снимките на млади хора, излязли на Орлов мост на спонтанен протест срещу поредното отнемане на обществен ресурс - в случая горите - в полза на частни бизнес интереси на шепа лица. На една от тях се вижда, как тежко екипирани полицаи бият протестиращите младежи, насядали по платното с велосипедите си. Коментирах: "Най-доброто от България срещу мафията-държава: на чия страна сте, г-н Борисов?" Вместо от министър-председателя, обаче, получих отговор от Методи, млад адвокат, сподвижник на движението за забрана на тютюнопушенето, и - очевидно - запален скиор. Методи не подкрепя този "незаконен" протест и мотивите му, и смята, че организаторите му упражняват "монопол върху правилното мнение," от който според него е редно да се разганича.

Не обичам монополите, особено пък върху истината, и винаги внимателно обмислям мненията на хора, които смятам за честни и добронамерени, какъвто е Методи.  Млад, образован, и готов да действаш за да отстоява колективния ни интерес от здравословна среда, той всъщност е един от хората, които смятам, че са най-доброто, с което разполага България в момента. За мен е важно да разбера подбудите за недоверието на Методи - и мнозина други, инак будни и обещаващи хора - спрямо подбудите на проридозащитниците, тъй като за осезаемо подобрение на обществената среда в България са нужни усилията на всички, които го желаят. А Методи го желае, знам това от опита ми с него в борбата за забрана на тютюнопушенето срещу същите или почти същите лобистки интереси в парламента. Според моето разбиране, протестите като вчерашния са срещу тях, срещу хищническото разграбване на обществен и природен ресурс, срещу погазването на демократичните и етични норми. Никой не възразява против карането на ски или развитието на курорти, стига да се прави по отговорен и законосъобразен начин. 

Но Методи отказва да повярва в това. Всички послания на протестиращите той декодира по един начин: строенето на писти и лифтове е безусловно зло и е абсолютно недопустимо. Не е съгласен с такова мнение, и не чува друго от страна на природозащитната общност. Което показва сериозен комуникационен проблем. Най-лесното му обяснение би било, че Методи просто не иска да чуе аргументите в тяхната дълбочина, че сам избира черно-белия дебат, в който всеки си избира кое е добро, и кое - зло. Но подобно обяснение не ме удовлетворява, дори и да е истина. Методи обвинява протестиращите в "монопол над истината," те на свой ред твърдят, че са изправени срещу непробиваема стена от медийно отрицание, продиктувано от икономическата обвързаност на собствениците на медии с т.нар. инвеститори в ските, и всички останали форми на правене на пари.


Изброявам фактите, които според мен са напълно доказани и известни в обществената среда: 

• очевидната липса на адекватно градско планиране в Банско, съответстващо на капацитета на ски зоната;
• безогледно надхвърляне на концесионната площ;
• неясна офшорна собственост на инвеститорските фирми;
• неосветеното напълно участие на Цеко Минев и неговата банка в собствеността на повечете мащабни ски-курорти - т.е. монопол, който убива конкуренцията в ски спорта;
• фактът, че като президент на Ски Федерацията същият човек получава и насочва щедри държавни субсиди към уж "частния" си бизнес - типичен конфликт на интереси;
• доказаната от Сметната палата злоупотреба на същия човек с въпросните инвестиции - прехвърлени без конкурс към фирма на жена му;
• включване в УС на федерацията по ски на Красимир Гергов, човекът, който беше споделил, че обича монополите, и който контролира пряко или косвено голяма част от медийния пазар;
• поне един случай на свалено от ефир предаване, след като си е позволило да критикува Цеко Минев, под заплахата за оттегляне на рекламата на банката му от въпросната медиа;
• манипулативно или липсващо отразяване на аргументите на протестиращите срещу закона в повечето частни медии, за сметка на обилно медийно присъствие на фиктивната организация "Природа за хората" и нейното лице Филип Цанов, подопечен на Минев и Гергов, бивш месопреработвател; и
• арогантното участие на лобиста Емил Димитров, бивш заменкаджия, тютюнотърговец, собственик на ловни стопанства, гори тюгюневи фабрики, във формулирането на закона за горите. Става въпрос за същия човек, който отмени забраната за тютюнопушене и до ден днешен се бори с всички средства срещу възстановяването й.

