Дойде време за следващия епизод от сагата с издаването на български паспорт за бебето Петър, родено на 20 май 2011 г. в Оксфорд. Разказът водя в качеството си на негов баща и единствен родител с българско гражданство. В края на предишния репортаж стигнах до обнадеждаващ момент – успяхме да подадем документи за временен паспорт, който действително бе издаден от българското консулство в Лондон в рамките на две седмици. С него новороденият господин можеше спокойно да пътува, както се оказа, навсякъде където душата и родителите му поискат, в рамките на една година. С едно единствено изключение – България. Веднъж пресекъл границата на страната, временният паспорт губи валидността си и притежателят му трябва да се снабди с постоянен такъв за да я напусне отново.
За да съм чист пред съвестта и читателите си трябва да призная, че решението да придобием българско гражданство и паспорт за Петър далеч не бе продиктувано от гол патриотизъм или бащинска сантименталност. Не ми липсват нито едното, нито другото, но истината е, че еквивалентната процедура в Унгария се оказа много по тромава и времеемка. Що се отнася до придобиването на британски паспорт, то засега е просто хипотеза. Така че, честно и почтено, българската администрация в този случай си записа червена точка. За съжаление това преимущество сякаш потъва в мътилката от некомпетеност, несъгласуваност, нелюбезност и недоимък, които бележат работата на въпросната администрация. Вижте какво се случи нататък.
От предишния ми опит с изваждането на бългаски паспорти на по-големите ми деца знаех, че издаденият в чужбина акт за раждане трябва да бъде преведен и внесен в местната ми софийска община за придобиване на гражданство с писмено съгласие на чуждестранната им майка. Такава декларация, съчетана с пълномощно за мен, Емеше подписа и завери при посещението ни в консулството в Лондон. Но поради престоящото ми след броени дни пътуване до София, реших да не използвам този път услугите на заклетите преводачи към посолството в Лондон, а към външно министерство в София.
Това решение се оказа погрешно заради апостила. „Апостил” е един вид заверка, подобна на нотариалната, но предвидена да важи от една държава в друга, по силата на нарочен договор към Хагската конвенция на ООН за международно частно право от 1961 г. По силата на конвенцията, страните, които са се присъединили към договора, приемат валидността на заверката с апостил на определени типове документи, сред които попадат и актовете за раждане. Знаменателно, споразумението задължава подписалите го страни да приемат заверката с апостил без каквито и да било повече заверки на местна почва.
До този момент обаче, в два последователни случая, бях подавал документи за българско граждансктво за децата ми въз основа на унгарски актове за раждане, преведени от българското консулство в Будапеща и без апостил. Тъкмо този опит ме подведе – не си давах сметка, че изискването за заверка с апостил е напълно задължително по силата на действащите закони. Това, че никой дотогава не ми я беше поискал, се бе дължало, както разбрах, на една инерция, по силата на която служителите в община Сердика в София просто бяха приемали държавния консулски печат като достатъчно доказателство за истинността на преведените сертификати.
Но този път сертификатът ми бе преведен в София. Вярно, от заклет преводач, одобрен и акредитиран от Министерството на външните работи /МВнР/ в София. Но върху превода не стоеше вездесъщият държавен консулски печат. От там насетне общинските служителки просто превключваха към законната процедура, та дори и леко отвъд нея, както се уверих.
Момичето от фирмата за преводи ме предупреди за тази опасност незабавно. Но аз реших да рискувам. И загубих. Защото служителката в Ритуален дом „Сердика”, където всъщност се внасят документите за придобиване на българско гражданство, се оказа непреклонна в намерението си да получи заверен по апостил - и едва тогава преведен - английски сертификат за раждането на Петър.
Предадох се и още по време на срещата с нея и просто си записвах механично какво се очакваше от мен. И така стигнах до последното й условие – преведеният и апостилен акт за раждне да бъде заверен и от МВнР. Реагирах незабавно, но тя не беше нито в настроение, нито в състояние да разсъждава над факта, че подобна трета заверка влиза в пряко противоречие с текста на Хагската конвенция. „Това са нещата, които се искат, без тях просто не мога да приема документите на това дете,” категорична бе тя.
Прибрах се в Оксфорд. Поставих акта за раждане на Петър в един плик и го изплатих до една от фирмите, натоварени от правителството в Лондон да поставя апостил. Платих си таксата от 60 лири по телефона. Документът се върна по пощата след два дни, изрядно сертифициран. Изпратих го с препоръчана поща до фирмата за преводи в София, обясних им ситуацията, и ги помолих да извършат и заверката в МвНР. Просто не исках да рискувам забавяне, каквото със сигурност би предизвикал един нов опит да подам документи без тази непотребна заверка.
