Да не излезе че се заяждам, но преминаването през граничен
контрол на българските летища се оказва нескончаем извор на теми за размисъл.
Преди минути отново се натъкнах на прелюбопитна случка с участието на служители
на Гранична полиция: този път свързана с жена на колега, на която – явно по
грешка – били иззети гримове, маскари, или някакви други забранени за внасяне в
зоната за чекиране вещества.
По време на около десет минутното изчакване пред една от
двете отворени ленти за проверка на багажите на Софийското летище около 17.15
днес ми направи впечатление обемист пъстър, преимуществено лилав, куфар, който
на няколко пъти бе върнат от служителите за повторна и потретена проверка през
скенера за багаж. Когато най-после се озовах от другата страна на скенера и
започнах да прибирам вещите си обратно, видях симпатична млада жена с чуплива,
червеникава коса, която с усмивка и леко извинение обясняваше, как била
направила задръстване.
Направи ми впечатление, че вниманието и вежливостта й бяха предназначени
не толкова за останалите пътници, чакащи във въпросното
задръстване, колкото за… служителите зад лентата, облечени в полицейски
униформи. В този момент чух плътен мъжки глас зад гърба ми и долових отчетливо
изговорени словосъчетанията „жена на колега“, „пъстър куфар.“ Обърнах се и видях
по-възрастен, и по-старши наглед офицер, с нещо като по-тъмна жилетка над
униформата, който говореше по мобилен телефон – нещо забранено за
простосмъртните пътници – докато по-млад полицай щателно го обискираше за
оръжие.
За миг се възхитих колко принципно се спазват
правилата – очевидно един полицай претърсва друг, по силата на някакви стриктно
прилагани изисквания. Уви, възторгът ми не трая дълго. В следващия момент проумях,
че старшият офицер очевидно инструктираше останалите да окажат съдействие
на жена на техен колега, както разбрах,
от друг отдел, която била спряна на конвейера. „Ами не е казала, пуснали са ги
вътре вече…“ оправдаваше се друг служител на сигурността, също униформен.
Случващото се пред очите ми изведнъж достигна съзнанието ми.
Цялата смяна, обслужваща сектора за проверка на пътниците, на висок глас се
извиняваше на непознатата млада жена, от която минута по-рано били иззети
забранени за пренос предмети. Въпросните предмети бяха вече пуснати в
специалния контейнер, заедно с вещите на всички останали пътници, нарушили
строгите правила срещу пренасяне на течности, въведени по цял свят след истеричната ера след 9.11.2001 и превърнали се в проклятие за
пътниците, и благословия за безмитните и други търговци на напитки, допуснати в
забранените зони.
Служителите на закона
се извиняваха коленопреклонно на младата жена за това, че бяха приложили закона
спрямо нея. Явно по грешка. Не разбрали, че е „жена на колега!“
„Друг път казвайте предварително, да заем,“ приятелски я
гълчеше по-възрастна възпълна граничарка. Съветът й, с
добавени от мен логични тълкования, звучеше така: „Ами нека сега той“ –
съпругът полицай – „като не ви е казал“ –
че ако се представяте като полицейска съпруга, няма да прилагаме законите
спрямо вас – „сега нека да плати 500
евро глоба “ – за нови гримове и маскари на любимата. „Пуснахме ги вече /в
контейнера/, нищо не може да се направи вече,“ ядосваше се едър полицай. Младата
съпруга на колегата пък вече съвсем притеснена чупеше ръце и обясняваше на
спътниците си, че няма да може да си чисти грима през цялото пътуване.
Феноменът „всичко за колегата“ е част от обществената
култура от времената на зрелия социализъм, когато повсеместните ограничения над
индивидуалните човешки свободи и над достъпа до стоки за консумация се
компенсираха чрез привилегии, получавани по силата на партийно-управленчески
или професионален статут. Различните индустрии, професионални, творчески и
други съюзи, се различаваха по нивото на привилегии, с които разполагаха
членовете им. Сред тях най-могъща до ден днешен остава мрежата на службите за
сигурност – България е европейски рекордьор по броя на служителите им на глава
от населението. Службата в тези служби, независимо на какво ниво и ранг, неминуемо
се възнаграждава – както формално, така и неформално.
Днешният случай на софийското летище беше пряка демонстрация
на второто, на най-ниско, базово ниво: редови служители – и офицери –
демонстрират професионална солидарност, в следствие на която насмалко не
пропуснаха пътничка със забранени от закона субстанции в зоната за чекиране.
Това се случи неприкрито, без опит да се прикрие от останалите пътници, сред
които и аз, които станаха неволни и мълчаливи свидетели на ситуацията. Драстичното
нарушение на законите и правилата за сигурност бе осуетено единствено от
неопитността на миловидната съпруга на незнайния „колега.“ Твърде млада, и може би отскоро омъжена в
„системата“, на нея явно не бе й минало през ум да се възползва от семейния си
статут за да получи дребната привилегия да внесе течности в личния си багаж.
След днешния случай тя вероятно няма да повтори същата „грешка.“
Остава плашещата мисъл, ако редовите служители си правят
„услуги“ като си затварят очите пред закона на семейно-кастов принцип по този
начин, какви ли привилегии си осигуряват на същия принцип високопоставените
хора в системата. Тези, от които зависи както прилагането и спазването на
законите и правилата, така и сигурността на пътниците и гражданите на България
и Евросъюза. И неприятното усещане, че май наистина са прави тези, които не
искат България в Шенген. Просто защото
криворазбраната „колегиалност“ на нашенските служби за сигурност и
техните семейства и приятелски кръгове е явно по-значима от уж изпълнените
формални критерии за членство в общата европейска система за сигурност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар