19.2.10

Дим за депутатите


Всичко започна с няколко гневни съобщения, получени по скайп, имейл и фейсбук в четвъртък вечерта. Линкът бе към статия в dir.bg, озаглавена "Пушачите да влязат - забраната за тях май отпада”, която изброяваше доводи на народни представители срещу предвидената за първи юли пълна забрана на тютюнопушенето. Сред тях на очи се набиваха изказвания на бивш вътрешен министър наричан с Запалката и един депутат от Герб, които жонглираха с думи като „ограничаване на правата на пушачите” и „възможност на хората да избират”. Такива постановки са изключително арогантни, защото всъщност непушачите са напълно обезправеното малцинство в България, на което се отказва достъп до обществени места и се натрапва болестната зависимост на околните. Когато едно управляващо мнозинство се обърне срещу цивилизационната практика на Европа и открито заговори в полза на индустрията, която прави печалби от въпросната нездравословна зависимост, нещата излизат от границите на здравия разум и елементарния човешки морал.
Да не говорим за изказването на друг народен представител пред националната телевизия, според когото от забраната нямало смисъл, защото българите така или иначе не спазвали законите. Ами ако няма смисъл от законите, ти що щеш в парламента бре, джанъм?


Вероятно това бяха причините за вълната от гняв и разочарование, която ме заля от интернет.
Двама човека ми писаха едновременно: Весела Табакова и Орлин Мирчев. Весела е мой бивш преподавател от журналистическия факуртет, а Орлин – бивш съученик отпреди и по време на английската гимназия, в момента бизнесмен в Америка. Напълно непознати един за друг, и двамата ме питаха едно: какво правим? Ами да отидем пред парламента и да им покажем какво си мислим за тях, беше естествената ми реакция. Да отидем, казаха те.

Проверих с по-опитни организатори на протести, като непримиримият Петко Ковачев. От днес за утре законът не позволява да се изразяваш и да протестираш, срокът за уведомяване за митинг е 24 часа по-рано, добронамерено ме информира той. Значи нямахме друг избор. След минути по мрежата се въртеше това съобщение: „flash mob: утре, петък, 19.02., точно в 11.00 ч. всички, които подкрепят пълната забрана за тютюнопушене ще оставят по една запалена цигара пред парламента, за да стигне до народните избранници тютюневата воня. предайте това съобщение на всички, които са бесни от предложените от ГЕРБ промени и елате (дори и да сте пушачи, въпросът е цивилизационен:)”. Регистрирах събитие във фейсбук и поканих де що имам български приятели там. По скайп и имейл дойдоха първите потвърждения за участие – като това от Алексей Лазаров, колега журналист.

Как от журналист станах съорганизатор на протест

Едва по-късно си дадох сметка, че за пръв път ми се случва да реагирам на политически действия не като журналист и анализатор, не като поддръжник на нечия инициатива, а като иницатор, активист, човек. Запитах се защо, и си дадох сметка, че в тази ситуация не намирам по-полезен начин за действие за себе си от това да отида и да димя пред парламента. Разбира се, бих отразявал и анализирал подобен граждански протест, но такъв не би имало ако не бяхме го направили факт. Допускам, че много от останалите, журналисти, мениджъри, еколози, които спонтанно приеха поканата и изразиха подкрепа за идеята, се чувстваха по същия начин.


Давах си сметка, че всичко започва твърде късно и за една нощ надали биха се сйбрали тълпи от хора. Но ме бе обзело едно странно спокойствие, примесено с удовлетворение, от мисълта, че ще отида и ще изразя мнението си пред парламента, дори и ако се окажа там само аз в уречения час. На сутринта ведрото ми настроение бе още по-силно и дори съобщението от Весела, че няма да дойде не го помрачи изобщо. Други приятели ме подсетиха, че датата съвпада с обесването на Левски, затова изпечатах негова снимка и мисъл, която ми се видя изключително съвременна.

Не бях само аз. В слънчевия петъчен ден около парламента крачеха големи групи деца, снимаха се с учителите си, повели ги на поклонение пред паметника на Апостола. Спрях се пред парадното стълбище. Оставаха десет минути. Извадих от чантата си знак забранено пушенето, който също бях разпечатал предварително и зачаках. Поради неприязънта ми към тютюневия дим в края на краищата си бях купил китайски димящи пръчици. Нали важното бе да димим на най-публичното място в държавата.

