Приятелите ми, доколкото са останали, знаят, че националният патос не ми е присъщ. Но воят на сирената винаги ме сепва. Всеки втори юни. Добре помня, в детството заедно с приятели го очаквахме трепетно. Вцепенявахме се, където ни свари, и гледахме кой къде се е спрял неподвижен, по улици и площади. Гледахме как замръзват на място тролеи и таксита, как всички на пътя застават в минута покой. Впечатляващо усещане. Представата за героите, които са дали живота си за България, оживяваше, тя пробуждаше детското въображение, караше ни да мислим поне една минута за смелите, достойни и честни хора, предани на идеята си за свобода, и паднали заради нея. Да мечтаем да сме като тях, силни и смели, е, без непременно да ни убиват за това, но да бъдем герои.
Сирената ме сепна и днес. През прозореца гледах непрекъснатия поток на колите. Не спря ни една. Нито един шофьор не изключи от скорост, не пусна мигалките, не отби в дясно за минута покой и мълчание. Ще кажат - не чуват протяжния вой, затворили плътно прозорците, надули уредбите, засмукали нервно поредния фас, забързани, всеки към своя най-важен, най-спешен житейски проект.
Пък и да чуят, дали ще натиснат спирачките? Едни хора затрили живота си за туй, в което живеем. Цинично оглеждат шофьорите сивия град. Прах и шум, мръсотия, разбитите улици, напукани вехти фасади. Злоба, корист, корупция, наоколо, и вътре у всеки. Днес всеки е вкопчен в живота си, в своя комфорт, в своите проблеми, в своите победи, в своите пари - как ги няма, как ги харчи, как ги печели. Днес героите са вехти понятия, прашни паметници сред потока коли. Да милееш за общото благо е глупаво, да се бориш за кауза - нелепо, да си доблестен, смешно, противно дори. А обект на мечти и завиждане са не жертвите, а безброй комерсиални екранни "зведи", коя от кой по-безумни, безогледни, безгръбначни, безпринципни.
Не виня нито шофьорите, нито "звездите", нито дори политиците, че днес никой не чува сирената. Всички те се нагаждат към времето, кой както успее. Но в тази минута мълчание мисля за хората, които са доблестни: адвокати, медици, учители, творци, инженери, строители, журналисти, шофьори и другите. Които търсят промяна, по-достоен живот за тях и за всички останали. Без да стават герои или жертви, нека са живи и здрави, за да има какво да мечтаят децата ни.
Сирената ме сепна и днес. През прозореца гледах непрекъснатия поток на колите. Не спря ни една. Нито един шофьор не изключи от скорост, не пусна мигалките, не отби в дясно за минута покой и мълчание. Ще кажат - не чуват протяжния вой, затворили плътно прозорците, надули уредбите, засмукали нервно поредния фас, забързани, всеки към своя най-важен, най-спешен житейски проект.
Пък и да чуят, дали ще натиснат спирачките? Едни хора затрили живота си за туй, в което живеем. Цинично оглеждат шофьорите сивия град. Прах и шум, мръсотия, разбитите улици, напукани вехти фасади. Злоба, корист, корупция, наоколо, и вътре у всеки. Днес всеки е вкопчен в живота си, в своя комфорт, в своите проблеми, в своите победи, в своите пари - как ги няма, как ги харчи, как ги печели. Днес героите са вехти понятия, прашни паметници сред потока коли. Да милееш за общото благо е глупаво, да се бориш за кауза - нелепо, да си доблестен, смешно, противно дори. А обект на мечти и завиждане са не жертвите, а безброй комерсиални екранни "зведи", коя от кой по-безумни, безогледни, безгръбначни, безпринципни.
Не виня нито шофьорите, нито "звездите", нито дори политиците, че днес никой не чува сирената. Всички те се нагаждат към времето, кой както успее. Но в тази минута мълчание мисля за хората, които са доблестни: адвокати, медици, учители, творци, инженери, строители, журналисти, шофьори и другите. Които търсят промяна, по-достоен живот за тях и за всички останали. Без да стават герои или жертви, нека са живи и здрави, за да има какво да мечтаят децата ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар