Над гишето светеше надпис "Европейски съюз и Европейска икономическа зона". В кабинката кротко седеше русокоса девойка, облечена в униформата на гранична полиция. Пред мен чакаха реда си още двама пътници, толкова, колкото и пред останалите гишета за изходящ граничен контрол на софийската аерогара. Постоях около пет минути, колкото да забележа, че опашката, на която се бях наредил, се движи по-бавно от останалите две. Типично, бях на път да помисля с примирение, когато забелязах причината за закъснението: пътниците пред мен стискаха в ръце руски или украински паспорти. Дочух и позната, славянска реч.
Загледах по-внимателно табелките. Действително, гишето, пред което се бях наредил, беше предназначено ексклузивно за граждани на Европейския съюз. Над останалите две миролюбиво светеха надписи "Всички паспорти". И все пак хората през тях преминаваха бързо, докато пред мен русата красавица внимателно регистрираше паспорта на поредния гражданин на бившия СССР. След като той премина държавната граница, вдигнах личната си карта на европейски гражданин с ръка и привлякох погледа на младата граничарка. Щом очите и се спряха на мен, посочих недвусмислено към знака над главата й. С почти незабележимо повдигане на рамене тя ме пренебрегна и подкани следващия на ред пътник, също руско-говорящ.
Държа да подчертая, че нямам нищо против руския език, нито срещу хората, които поради една или друга прищявка на историята са от другата страна на бариерата на европейската интеграция. Напротив, симпатията им към тях е силна, както и спомените ми от далеч не отдавнашните времена, когато самият аз се редях на всевъзможни опашки за неевропейци, стиснал в ръка паспорта със заветната виза. Но нещо в поведението на младоликата блюстителка на граничния закон ме смути. Защото от нея, или по-скоро от униформата, в която се е издокарала, очаквам да гарантира спазването на правилата.
Става въпрос за тези правила, които мечтаех да се прилагат в България когато като ученик веех европейски-сини знамена по митингите. Същите, заради които като студент мръзнах по разни улични барикади. За които хвърлих оставката си пред една главна редакторка, която смяташе, че може да спре историята като ни накара да лъжем от екрана. За които гласувах, избор след избор, година след година, докато не проумях, че никой от избранниците ми всъщност не го е еня за тях.
Ето защо реших да дочакам реда си. Какво са още три или пет минути, спрямо двайсетте години чакане за новите европейски правила. Спрямо вече петте години, откакто България на хартия е член на Европейския съюз, но на практика остава подвластна на безотговорността в управлението, на корупцията и задкулисните връзки, и на липсата на правила, които да се спазват от хората и прилагат от държавните органи. Както точно ден по-рано бе потвърдил и поредният мониторингов доклад на Европейската комисия за страната ни.
Дадох си сметка, че симпатичното момиче на пост е излязло от полицейската школа след присъединяването на България към ЕС. И тъкмо затова когато дойде реда ми, я запитах защо не спазва законите? Погледна ме с недоумение: "Аз какво да направя?" Разясних, че е редно да спазва правилата, да препраща хората с неевропейски паспорти на предназначените за тях гишета - както правят колегите й по всички европейски граници, че над главата й свети знамето на Европейския съюз, за да може неговите граждани да преминават бързо и лесно, и че това, което прави, противоречи най-малко на един закон - този за присъединяване на България към ЕС. Продължи да ме гледа с неразбиране.
Тогава зададох последния въпрос: дали го прави от милозливост или защото шефовете й са разпоредили да действа така? Най-после предизвиках реакция: очите й за секудна станаха кръгли от изумление. "Правя го, защото съм преценила, че в момента няма опашка", рече припряно българската граничарка, и ми тикна документите обратно в ръцете. Напуснах държавата, където липсата на респект към законите и правилата се просмуква толкова дълбоко в обществената култура, че дори най-младата отличничка от полицейската академия знае, че може да ги прилага по своя лична преценка. Така както правят началниците й по етажите на МВР и службите за сигурност, и техните началници по министерските етажи и депутатските банки.
Обичам щастливия край, затова се напрегнах да открия положителните страни на този така маловажен случай: например че поне засега на изхода на България няма тълпи от напускащи я европейски граждани; както и че българската граничарка проявява доза човечност към невинните неевропейски пътници, които без друго са научили, че у нас е като при тях, а не като в Европа. Хубаво стои и русата коса на елегантно-строгата граничарска униформа, а правилата и законите все ще ги уредим някак.
Загледах по-внимателно табелките. Действително, гишето, пред което се бях наредил, беше предназначено ексклузивно за граждани на Европейския съюз. Над останалите две миролюбиво светеха надписи "Всички паспорти". И все пак хората през тях преминаваха бързо, докато пред мен русата красавица внимателно регистрираше паспорта на поредния гражданин на бившия СССР. След като той премина държавната граница, вдигнах личната си карта на европейски гражданин с ръка и привлякох погледа на младата граничарка. Щом очите и се спряха на мен, посочих недвусмислено към знака над главата й. С почти незабележимо повдигане на рамене тя ме пренебрегна и подкани следващия на ред пътник, също руско-говорящ.
Държа да подчертая, че нямам нищо против руския език, нито срещу хората, които поради една или друга прищявка на историята са от другата страна на бариерата на европейската интеграция. Напротив, симпатията им към тях е силна, както и спомените ми от далеч не отдавнашните времена, когато самият аз се редях на всевъзможни опашки за неевропейци, стиснал в ръка паспорта със заветната виза. Но нещо в поведението на младоликата блюстителка на граничния закон ме смути. Защото от нея, или по-скоро от униформата, в която се е издокарала, очаквам да гарантира спазването на правилата.
Става въпрос за тези правила, които мечтаех да се прилагат в България когато като ученик веех европейски-сини знамена по митингите. Същите, заради които като студент мръзнах по разни улични барикади. За които хвърлих оставката си пред една главна редакторка, която смяташе, че може да спре историята като ни накара да лъжем от екрана. За които гласувах, избор след избор, година след година, докато не проумях, че никой от избранниците ми всъщност не го е еня за тях.
Ето защо реших да дочакам реда си. Какво са още три или пет минути, спрямо двайсетте години чакане за новите европейски правила. Спрямо вече петте години, откакто България на хартия е член на Европейския съюз, но на практика остава подвластна на безотговорността в управлението, на корупцията и задкулисните връзки, и на липсата на правила, които да се спазват от хората и прилагат от държавните органи. Както точно ден по-рано бе потвърдил и поредният мониторингов доклад на Европейската комисия за страната ни.
Дадох си сметка, че симпатичното момиче на пост е излязло от полицейската школа след присъединяването на България към ЕС. И тъкмо затова когато дойде реда ми, я запитах защо не спазва законите? Погледна ме с недоумение: "Аз какво да направя?" Разясних, че е редно да спазва правилата, да препраща хората с неевропейски паспорти на предназначените за тях гишета - както правят колегите й по всички европейски граници, че над главата й свети знамето на Европейския съюз, за да може неговите граждани да преминават бързо и лесно, и че това, което прави, противоречи най-малко на един закон - този за присъединяване на България към ЕС. Продължи да ме гледа с неразбиране.
Тогава зададох последния въпрос: дали го прави от милозливост или защото шефовете й са разпоредили да действа така? Най-после предизвиках реакция: очите й за секудна станаха кръгли от изумление. "Правя го, защото съм преценила, че в момента няма опашка", рече припряно българската граничарка, и ми тикна документите обратно в ръцете. Напуснах държавата, където липсата на респект към законите и правилата се просмуква толкова дълбоко в обществената култура, че дори най-младата отличничка от полицейската академия знае, че може да ги прилага по своя лична преценка. Така както правят началниците й по етажите на МВР и службите за сигурност, и техните началници по министерските етажи и депутатските банки.
Обичам щастливия край, затова се напрегнах да открия положителните страни на този така маловажен случай: например че поне засега на изхода на България няма тълпи от напускащи я европейски граждани; както и че българската граничарка проявява доза човечност към невинните неевропейски пътници, които без друго са научили, че у нас е като при тях, а не като в Европа. Хубаво стои и русата коса на елегантно-строгата граничарска униформа, а правилата и законите все ще ги уредим някак.
Няма коментари:
Публикуване на коментар