Отпор

Докато чаках, видях група парламентарни фотографи да се прибират в сградата. Казах им, че след 10 минути ще има протест срещу отмяната на забраната на пушене. Сред тях съзрях Мокрия – бивш колега от Нова телевизия, известен подводен оператор и автор на филми за дивата природа. Почти зарадван го помолих да предаде на репортерите, че ще има събитие. „Нищо няма да предам, тва са глупости”, отряза ме той. Първи сблъсък с реакцията на пушачите, които приемат забраната като ограничение. „Чакай, ти нали беше морски човек, еколог?”, подхванах го. „Аз пия, пуша, всичко правя” – тонът му се посмекчи малко. „Въпросът не е кой пуши и кой не пуши, въпросът е принципен”, отвърнах с усмивка. „Има по-важни проблеми. Комунисти. Ченгета. Кагебисти. Вие с това само им помагате”, отсече Мокрият и потъна в сградата. Поне останалите фотографи чуха за какво иде реч, утеших се.

От другата страна на сградата, при градинката, съзрях самотна камера и стройна репортерка. Познато лице от години, наскоро пак се срещнахме в редакцията на БиТиВи. Беше сред поканените от мен във фейсбук. Насочих се към нея. Действително, очаквала протеста за цигарите, но къде били хората. Погледнах часовника – единайсет без една. Къде бяха хората действително? Дали пък наистина не съм сам?


Встрани от стълбището видях мъж, които гледаше подозрително наоколо. Оказа се, че е дошъл за протеста. Без да се запознаем го помолих да ми помогне със знака срещу пушенето и цитата на Апостола, които бях рамкирал в обърнати кутии за бонбони. Закрепихме ги със скоч върху мозаечния постамент на стълбището, вляво от парламентарния вход. Започнахме да палим цигари, които той бе донесъл, и ароматни пръчици. Приближиха се още четирима човека. Отнейде дойдоха Орлин, Алексей, Петър Пенчев от Екогласност. Поне вече станахме група. Говорехме си припряно, малко неловко. Фотографите защракаха – най-вече близки планове на палене та цигари, дим. Табелите си свършиха работата – визуализираха за какво сме дошли.

Разочаровани и ентусиасти

Екипът на БиТиВи се приближи. По лицето на колежката личеше, че не е особено впечатлена от мащабите на събитието. Искаше ми се да я окуража – всъщност да се съберем десет човека да димим пред парламента си беше същнско постижение. Освен това от опита на Петър и другите ми приятели еколози знам, че броят хора не е важен а визията и медийното покритие. Така че всичко беше наред. Неуверено, тя пристъпи напред с оператора. „Ами тогава ти ни разкажи какво правите тук”, рече. Разказах. Пита ме дали сме говорили с депутати. Не сме. Тук сме за да димим, не да говорим. Ако излязат, ще обясним каквото имаме да кажем.

Миг по-късно към входа запристъпя самата Запалка, ограден от неколцина костюмирани спътници. Един от протестиращите го покани да запали. „Имате ли запалка?”, провикна се друг. „Не пуша”, отвърна бившият МВР шеф и хлътна в сградата.

Другият унил сред нас беше Орлин. Мисля, че за него беше първа гражданска акция и се беше надявал на много повече хора. Опитах се да го разтуша. Запознах го с Петър и Алексей. Орлин носи силен заряд за промяна и активно поведение, избуял през годините, прекарани в Америка. „Малко съм отчаян”, сподели той. А не бива. Започва се с малко.

В този момент охранителните полицаи най-сетне обърнаха внимание на случката и се приближиха. Сега вече наистина можеше да се направят по-хубави групови снимки: хора, униформи, дим, знак за пушенето забранено. Знам от опит с отразяване на протести, че тактиката е да се печели време и да се избягва конфронтация с полицаите. „Кой е тука, да го кажем, главният?” запита най-едрият сред тях. Няма главен. Ние се разхождаме и си пушим, нали не е забранено. Това не ги задоволяваше. Искаха да приберем знаците. Давах знаци на останалите да не свалят нищо. Петър обаче си даде личната карта – той има опит с полицията, осъдил е успешно МВР с министър Запалката. Проведе петминутен разговор с унформените, през който те му записаха данните.

Тогава към групата се приближи и Ани, с количката, в която се возеше Маргарита. Много съжалих, че камерата вече си беше тръгнала. Малката Маргарита изглеждаше чудесно, русите и къдри светеха да слънцето. Побъбрихме още малко. Свалихме знаците и почистихме изгорелите цигари. Полицайте изведнъж станаха много приветливи. Старшият дори поиска да прочете надписа. „Е това е страхотно”, ахна той. „Ама вие верно ли мислите, че тия дебелокожи катили вътре ще ви чуят?”. Хареса ми употребения епитет. Ще ни чуят. Днес сме десет, утре сто. Важното е да сме тук. „А дано”, изпрати ни служителя на реда. После се насочихме с бавна крачка към паметника на Левски – Орлин искаше да положи цветя. Всички го направихме. Там оставих и табелката с лика на Апостола и неговите думи: „Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не! Тя с това започва"!

Няма коментари:

Публикуване на коментар