Полицаят, пресата, протестът и Цар Освободител

     Журналистите срещу протестиращите. Това беше темата на снимката, която исках да направя по време на мълчаливия протест "Една година след Фукушима" в София на 9 март. Композицията беше добра - една линия активисти с плакати, а срещу нея втора, на репортери с камери и микрофони. Прецених, че ми трябва по-висока гледна точка и се упътих към стълбичките около паметника на Цар Освободител. Но пред тях ме спря полицай от охраната на демонстрацията.
     - Не можете да отидете там - заяви. Дадох си сметка, че нося пред лицето си противо-радиационна маска и той ме възприема не като фоторепортер, а като участник в протеста. Това обаче не би следвало да бъде причина да ме спира.
    - Защо да не мога? - запънах се. - Искам да снимам.
    Упорството ми предизвика удивление. Приближи се втори полицай.
    - Вие не уважавате полицията и отказвате да изпълните разпоредбите ли? - опита се да ме респектира. Продължих:
    - Дълбоко уважавам полицията! Но с какво право ми отнемате свободен достъп до това обществено място?
    Предадоха се. Имали да изпълняват заповеди. От началника. Който стоял ето там, досами журналистите. Него да съм питал. Отправих се - изглеждаше доста по-спокоен и бъбреше с журналистите. Поисках му обяснение, без излишна агресивност.
    - Ами не може, има писмо от Руското посолство до Общината, че паметникът се вандализирал по време на протести, и затова не пускаме на площадката - весело обясни униформеният.
    - Не искам да вандализирам, а да направя снимка - посочих очевидното. В този момент охраняващият полицай получи неочаквана подкрепа:
     - За какво ви е да се качвате там, и от тук можете да снимате спокойно? Журналист сте, знаете ги тези неща...
     Това становище произлезе от белокосия репортер на "Дума", който до тогава бе слушал разговора мълчаливо. Същият, когото бях срещал по събития преди много години, в предишния ми живот на телевизионен репортер. Намесата му не ми се понрави изобщо и реагирах остро:
   - Ще снимам откъдето намеря за добре, не разговарям с Вас а с полицията Пък и откога Руското посолство разпорежда на българската полиция къде и кого да пуска?
     Последният ми въпрос предизвика две видими реакции. Журналистът от "Дума" се ядоса, а полицаят видимо се смути.
    - Прекалявате вече, това са глупости, което приказвате... пък и не виждате ли, че сте излязли тука само десет човека да протестирате - каза първият с изкривено лице, докато вторият смутолеви, че имало и други причини за заповедта.
    Оттеглих се обратно към линията на протестиращите, където на висок глас започнах да разказвам това, което бях научил. Наобиколиха ме слушатели. Миг по-сетне полицаят се приближи към мен с приятелските думи:
     - Е добре, добре, заповядайте да снимате.
     Беше късно, протестиращите се бяха завъртяли с гръб към паметника. Но се зарадвах, че един полицай реши да даде път на свободното придвижване и свободата на изразяване. Дали се притесни, че може да си има неприятности за изтеклата информация, впечатли се, че сред протестиращите има журналист, или просто прояви човещина не зная. Благодарен съм му за това решение, каквато и да бе причината. Но по-ограничаваща от полицейския кордон в този случай ми се стори реакцията на представителя на журналистическата професия.