Смятам, че всичко това е достатъчно отблъскващо за всеки достоен човек, независимо от отношението му към ски-спорта. Но Методи се съпротивлява усилено. Като юрист той бързо отсява всичките ми аргументи от дебата около закона за горите. Действително, те са предмет на други закони. И действително, тези закони са неясни, сбъркани, не се прилагат и не се спазват. "Трябва да си изясните срещу какво протестирате - срещу закона за горите или срещу бездействието на правоохранителните органи за някакви неща," заявява Методи. Склонен съм да се съглася. Въпреки, че не разделям двете толкова категорично, колкото него се радвам, че с Методи постепенно пристигаме до споделено разбиране за същината на проблема: беззаконието, липсата на контрол и прилагане на нормите, разпищоленото им пренебрегване от страна на клика от хора с пари, връзки със службите, престъпността, и унищожаващи систематично медийната свобода. А когато тази клика започне да променя законите за своя угода, нещата стават неспасяаеми, и никакви писти и хотели няма направят България по-поносимо място за честните и достойни хора. Така че за тях е жизнено важно да преодолеят различията и да се обединят за да постигнат важната цел.

Да бъдеш нормален - непростимият грях в българската политика

Ако има непростим грях за българите, това е отказът от привилегии. Колко шум и съпротива у нашего брата срещу присъствието на хора в политиката, които живеят, мислят и действат по естествен човешки начин и отказват да заемат отреденото им от конюктурата и службите място под стъкления медиен похлупак - демонстирайки по този начин равнопоставеност, която в северните демокрации, например, се счита не само за нормална, но и напълно задължителна за "избранниците". Нашенци не искат това, те държат всеки, докоснал се до властта, да живее извън законите и правилата, които важат за останалите, да е различен, непрозрачен, корумпиран, ченге, каквото и да е, за да могат злобно да го оплюват под сурдинка, да завиждат, и да мечтаят те да са негово място. Държавата ни култивирира граждани по определен стереотип: ограбвани от рождение, неориентирани, безволелеви, необразовани, алчни, злобни, манипулируеми, посредствени, вторачени в пошли телевизионни програми, резистетнти спрямо всяка мисъл за промяна, готови да купуват и да гласуват за това, което им се предлага. На тези бързи и нелеки мисли ме наведе материалът на Невена Гоцкова поместен в Novinnite.bg днес, озаглавен "От Селянска или от Плевнелиева се нуждае България?

За един липсващ контейнер

Контейнерът за разделно събиране стоеше точно пред кооперацията на "Сливница" 257 в София. Жълт на цвят, той се отличаваше от останалите контейнери - за битови отпадъци - само по черното отверстие на капака и надписа "Хартия и пластмаса". Отверстието явно е предвидено за по-лесно пускане на преработваемите отпадъци, без да се налага отваряне на капака. Разликата явно не беше достатъчно очевидна за съседското общество, което видимо я пренебрегваше и просто насипваше отпадъка си в който от всичките контейнери се случеше по-празен. Единственият контейнер, който се спасяваше от неразделеният боклучен прилив бе зеленият - с малко тясно отверстие, прикрито с гумени ленти, в което можеха да влязат единствено стъклени бутилки. Бях си наумил да отправя предложение до общината или съответната фирма - оператор на разделения отпадък - предложение да боядиса или подмени контейнера за хартия и пластмаси с който и да било друг цвят. Но преди да успея да реализирам намерението си, контейнерът просто изчезна.

Липсата му остана напълно незабелязана за съседите, които просто продължиха да си изхвърлят неразделените отпадъци в наличните каси за битов отпадък. Но за мен бе повече от досадна, след като бях убедил колегите от офиса да разположим до всяко бюро кошче за хартия, и чистачите - да ги изпразват в отделен чувал при почистване, който на свой ред да се изпразва стриктно в преднназначения за платсмаси и хартия контейнер. Сега всичко това се оказваше напълно излишно, тъй като такав контейнер просто липсваше.

Воден от разбирането, че всеки от нас формира обстоятелствата, а не обратното, най-сетне намерих нужните 5 минути и потърсих в интернет къде мога да си поискам контейнера. Първият безплатен телефон за въпроси и сигнали относно разделното събиране в София се оказа на друга фирма, която не оперирала в нашия район. Служитилката там бе достатъчно любезна да ме насочи към нашия оператор: "Екобулпак."

На сайта на "Екобулпак" нямаше безплатен телефон, но пък имаше формуляр за сигнали. Отворих го и написах следното: "Здравейте, обръшам се към вас от Сдружение "България без дим" и фондация "БлуЛинк". Пред офиса ни на бул. "Сливница" 257 в София, община "Сердика", има "остров" от контейнери за отпадъци. От тях преди повече от месец изчезна контейнерът за разделно събиране на хартия и пластмаси. В момента има само един зелен контейнер за стъкло, и три жълти за общ отпадък. Моля, доставете контейнер за хартия и пластмаса, по възможност в различен цвят от жълто, за да се отличава от останалите, тъй като няма къде да изхвърляме разделения отпъдък от офисите ни." Изпратих го, а след това набрах предоставеният на сайта телефон за контакти.

След едно прехвърляне научих от друга любезна служителка, че:
           - колегата, който работи в нашия район не знае за липсващия контейнер, но щял да провери;
           - междувременно, може ли сме да ползваме другите жълти контейнери, които отстоят на петдесетина метра;
            - контейнерите за разделно събиране са единствено и само жълти, но в нашия район "Сердика" действително се получило объркване, тъй като концесионерът поставил жълти контейнери и за обикновения отпадък;
            - този проблем щял скоро да се реши, тъй като столичната община била изискала концесионерите да заменят съществуващите контейнери зо битов отпадък, които са не само жълти, но и пластмасови, с металически.

Благодарих за информацията и помилих да ми напишат какво и кога възнамеряват да предприемат за да си получим обратно контейнера. Обясних също и защо предложението да се разнася разделеният отпадък до по-далечен контейнер не е особено приемливо: просто няма как да принудя хигиенистите да го правят, при положение, че останалите контейнери са им пред входа на офиса. Получих разбиране и ново обещание, че "колегата ще дойде и ще провери къде е изчезнал контейнера. "

На 21 юни, отговорът от колегата действително пристигна. Оказа се, че името му е Велислав Кючуков. Ето какво написа той, с извинение за късния отговор: "За момента може да използвате контейнера за хартия, пластмаса и метал на номер 251, който при следващо преместване ще бъде поставен до иглуто на номер 257-259. Относно цвета, съдовете,  които се използват в системата за разделно събиране  за този вид отпадъци са само жълти."

За кого свири сирената

Приятелите ми, доколкото са останали, знаят, че националният патос не ми е присъщ. Но воят на сирената винаги ме сепва. Всеки втори юни. Добре помня, в детството заедно с приятели го очаквахме трепетно. Вцепенявахме се, където ни свари, и гледахме кой къде се е спрял неподвижен, по улици и площади. Гледахме как замръзват на място тролеи и таксита, как всички на пътя застават в минута покой. Впечатляващо усещане. Представата за героите, които са дали живота си за България, оживяваше, тя пробуждаше детското въображение, караше ни да мислим поне една минута за смелите, достойни и честни хора, предани на идеята си за свобода, и паднали заради нея. Да мечтаем да сме като тях, силни и смели, е, без непременно да ни убиват за това, но да бъдем герои.

