георепортер

Русата граничарка и доклада на Еврокомисията

2012-02-10T13:04:00.005Z

Над гишето светеше надпис "Европейски съюз и Европейска икономическа зона". В кабинката кротко седеше русокоса девойка, облечена в униформата на гранична полиция. Пред мен чакаха реда си още двама пътници, толкова, колкото и пред останалите гишета за изходящ граничен контрол на софийската аерогара. Постоях около пет минути, колкото да забележа, че опашката, на която се бях наредил, се движи по-бавно от останалите две. Типично, бях на път да помисля с примирение, когато забелязах причината за закъснението: пътниците пред мен стискаха в ръце руски или украински паспорти. Дочух и позната, славянска реч.

Загледах по-внимателно табелките. Действително, гишето, пред което се бях наредил, беше предназначено ексклузивно за граждани на Европейския съюз. Над останалите две миролюбиво светеха надписи "Всички паспорти". И все пак хората през тях преминаваха бързо, докато пред мен русата красавица внимателно регистрираше паспорта на поредния гражданин на бившия СССР. След като той премина държавната граница, вдигнах личната си карта на европейски гражданин с ръка и привлякох погледа на младата граничарка. Щом очите и се спряха на мен, посочих недвусмислено към знака над главата й. С почти незабележимо повдигане на рамене тя ме пренебрегна и подкани следващия на ред пътник, също руско-говорящ.

Държа да подчертая, че нямам нищо против руския език, нито срещу хората, които поради една или друга прищявка на историята са от другата страна на бариерата на европейската интеграция. Напротив, симпатията им към тях е силна, както и спомените ми от далеч не отдавнашните времена, когато самият аз се редях на всевъзможни опашки за неевропейци, стиснал в ръка паспорта със заветната виза. Но нещо в поведението на младоликата блюстителка на граничния закон ме смути. Защото от нея, или по-скоро от униформата, в която се е издокарала, очаквам да гарантира спазването на правилата.

Става въпрос за тези правила, които мечтаех да се прилагат в България когато като ученик веех европейски-сини знамена по митингите. Същите, заради които като студент мръзнах по разни улични барикади. За които хвърлих оставката си пред една главна редакторка, която смяташе, че може да спре историята като ни накара да лъжем от екрана. За които гласувах, избор след избор, година след година, докато не проумях, че никой от избранниците ми всъщност не го е еня за тях.

Ето защо реших да дочакам реда си. Какво са още три или пет минути, спрямо двайсетте години чакане за новите европейски правила. Спрямо вече петте години, откакто България на хартия е член на Европейския съюз, но на практика остава подвластна на безотговорността в управлението, на корупцията и задкулисните връзки, и на липсата на правила, които да се спазват от хората и прилагат от държавните органи. Както точно ден по-рано бе потвърдил и поредният мониторингов доклад на Европейската комисия за страната ни.

Дадох си сметка, че симпатичното момиче на пост е излязло от полицейската школа след присъединяването на България към ЕС. И тъкмо затова когато дойде реда ми, я запитах защо не спазва законите? Погледна ме с недоумение: "Аз какво да направя?" Разясних, че е редно да спазва правилата, да препраща хората с неевропейски паспорти на предназначените за тях гишета - както правят колегите й по всички европейски граници, че над главата й свети знамето на Европейския съюз, за да може неговите граждани да преминават бързо и лесно, и че това, което прави, противоречи най-малко на един закон - този за присъединяване на България към ЕС. Продължи да ме гледа с неразбиране.

Тогава зададох последния въпрос: дали го прави от милозливост или защото шефовете й са разпоредили да действа така? Най-после предизвиках реакция: очите й за секудна станаха кръгли от изумление. "Правя го, защото съм преценила, че в момента няма опашка", рече припряно българската граничарка, и ми тикна документите обратно в ръцете. Напуснах държавата, където липсата на респект към законите и правилата се просмуква толкова дълбоко в обществената култура, че дори най-младата отличничка от полицейската академия знае, че може да ги прилага по своя лична преценка. Така както правят началниците й по етажите на МВР и службите за сигурност, и техните началници по министерските етажи и депутатските банки.

Обичам щастливия край, затова се напрегнах да открия положителните страни на този така маловажен случай: например че поне засега на изхода на България няма тълпи от напускащи я европейски граждани; както и че българската граничарка проявява доза човечност към невинните неевропейски пътници, които без друго са научили, че у нас е като при тях, а не като в Европа. Хубаво стои и русата коса на елегантно-строгата граничарска униформа, а правилата и законите все ще ги уредим някак.

