Развръзка в консулството - част III

Почти веднага след като публикувах воплите си в интернет и на стената на Николай Младенов, няколко приятели предлагат да ме свържат с техни познати служители на българското посолство в Лондон. Приемам с благодарност. Въпреки блъскането с глава, комуникационна стена на консулството остава непробиваема , а времето неумолимо тече. Имам планирано пътуване до София около 4 юни и се надявам да го използвам за да подам документи на Петър за издаване на български акт за раждане и ЕГН.

Едва тогава идва първото чудо. Бях писал до оповестения в интернет адрес на консулска служба още преди повече от месец, без да получа отговор. Не знам как ми хрумва да проверя това съобщение в архива и - бум - оказва се, че съм изписал адреса погрешно. Пиша им отново незабавно. И след два дни телефонът в хола звъни. "Господин Антонов, обаждам се в отговор на вашето запитване," изрече делово женски глас. Пробив!

Разбира се не мога да се насладя на този успех напълно, тъй като вече съм прибягнал до "втория начин" и съм разговарял с позната на познатата ми, която работи в посолството. Твърде възможно е тази "връзка" или шумотевицата във фейсбук да са довели до това любезно обаждане.

Но в този момент това малко ме безпокои. Консулската служителка потвърждава, че фотографирането на бебето се прави на място в посолството, и внимателно изброява документите, които трябва да донеса за да подам документи за временен паспорт на Петър. Оказва се, че отговорът на моите терзания е прост - трябва човек да отиде на място в консулството.

Два дни по-късно с Емеше и Петър пътуваме към Лондон. Тръгваме сравнително късно, но с помощта на интернет и един хубав атлас, успяваме да стигнем от Оксфорд до центъра на британската столица за няма и час. Намирам място за паркиране в пряката до посолството и се завтичаме към консулския отдел. Остава около час до края на работното време. Докато припкам по тротоара със столчето на Петър в ръка се опитвам да извърша регистрация по телефона за да си платя паринга - гениално и просто.

Продължавам да диктувам номера на дебитни карти и автомобилни регистрации, вече във входното антре на консулството. Посреща ни възрастен, едър човек, който прави опит да ни връчи празни бланки за пълномощно. Охраната. Ненужно. Приготвил съм текста предварително и дори съм разпечатал пълномощното-декларация, с което Емеше делегира съгласието и благословията си на мен за вписването на сина ни в регистъра на българските граждани.

В тясното фоайе стоят на опашка десетина човека. Нареждам се, и ми прави впечатление, че на гишетата от дясно пише нещо от сорта "Нотариални услуги," докато вляво явно са паспортните дела. В този момент зад второ "нотариално" гише грейва лицето на сравнително млада служителка. Набързо показвам документа за заверка.

- Бърза или стандартна? - невинно пита младата дама. Колко най-скоро може да стане заверката, питам, с нескрита надежда да избягна повторно идване в Лондон. Отговорът гласи "до двайсетина минути" и ме хвърля в радостна възбуда. Колко му трябва на човек. Емеше се настанява с Петър на един стол, а аз продължавам да се редя на опашката към паспортното гише. Пред мен има само две семейства.

Минутите отминават скоростно. Попълвам формуляра за временен паспорт на Петър. Забелязвам, че на "паспортната" страна всъщност работят двама служители. Една жена - вероятно същата, която ми се обади по телефона - приема, обработва документите и обяснява процедурата, бавно и напоително. Вероятно така трябва, примирявам се, като гледам с какви мъки хората се опитват да проумеят какво и как трябва да подготвят и донесат.

До нея, до второто гише от същата страна, седи младеж, които през повечето време гледа сериозно и... не прави нищо. Любопитството ми расте и заплашва да премине в раздразнение от тази очевидна липса на организация. Мистерията се разплита в момента, когато първото семейство се премества от жената към него: той е фотографът. Задължението му е да направи снимки за паспорт с дигиталната камера. И нищо повече? Добра работа зад граница, какво ли образование се изисква за нея. Фотографско, допускам.

Десетина минути преди края на работното време идва и моят ред. Жената действително е много оперативна и, може да се каже, любезна. Преглежда документите, които съм донесъл, помага ми да довърша туй-онуй по формуляра. Разяснява ми любезно, че за да подам документи в София трябва да занеса английския сертификат за раждане в общината по месторождение. Правил съм го вече два пъти. "Ще трябва да му направите заверка апостил и да го донесете да го преведем," продължава тя. Това също сме го правили в Будапеща. Само без апостил. На принципа ако мине. Тогава мина - с превод и печат от посолството. "Ваша работа, аз ви предупреждавам, че може да ви върнат без апостил," завършва диалога служителката.

Таксата за пасаван на новородено е както за всеки друг - 61.50 лири. Служителите са така добри да ме изчакат да избродя шикозния квартал около посолството докато намеря банкомат. Портиерът охранител небрежно, почти приятелски, подхвърля нещо за работното време. След минута сме навън с Емеше и Петър, щастливи от добре свършената работа и стиснали в ръка заветното купонче, срещу което след десетина дни ще получим пасавана на Петър. Чувстваме се приятно изненадани от скоросттта и нивото на обслужване в посолството. А аз не губя надежда да подам и документи за акт за раждане при предстоящото ми пътуване до София. Блажени са верующите...

следва