Сирената ме сепна и днес. През прозореца гледах непрекъснатия поток на колите. Не спря ни една. Нито един шофьор не изключи от скорост, не пусна мигалките, не отби в дясно за минута покой и мълчание.  Ще кажат - не чуват протяжния вой, затворили плътно прозорците, надули уредбите, засмукали нервно поредния фас, забързани, всеки към своя най-важен, най-спешен житейски проект.

Пък и да чуят, дали ще натиснат спирачките?   Едни хора затрили живота си за туй, в което живеем. Цинично оглеждат шофьорите сивия град. Прах и шум, мръсотия, разбитите улици, напукани вехти фасади. Злоба, корист, корупция, наоколо, и вътре у всеки. Днес всеки е вкопчен в живота си, в своя комфорт, в своите проблеми, в своите победи, в своите пари - как ги няма, как ги харчи, как ги печели. Днес героите са вехти понятия, прашни паметници сред потока коли. Да милееш за общото благо е глупаво, да се бориш за кауза - нелепо, да си доблестен, смешно, противно дори. А обект на мечти и завиждане са не жертвите, а безброй комерсиални екранни "зведи", коя от кой по-безумни, безогледни, безгръбначни, безпринципни.

Не виня нито шофьорите, нито "звездите", нито дори политиците, че днес никой не чува сирената. Всички те се нагаждат към времето, кой както успее. Но в тази минута мълчание мисля за хората, които са доблестни: адвокати, медици, учители, творци, инженери, строители, журналисти, шофьори и другите. Които търсят промяна, по-достоен живот за тях и за всички останали. Без да стават герои или жертви, нека са живи и здрави, за да има какво да мечтаят децата ни.

Днес чествам България, каквато я искам

Днес  Народното събрание прие пълната забрана за тютюнопушене на обществени места. Денят е важен за всички хора, които държат България да бъде добро място за живеене на тях и децата им. Аз съм един от тях.  Прекарах голяма част от последното десетилетие в чужбина. Там се родиха децата ми. Но никога не съм се примирявал с мисълта,  че България е затворена страница, изминат път, по който връщане няма. Напротив,  вярвал съм, че това е страната, в която мога да бъда щастлив – с приятелите, които обичам, професионални колеги, които уважавам, и – разбира се – с партньорката и децата ми, без които щастие не може да има.  И ако връщането ни в една чиста, уредена, красива България, беше мечта, решението на групата лобисти да отменят забраната за тютюнопушене през 2010 отдалечи изпълнението й с две години.
Прекарах ги  като в унес.  Протестирах, пях, спорих, говорих, писах, публикувах.  Не бях сам. С мен бяха приятели, колеги, съратници, непознати хора, които също не се примиряваха със зловонната задимена българска реалност.  Бяха готови да вложат и време, и средства, и нерви, и сърце от себе си.  Орлин, Гергана, Методи, Жеко, Стефан, Мариана, Юли, Максим, Венета, Иво… имена има още. На живо и в мрежата. Не, нямахме нищо против пушачите.  Те са заложници на своя навик, който им доставя удоволствие, но и бавно ги убива. Много от тях го знаят и търсят начин да се спасят. Други не търсят – има ги всякакви. Но не те бяха причина за нашите действия.
Най-отвратително беше усещането, че сме в държава, в която здравето и живота на хората нямат значение. Че значение имат печалбите на този и онзи:  на лобиста Емил Димитров, на незнайните собственици на „Булгартабак“ и на знайните – на БАТ и „Филип морис“, например. Че гласът ни на хора, родители, избиратели, не се чува от тези, които уж сме избрали да решават вместо нас, не звучи от трибуната на Парламента, от екраните и вестникарските страници. Че са готови да хвърлят България обратно назад, да няма промяна, да няма свеж въздух. Да нямаме шанс за промяна, за чист и достоен живот.
Отвращението от всичко това се оказа мотор за активност. Не се примирихме, не спряхме, дори и когато бе трудно. Открихме съюзници -  в медиите, по етажите на здравното ведомство, в Парламента дори. Не им беше лесно да вдигнат глава, да подемат нашата кауза. „Капитал“ направиха кауза. Д-р Маша Гавраилова ни посрещна като партньори, д-р Кунчев даде надежда, че някой в държавата иска законът да се прилага, д-р Константинов, като министър, отново предложи забраната. Нямаше да минем и без Бойко Борисов – той ни гледаше косо от джипа, когато скандирахме „Водете ни напред , а не назад!“, той обаче удари по масата на лобистите и рече „Аман!“
От декември до днес се стараехме да направим така, че да се върне забраната. За това ни помогна и фондът на „Блумбърг“ – така можахме да привлечем Петя и Виктор, които помогнаха за намирането и формулирането на аргументите за нея, и Иринка – която събира в www.bezdim.org сигналите от стотиците хора, които държат да се спазва законът в тази наша така беззаконна държава. Когато предложихме да не се пуши и на открито ни се смяха дори и приятели.  Не спряхме. Три месеца по-късно  нашите предложения звучаха от парламентарната трибуна, през устата на депутатите-вносители, нашите данни се ползваха за да се аргументира забраната. И днес тя е факт. Празнувам и гледам напред – към следващата пречка по пътя, която трябва да махна, за да бъде България място за достоен живот. Вече знам, че не съм сам, и че заедно можем.

Нечовечност край пътя и как да не й се даваме

Под обсада сме от изнервени, пречупени, комплексирани, стресирани хора. Те са агресивни към околните защото са загубили уважението към себе си. Търсят реализация чрез агресия, цинизъм, простащина, консумативност, тъй като са лишени от други възможности. Принуждават ни да се пазим от тях, когато самите те имат нужда от помощ. 

Тези мисли споделих като спонтанна реакция към текста поместен на 1 май в Дневник  под заглавие „Изнервен шофьор преби друг пред семейството му на магистрала "Тракия".“ Шокиращият текст е дело на колегата ми от Факултета по журналистика Георги Пауновски, който е и единият от героите в разказаната история. Впечатлен съм от решението и, да, мъжеството му да разкаже случката, в която самият той става жертва на шосейна агресивност, и силно се надявам травмата за него и семейството му да отшуми бързо. Но дори и без личната ми симпатия към автора, разказаният и преживян от него случай предизвика внимание, тъй като надали има българин, който да не е преживял или станал свидетел на подобен инцидент. Пауновски, водещ автомобилен журналист, успешно дефинира сериозния структурен проблем, който е в центъра на материала му:  „От няколко месеца споря с колеги, пишещи за автомобили, като защитавам тезата, че по българските пътища толерантността се повишава. От днес вече съм на друго мнение, след като бях бит от шофьор, решил че му преча като се "влача" със 130 км/ч по магистралата, а и имам наглостта да му правя забележка.“

Действително, става дума за толерантността и човечността по пътищата и навсякъде другаде из България. Очевидната им липса се потвърждава не само от незабавния поток от подобни истории, споделени от приятелите ми в мрежата - както в пресата, под заглавия като „Млатиха бизнесмен с бухалка пред очите на дъщеричката му“, така и в лични разкази. Като този на Методи Байкушев, адвокат от Благоевград, който описва усещането си при шофиране в България така: „Ежедневно ми се случва следния феномен: независимо дали съм на магистрала или на многолентов булевард, когато изпреварвам в най-лява лента при максималната разрешена скорост, винаги на втората секунда се появява някой отзад изключително настоятелно да присветва и/или свири и то най-често още по време на изпреварването, т.е. в момента, в който аз няма къде да отида, за да му направя път освен да продължа да изпреварвам.“

Самият аз съм имал подобни инциденти често през последните години. Толкова често, че помня само най-фрапиращите.  Обединява ги това, че са свързани с коли и шофьори.  При един от тях пред Бургаското летище ми налетя на бой собственик на кола, която бях взел под наемПо. Уникалното в случая беше, че се разигра пред униформени полицаи, които бързо взеха негова страна, а след това ни "ескортираха" до граничния преход с думите "абе господине,  вие сте се спасили, живеете в чужбина, не знаете ли как е тука...“ Беше доста комично, макар и стресиращо, а тригодишната ми тогава дъщеря и досега помни как сме се "прегръщали" с един чичко на паркинга.

