Нечовечност край пътя и как да не й се даваме

Под обсада сме от изнервени, пречупени, комплексирани, стресирани хора. Те са агресивни към околните защото са загубили уважението към себе си. Търсят реализация чрез агресия, цинизъм, простащина, консумативност, тъй като са лишени от други възможности. Принуждават ни да се пазим от тях, когато самите те имат нужда от помощ. 

Тези мисли споделих като спонтанна реакция към текста поместен на 1 май в Дневник  под заглавие „Изнервен шофьор преби друг пред семейството му на магистрала "Тракия".“ Шокиращият текст е дело на колегата ми от Факултета по журналистика Георги Пауновски, който е и единият от героите в разказаната история. Впечатлен съм от решението и, да, мъжеството му да разкаже случката, в която самият той става жертва на шосейна агресивност, и силно се надявам травмата за него и семейството му да отшуми бързо. Но дори и без личната ми симпатия към автора, разказаният и преживян от него случай предизвика внимание, тъй като надали има българин, който да не е преживял или станал свидетел на подобен инцидент. Пауновски, водещ автомобилен журналист, успешно дефинира сериозния структурен проблем, който е в центъра на материала му:  „От няколко месеца споря с колеги, пишещи за автомобили, като защитавам тезата, че по българските пътища толерантността се повишава. От днес вече съм на друго мнение, след като бях бит от шофьор, решил че му преча като се "влача" със 130 км/ч по магистралата, а и имам наглостта да му правя забележка.“

Действително, става дума за толерантността и човечността по пътищата и навсякъде другаде из България. Очевидната им липса се потвърждава не само от незабавния поток от подобни истории, споделени от приятелите ми в мрежата - както в пресата, под заглавия като „Млатиха бизнесмен с бухалка пред очите на дъщеричката му“, така и в лични разкази. Като този на Методи Байкушев, адвокат от Благоевград, който описва усещането си при шофиране в България така: „Ежедневно ми се случва следния феномен: независимо дали съм на магистрала или на многолентов булевард, когато изпреварвам в най-лява лента при максималната разрешена скорост, винаги на втората секунда се появява някой отзад изключително настоятелно да присветва и/или свири и то най-често още по време на изпреварването, т.е. в момента, в който аз няма къде да отида, за да му направя път освен да продължа да изпреварвам.“

Самият аз съм имал подобни инциденти често през последните години. Толкова често, че помня само най-фрапиращите.  Обединява ги това, че са свързани с коли и шофьори.  При един от тях пред Бургаското летище ми налетя на бой собственик на кола, която бях взел под наемПо. Уникалното в случая беше, че се разигра пред униформени полицаи, които бързо взеха негова страна, а след това ни "ескортираха" до граничния преход с думите "абе господине,  вие сте се спасили, живеете в чужбина, не знаете ли как е тука...“ Беше доста комично, макар и стресиращо, а тригодишната ми тогава дъщеря и досега помни как сме се "прегръщали" с един чичко на паркинга.

В друг случай шофьорка от столичната такси компания „ОК Супер Транс“ закова спирачките и нареди да напуснем от колата й малко след отпътуването от Терминал 2 на софийското летище. Причината: нежеланието ми да слушам и симпатизирам на разказа й за тежката и неблагодарна съдба на таксиметровите шофьори, експлоатацията на която са подложени от „шефовете“, и неприемливо ниските според нея цени на таксиметровите услуги, минути след като тълпа разярени нейни колеги бяха крещяли насреща ми "къв багажник, ше плащаш двойно, като пътуваш така е..." За разлика от мъжките си колеги, дамата не крещя, нито налетя на бой, просто ни свали от колата. Не я умилостивиха нито изтощените след повече от денонощие път деца, нито куфарите, които трябваше да извлечем отново в декемврийската привечер. Стресна се единствено когато Емеше на слизане й заяви на развален български, че това, което прави не подхожда на човешко същество, камо ли на жена и майка. 

По принцип симпатизирам на човешката неволя. И Емеше рядко говори български, а още по-рядко застъпва традиционнистки джендър възгледи. Харесва България. Но винаги, когато се почувстваме добре, и ни се завърти мисълта да се установим трайно в България, мъдро припомня тези инциденти, като доказателство, че тук простащината и нечовечността са на власт. Макар и да не губим увереност, че няма да е винаги така, честите срещи с тях са доста обезкуражаващи. Но защо те се случват най-вече край пътя?  Според Милен Михайлов, адвокат с практика в областта на човешките права,  статистиката сочи, че реакциите на шофьорите са непропорционални като сила и интензивност, в сравнение с проблема. В Англия, твърди той, често се случвало при засичане на два автомобила, дори когато няма реални повреди, единият шофьор да стреля по другия. „На какво се дължи това - дали на наранено "мъжко" его, дали на някаква друга причина - отговорът трябва да дадат психолозите. За мен обаче е ясно, че такива нерваци трябва да получават сериозни наказания, за да мислят следващия път, преди да правят зулуми,“ коментира Михайлов.

Действително, обезкуражаващо е усещането за безпомощност и неспособност на държавата да защити порядъчните си граждани от хулиганите, да възпре агресията и да я направи неприемлива. За да има промяна, законите трябва да се прилагат и да се спазват, обобщава Мариана Ахрянова от мрежата за гражданско действие BlueLink.net. А в България това не се случва. „Нечовечността“, която долови Емеше, е  повсеместна. Тя замества базовите морални норми, които традиционно свързваме с човеколюбието, уважението, взаимопомощта. Замества ги с алчност, криворазбран индивидуализъм, консумативност, съперничество и недоверие. В условията на нисък материален и културен стандарт, тези нови императиви унищожават достойнството и самоуважението на мнозина, пречупват нравствените им устои, карат ги да намразят себе си и околните.

Синдромът засяга почти всички. Самото участие в пътното движение на България - както за съжаление и в другите обществени процеси - предполага и сякаш изисква агресивност, арогантност, неспазване на правилата. Забелязах го преди десетина години, когато заживях в чужбина и започнах да се боря с навиците си от българското шофиране: да спирам на зебри, да карам с разрешената скорост, да подавам задължително мигач, да "пускам" пред мен колеги когато мигнат за престрояване и пр. И щом се понаучих, осъзнах колко трудно ми е да го правя когато съм отново в България. Непоносимо е за мнозинството от сънародниците ми някой да кара – и да живее – спокойно, вежливо, по правилата. Съпротивата срещу това е огромна - клаксони, светканици, жестове, засичания, откровени заплахи. Цинизъм, систематично изкореняване на ценностите, и просто злоба, заливат ежедневието, и преливат по форумите в интернет.

Най-обезпокояващото, което забелязах у себе си, е че и аз ставам агресивен в шофирането и поведението си, когато съм тук. Явно ми липсва самообладанието да отговоря вежливо, когато поредният грубиян се опитва шумно да ми се наложи. Явно, масовата обществена култура не прощава и никой не е имунизиран срещу нея. Единственият начин е постоянно да се взираме в постъпките и мислите си, да плевим нечовечността у себе си и у другите, да я разобличаваме, и да се наслаждаваме на тънкото осъзнато удоволствие от това че така ставаме различни, и поне с една идея по-добри.