Но съвсем не бях готов да приема тази видима несправедливост безропотно. Очевидно в случая се касаеше за пренебрегване на правна норма, поета от България с ратифицирането на ратификацията на Хагската конвенция. Точно това и написах в жалба, която регистрирах във виртуалното деловодство на Столична община под номер 94-ВД-1607/10.06.2011 г.
Около седмица по-късно намерих съобщение на телефонния секретар на българския си номер, който бях дал за обратна връзка по жалбата. Оставила го бе служителка на правния отдел на общината в София. Твърдеше, че съм се „объркал нещо”. Изчаках още няколко дни. Въпросната служителка ме потърси отново и този път успях да приема разговора.
Започна от същото място, където свършваше съобщението, което ми бе оставила: че съм се бил объркал, че такова изискване за повторна заверка от МВнР от страна на общината нямало. „Но тъкмо вашата служителка ми го предяви,” възразих. Не, не, това било изискване на Външно министерство. „Аз нямам взаимоотношения с Външно, вие, Общината, сте органът, който трябва да впише детето ми в регистъра на българските граждани, и изисква набор от документи за това.” Но изискването за заверка на МВнР било между министерството и фирмите – преводачи, продължи да настоява дамата. „Дори и така да е, то си остава незаконно, и не е работа на общинската служителка да го предявява спрямо гражданите,” вече по-твърдо заявявих. Усетих колебание в гласа от другата страна на линията и преминах в настъпление: „Моля ви, няма какво да обсъждаме, изпратете ми отговор на подадената жалба, ако няма такова изискване, аз ще го оповестя чрез медиите, тъй като чрез него се събират неправомерно такси и се губи време на много хора, които идват от чужбина да регистрират децата си. Ако има – ще обжалвам”. Госпожата се съгласи и любезно се разделихме. Факт е, че намеренията ми бяха точно такива, каквито й казах, но не мисля, че разговорът ни протече особено конфронтационно.
Минаха още няколко седмици. Междувременно проверих за всеки случай и версията на фирмата за преводи. Разбира се те категорично отрекоха изискването за заверка на вече преведените от тях документи с апостил да е на МВнР. „Клиентите идват и искат такава заверка, защото от общините им я искат”, каза преводачката. Изборът дали да направят заверката си бил на гражданите. Напълно добре ги разбирам – таксата е едва 25 лв, заплаща се чрез таксови марки, и е част от услугата, която фирмата преводам предлага. Никой, който е дошъл от чужбина за броени дни не би рискувал да времето и нервите си в опит да убеди общинската администрация, че тази заверка е излишна. Хората просто махват с ръка, както за толкова други неща, и я правят. Моята заверка също бе готова. Пристигнах отново в София, взех си я, и незабавно я внесох в Ритуална зала „Сердика” заедно с всички останали документи.
Допускам, че причината документите за гражданство да се внасят в Ритуалната зала, а не в съответния отдел на общината, се корени в някакъв опит да се придаде церемониалност на тази процедура. Но на практика тя е напълно бюрократична и се свежда до попълване на заявление и представяне на документи пред служителката. Този път бях попаднал на друга, много по-словоохотлива и приветлива. След като попълних всички формуляри и преснимах всички документи в близката книжарничка, попитах небрежно и за въпросната заверка от МВнР – коя я изисква?
„Знаете ли, това е много интересно,” рече жената с професионално приповдигнат тон. „Вие сте вторият човек в последните два месеца, който пита чувам да пита за това”. Охо, значи има и други, които се интересуват, питам невинно? „Да. Но този другият господин е вдигнал огромен скандал в общината и е отказал да плати. Затова сега ходят и ровят от там да намерят основанията за тази заверка... Нищо чудно и да е ненужна,” заключи госпожата. Ни лук ял, ни лук мирисал се измъкнах през вратата, но вътрешно триумфирах – значи сигналът ми е предизвикал проверка, и вече има статут на вътрешноведомствена легенда.
На изпроводяк, дамата ми предложи да й се обадя след две седмици, ако искам да съм сигурен, че ЕГН-то на Петър е издадено и актът за раждане е готов. Обикновено отнема и поне още една седмица докато се появи в компютърната система на МВР, обяснява госпожата охотно. Проявявих интерес. „Ами вижте, ние сме отделни служби, и с общината, и с МВР. Носим всички ксерокс-копия на една обща среща всеки четвъртък, гледаме ги, и въз основа на това се издават паспортите. Да инициираме една кампания във фейсбук за набиране на средства за ксерокс в Ритуален дом „Сердика,” пошегувах се. Тя прие шегата с усмивка. А по-късно пусна друга на свой ред: „Защо не дойдете да ви оженя аз вас?”
За оженване надали, но възнамерявах до две седмици да получа акта за раждане и да подам документите за паспорт на бебето, за да можем спокойно да отидем на море след това и просто да дочакаме издаването му. Дали не си правех сметката без кръчмаря?