В друг случай шофьорка от столичната такси компания „ОК Супер Транс“ закова спирачките и нареди да напуснем от колата й малко след отпътуването от Терминал 2 на софийското летище. Причината: нежеланието ми да слушам и симпатизирам на разказа й за тежката и неблагодарна съдба на таксиметровите шофьори, експлоатацията на която са подложени от „шефовете“, и неприемливо ниските според нея цени на таксиметровите услуги, минути след като тълпа разярени нейни колеги бяха крещяли насреща ми "къв багажник, ше плащаш двойно, като пътуваш така е..." За разлика от мъжките си колеги, дамата не крещя, нито налетя на бой, просто ни свали от колата. Не я умилостивиха нито изтощените след повече от денонощие път деца, нито куфарите, които трябваше да извлечем отново в декемврийската привечер. Стресна се единствено когато Емеше на слизане й заяви на развален български, че това, което прави не подхожда на човешко същество, камо ли на жена и майка. 

По принцип симпатизирам на човешката неволя. И Емеше рядко говори български, а още по-рядко застъпва традиционнистки джендър възгледи. Харесва България. Но винаги, когато се почувстваме добре, и ни се завърти мисълта да се установим трайно в България, мъдро припомня тези инциденти, като доказателство, че тук простащината и нечовечността са на власт. Макар и да не губим увереност, че няма да е винаги така, честите срещи с тях са доста обезкуражаващи. Но защо те се случват най-вече край пътя?  Според Милен Михайлов, адвокат с практика в областта на човешките права,  статистиката сочи, че реакциите на шофьорите са непропорционални като сила и интензивност, в сравнение с проблема. В Англия, твърди той, често се случвало при засичане на два автомобила, дори когато няма реални повреди, единият шофьор да стреля по другия. „На какво се дължи това - дали на наранено "мъжко" его, дали на някаква друга причина - отговорът трябва да дадат психолозите. За мен обаче е ясно, че такива нерваци трябва да получават сериозни наказания, за да мислят следващия път, преди да правят зулуми,“ коментира Михайлов.

Действително, обезкуражаващо е усещането за безпомощност и неспособност на държавата да защити порядъчните си граждани от хулиганите, да възпре агресията и да я направи неприемлива. За да има промяна, законите трябва да се прилагат и да се спазват, обобщава Мариана Ахрянова от мрежата за гражданско действие BlueLink.net. А в България това не се случва. „Нечовечността“, която долови Емеше, е  повсеместна. Тя замества базовите морални норми, които традиционно свързваме с човеколюбието, уважението, взаимопомощта. Замества ги с алчност, криворазбран индивидуализъм, консумативност, съперничество и недоверие. В условията на нисък материален и културен стандарт, тези нови императиви унищожават достойнството и самоуважението на мнозина, пречупват нравствените им устои, карат ги да намразят себе си и околните.

Синдромът засяга почти всички. Самото участие в пътното движение на България - както за съжаление и в другите обществени процеси - предполага и сякаш изисква агресивност, арогантност, неспазване на правилата. Забелязах го преди десетина години, когато заживях в чужбина и започнах да се боря с навиците си от българското шофиране: да спирам на зебри, да карам с разрешената скорост, да подавам задължително мигач, да "пускам" пред мен колеги когато мигнат за престрояване и пр. И щом се понаучих, осъзнах колко трудно ми е да го правя когато съм отново в България. Непоносимо е за мнозинството от сънародниците ми някой да кара – и да живее – спокойно, вежливо, по правилата. Съпротивата срещу това е огромна - клаксони, светканици, жестове, засичания, откровени заплахи. Цинизъм, систематично изкореняване на ценностите, и просто злоба, заливат ежедневието, и преливат по форумите в интернет.

Най-обезпокояващото, което забелязах у себе си, е че и аз ставам агресивен в шофирането и поведението си, когато съм тук. Явно ми липсва самообладанието да отговоря вежливо, когато поредният грубиян се опитва шумно да ми се наложи. Явно, масовата обществена култура не прощава и никой не е имунизиран срещу нея. Единственият начин е постоянно да се взираме в постъпките и мислите си, да плевим нечовечността у себе си и у другите, да я разобличаваме, и да се наслаждаваме на тънкото осъзнато удоволствие от това че така ставаме различни, и поне с една идея по-добри.

Градските кучета и градските хора

Проблемите с бездомните кучета са проблеми на хората, с тяхната урбанизирана, неекологична, консумативна и нездравословна човешка свръхпопулация. Приписването им на "еколози" и "природозащитници" е пореден и опасен опит за манипулация на общественото мнение в погрешна посока. Много хора изпитват симпатии към четириногите уличници. Не само поради наследствената привързаност на човеците към кучетата, но и в следствие на изконната връзка между хората и животинския свят. Но кучетата не са диви животни. Като вид те отдавна са загубили мястото си в екоравновесието на природата. А проблемът със съвременните им бездомни събратя е, че не са и домашни, както предполага генотипът им от хилядолетия насам. Така хората, които интуитивно обичат домашните си любимци, и също интуитивно търсят връзка с дивата природа, се оказват лице в лице със съвсем различен вид. 

Той не е нито "най-добрият приятел на човека" от хилядолетия, нито има рефлексите и поведението на див звяр. Това го прави много по-опасен и коварен и от двамата.  Затова той се увърта около човешките обитания за  храна и подслон, но живее в глутници; не питае нито привързаност, нито вродения страх на дивото животно от човека; и не се колебае да го атакува при числено и друго надмощие. Опазването на този вид не е част нито от природозащитата, нито има нещо общо с традиционния човешки хуманизъм.

Човекът е напълно неподготвен за срещата с Canis urbanus. Защото и той вече не е добрият стар Homo sapiens, привикнал традиционно да живее в малки общности, със семейни домове, къщи, дворове, градини и досег до природата. Градският човек е също толкова младо еволюционно образувание, колкото и градското куче. Той живее в масови, претъпкани градски гета, напълно непригодни за естествените му потребности. Той е загубил прекия досег с природата, от който през хилядолетията е черпил храна и препитание, и е станал напълно зависим от индустриални и социални структури. А това го прави много уязвим, озлобен, лесен за манипулация.

От десетилетия обществените науки доказват пряката зависимост на човешкото благоденствие от достъпа до чиста, съхранена и здравословна околна среда. Целта на съвременните развити демокрации е осигуряване на балансиран, разумен, достоен, човешки начин на живот. 

Постигането на тази цел изисква сериозни промени в обществото, и ще засегне интересите на тези, които печелят от съществуващото му състояние. И тъкмо те безогледно се стремят да компроментират и очернят природозащитното движение, като му приписват всевъзможни грехове. Сред тях напоследък се нареди и сляпата защита на Canis urbanus. "Еколозите" са отново злите бедсърдечни хора, които, според угодническите медийни писания, ценят човешкия живот по-малко от този на бездомния пес. Подобна манипулация е не само нечестна, но и откровено вредна, тъй като насочва справедливия обществен гняв от болната върху здравата глава. Решението на "кучешките" проблеми е възможно единствено като част от трайното и устойчиво решение на "човешките" - в рамките на хармонично, хуманно, демократично общество, което не робува на пазарни, печалбарски и консумативни химери.