11.12.17

Колеги по оръжие

Случи се пак! Почти 4 години след случката в Бургас, при която граничарка очевидно не правеше разлика между европейски и неевропейски граждани, въпреки светлинния сигнал, запален над главата й, днес се натъкнах на същото, този път на софийското летище. Този път обяснението за нарушаването на правилата и интереса на българските граждани, което получих от униформения български блюстител на закона беше "колегиалност"!

Около 9.00 сутринта слязох от препълнения самолет на "Турски авиолинии" и бързо се отправих към границата ,тъй като бързах за важна среща в 10.00. Ориентирах се към коридора, маркиран за европейски граждани, воден от опита, че там проверките са по-краткотрайни и съответно, ще загубя по-малко време. Уви, не така мислеше младият граничен полицай на сутрешна смяна в гишето до автоматичния паспортен четец. Повече от 5 минути той мъдрува над паспорта на турски гражданин, наредил се в "европейския" коридор. Проблемът очевидно беше сериозен, защото в един момент граничарят все пак го върна, като изпрати с него по-младата си колежка, която до момента имаше за задача да пропуска хората, преминаващи през съседното автоматично паспортно гише. В нейно отсъствие въпросният служител продължи да обслужва двете гишета едновременно.

Когато достигнах до него, попитах го дали паспортът, заради който сме чакали, не е бил турски? Потвърди най-спокойно. Тогава защо не е пренасочил нарушителя към правилната опашка, попитах, като посочих табелата над главата му. Не можел да остави на колегите си на съседното гише сами са се справят с огромната, според него, тълпа пътници с турски паспорти, вдигна рамене служителят.

"Вие не виждате ли колко хора има на тази опашка?", запита ме той реторично. Виждах, около 20 души се редяха пред всяко от гишетата с надпис "Всички паспорти". "Е как мислите, мога ли да оставя колегите сами да се справят с това?", заключи той. Значи заради едната колегиалност нарушавате европейските правила и ни карате да чакаме, изумих се аз. "Ами щом така го разбирате, да"!, натърти със смесица между горчивина и гордост, униформеният граничар.

Винаги съм се удивлявал колко вкоренена е кастово-еснафската средновековна солидарност в уж съвременното ни общество, не досега не бях полувал пряко потвърждение от униформен служител, че колегиалността му е по-важна от закона и правилата, които е назначен да прилага. Най-случайно предишната вечер бях висял над 30 минути на опашката за "Граждани от други държави" на истанбулското летище, докато притежателите на турски паспорти влизаха в държавата си около 3 пъти по-бързо. На няколко пъти отчаяни чужденци се опитваха да минат през видимо по-бързите "турски" ръкави, и бяха безмилостно връщани в началото на тяхната си опашка. Подобно отношение съм виждал и във Виена, и в Будапеща, където живея.  Изпитвал съм го и на собствен гръб в предевропейските времена.

Споделих съвсем накратко всичко това с въпросния служител, като добавих че за същото съм подавал вече веднъж оплакване до ръководството на Гранична полиция. "Ами оплачете се пак", ехидно се подсмя той, като ми напомни, че в момента пък аз губя времето на останалите пътници. Прав беше, продължих на родна територия към срещата ,за която бързах, най-случайно в Министерския съвет на републиката. Но трудно отказвам на подобни покани.

Държа пак да подчертая, че не злорадствам и не подкрепям дискриминацията на хора въз основа на националната им принадлежност и не вярвам, че визите и стените по границата са начина за решаване на геополитическите и глобални проблеми. Нещо повече: неведнъж съм изразявал симпатия към българските полицаи, които са принудени да работят при унизително лоши професионални и социални условия. От системата, обществото - т.е. всички нас! Затова съм наясно, че трудно можем да предявяваме претенции към тях, че не са лоялни към нас, въпреки че уж заплатите им излизат от нашите данъци.

И все пак, полицаите трябва да спазват правилата. Това е базов възпитателен фактор на правовата държава. Презрителното отношение на униформените към законовите норми в собствената им професия е ужасяващ синдром на беззаконието, което доминира обществената тъкан. Той говори за безпомощността им пред беззаконието, корупцията и връзкарството, които просмукват високите , средни и ниски етажи на държавата. И като няма как да им се противопоставят, полицайте гледат поне да се подкрепят един-другиго - както правят и всякакви други угнетени групи, каквито са шофьорите на таксита или лекарите, например.

Да не говорим колко лошо е за европейската интеграция на България да не се прилагат правилата на съюза създадени да защитят и привилегироват гражданите му. Особено когато другите му правила, които ги ограничават, се прилагат стриктно.