Журналистът остава свободен: "Твърди Перейра"

Изчетох романа на Антонио Табуки на един дъх, не само защото бях зажъднял за качествена неанглоезична художествена литература, но и поради пряката му връзка с темата на напълно нехудожественото изследване на начина, по който журналистите се самодефинират професионално. Ето защо ми се иска да споделя няколко мисли, не толкова по безспорните литературни качества на романа, колкото по тематичната и ценностна интерпретация на журналистиката, светлината на повествованието на Табуки.

Решението ми в известен смисъл е продиктувано и от двете български рецензии, на които попаднах. Ангел Игов акцентира върху художествените качества на текста, докато Амелия Личева допълва и дискусия по въпроса за ролята на интелигенцията в условия на подтисничество.

Като до голяма степен споделям вижданията на двамата, намирам, че романът на Табуки интерпретира ценностни дилеми които са тясно свързани с взаимодействието между професионалната и лична страна журналистическата идентичност. Това взаимодействие до известна степен остава встрани от основните потоци на изследване и анализ на журналистиката и масмедиите като цяло, поради което реших да му обърна внимание в дисертацията си.

Обърнах му внимание и в романа на Табуки. С няколко майсторски щриха той въвежда при изграждането и развитието на образа на героя си - журналиста Перейра - основни теоритични понятия, с които борави научната литература. Тук са журналистическите норми, редакционната йерархия, професионалните прийоми, техники и ритуали на производство на журналистическия продукт. Тук е директното въздействие върху журналста на средата - историческа, политическа, икономическа. Тук е и социалната детерминация на журналиста, прецизно определена от автора чрез акцентите върху детайли от начина на живот на главния герой.

Но силата на Табуки като автор проличава може би най-силно в идеологическата интерпретация и психологическото изграждане на героя. Разположен на фона на шеметно развиващите се политически исторически събития в Европа и салазарова Португалия, героят изглежда противоестествено, дори провокативно, изолиран, спокоен, флегматичен. Получава се особен - почти кинематографичен - ефект, при който ураганно развиващите се събития на заден план се замазват, разфокусират, и губят остротата си, поради концентрирането на погледа върху бавното прецизно движение на героя на преден план. (С интерес очаквам да видя как този ефект е постигнат във филмовата реализация на Роберто Паенза, която не съм гледал досега.)

В това прецизно развитие на героя кристализира гигантският идеологически дуел на съвременността: битката между конформизма и промяната. Дуелън е представен на различни равнища: религията срещу прогресивната хуманност, примирението срещу действеността, смъртта срещу живота, старостта срещу младостта. Тъкмо тази многопластовост демонстрира актуалността на конфликта и в наши дни, когато идеологическите битки от началото и средата на двайсти век изглеждат окончателно решени на мнозина, особено в Източна Европа.

Запитах се, докато четях, колцина ли от българските читатели, ще захвърлят книгата когато се докоснат неприкритата симпатия на автора към ляво-прогресивното идеологическо мислене. От опит знам, че у нас, както и в другите пост-социалистически страни, това мислене е компрометирано до степен на автоматичното му отхвърляне от доминиращия обществен дискурс. Наблюдава се феномен, които бих определил като придобита идеологическа недостатъчност, който се изразява във волен или подсъзнателен отказ на голяма част от хората, в това число образовани и интелектуалци, да интерпретират идеологически социалната и политическа проблематика, на която се натъкват в ежедневието. Мнозина социални изследователи са се натъкнали на подобен феномен из западните общества през последните десетилетия и го дефинират като характерна черта на доминиращия неолиберален дискурс. Но в Изночна Европа и България този феномен се наблюдава в много по-голяма острота поради травмите, нанесени върху ценностната рамка на ляво-прогресивното идеологическо мислене от диктаторските социалистически режими до 1990 г., и производните им политически партии до ден днешен.

Именно с този пост-социалистически рефлекс на отричане на идеологията като борба за хегемония, си обяснявам и факта, че предходните двама рецензенти просто са заобиколили присъствието й в произведието на Табуки. Действително, то е посветено на свободата и съпротивата на индивидуалния интелектуален дух срещу подтисничеството, но този двубой е прожектиран в ясна идеологическа рамка. И тъкмо в тази рамка Табуки поставя психологическия портрет на героя си. В този портрет няма "смътен импулс" за заемане на гражданска позиция, за който говори Игов. Не съм уверен дори, че става дума за съпротива или "бунт," както ги дефинира Личева. По-скоро тъкмо героят представлява константната величина, ценностният императив, спрямо който авторът измерва психологическите, политически и исторически развития на деня и епохата.

Противоположно на физическото си описание, образът на Перейра е изключително, почти нечовешки силен. Авторът представя един ерудиран, образован, интелектуален, свободно мислещ герой. Този герой в миналото си е открил силата на любовта и й е останал верен, дори в лицето на смъртта. Този герой е интелектуално подготвен да предизвика догмите на вярата си. Той е неподвластен на политическите и злободневни развития, те сякаш не го засягат. Устоите на този герои са толкова силни, че дори могъщият прилив на диктатурата и насилието успява само да го поклати - подобно на силно вкоренено дърво, което навежда клони под напора на вятъра, но не помръдва и заема формата си след всеки порив. Колцина подобни хора сте срещали в реалността?

Финалният акт във фабулата е тъкмо импулсът на заемане на първоначалната форма на героя - тази на свободното мислене. Забележително за мен е, че за да постигне убедителност при изграждането на този образ, Табуки е прибегнал до принадлежноста му към журналистическата професия. Този избор води силна психологическа достоверност на героя, и отразява част от предварителните резултати на изследването ми. Мнозина от съвременните български журналисти, с които разговарях докато го провеждах, потвърждават, че водеща мотивация при избора им на професия е била необходимостта от собствена, независима позиция спрямо разнопосочните политически и социални течения. Сблъсъкът с конюктурните фактори на средата - редакционни, икономически и политически, са прегънали, и дори прекършили мнозина, но голяма част от тях съхраняват жилавата устойчивост на Перейра.

В този смисъл за мен представляват интерес някои детаили в българския превод. За съжаление не владея италиански, но останах с впечатлението че прийомът на повествование от втора ръка търси асоциация с репортерския стил на писане (разбира се, подобен стил може да се използва и при писане на донос - още една интуитивна версия, предложена от майсторското перо на Табуки). В текста на няколко места е подчертано, че героят е прекарал живота си като новинар. Направи ми впечатление, че преводачът използва често термина "хроника", и дори "черна хроника" на места, където логически става дума за новини. Питам се доколко това произлиза от италианския оригинал? Фактът, че на английски заглавието е преведено като According to Pereira донякъде потвърждава хипотезата ми - това е често срещна формулировка на журналистическо позоваване до ден днешен.