Премиер, парламент и празни приказки за 10 лв

2012-01-26T16:56:00.000Z

Голям залък лапни, голяма дума не казвай е умотворение, пренесло през вековете народната мъдрост. Доколко тя е достигнала до днешните народни представители е спорно. Те с лекота слушат и приказват празни приказки – твърдения и факти с недоказан произход и съмнителна вярност, чиято цел в повечето случай е тъкмо лапването на поредния голям залък от широката софра на политическата власт. Наместо систематично ликвидираната вяра в политическата почтеност, на обезверения народ се втълпява, че всички тези празни приказки са напълно естествени. Че така се правела тя политиката. И че той, народът, не ми бил народ, който може да държи сметка на избраните си представители, ами прост електорат, който на всеки четири години прераздава картите на власта на едни и същи играчи, но нито може да им потърси сметка, нито да ги накаже за празните приказки, които говорят. Днешното решение на Висшия административен съд, обаче, показа, че това не е вече така.

Висшите съдии осъдиха днес Министерския съвет да заплати направените разноски по дело № 5905/2011 на Асоциация на свободното слово “Анна Политковская” срещу мълчаливия му отказ да докаже думите на председателя си, изречени на всеослушание пред Народното събрание. Там на 25 февруари 2011 г. по време на обсъждане на Стратегията за национална сигурност, предадено пряко от националните медии, премиерът Борисов заяви, че непострояването на АЕЦ "Белене" ще доведе до 18-кратното поскъпване цената на електрическата енергия в България.

В последващо заявление по закона за достъп до обществета информация гражданската организация, носител на Международна награда за защита на човешките права “Златен гълъб”, поиска от Министерския съвет да й предостави обосновката за това, меко казано, шокиращо твърдение. Произнесено най-отговорно от министър председателя, пред целия народ и неговите представители в парламента, то е предизвикало тревожен обществен резонанс, твърдят в обосновката си представителите на асоциация "Политковская". И тъй като от премиера не се очаква да говори празни приказки, изискват да видят основанията, изчисленията, фактите, на които е базирано то.

Отговор няма, стига се до дело. На него представителите на Министерския съвет признават, че не раполагали с документи, подкрепящи истинността на важното премиерско съобщение. Казано с други думи, с цялата си тежест пред Народното събрание и пред цялата общественост, Бойко Борисов е изприказвал едни... празни приказки. “При това положение причина за завеждане на делото е процесуалното поведение на ответника, поради което следва в негова тежест да бъдат възложени направените от жалбоподателя разноски”, гласи решението на ВАС.

"Изумен съм", коментира представителят на гражданската асоциация инж. Петър Пенчев. Действително, ако най-високопоставеният държавен служител си позволява да приказва празни приказки пред прякия си работодател – парламента – и неговия конституционен суверен, българския народ, то какво остава за останалите, по-едри и по-дребни, представители и представителчета на този народ, насядали по министерски кресла, парламентарни бланки и ведомствени бюра? Как да очакваме журналистите да информират този народ? Полицаите – да го пазят? Търговците – да го хранят, поят, обличат? Лекарите – да го церят, и даскалите - да учат децата му на европейско четмо и писмо? И как да им търсим сметка, че не си вършат работата отговорно?

Хубавата вест е, че Пенчев и асоциация "Политковская" потърсиха сметка на премиера Борисов, а върховният съд на държавата днес отсъди в тяхна полза. Така че сметката вече се знае и ще бъде платена. Искате ли да знаете размера й? 10 лева. Толкова струва държавната такса за проведеното безвъзмездно от Програма достъп до информация дело. Толкова струват на държавата празните приказки на министър председателя. Толкова е цената на истината, отговорността пред избирателя, и загубеното доверие на българите в почтеността на политиката и хората, които я упражняват като професия.

– Подигравка! Нищо работа! Жълти стотинки... – грешите. Десет български лева са огромна сума. Ако от днес таксуваме народните си представители, държавните си служители, журналистите и всички останали по 10 лева за всяка празна приказка, която издумат, без време ще станем заможни и достойни граждани на чиста, уредена и добре управлявана страна, каквато заслужаваме.

Шойбле: Стига икономически растеж на запад!

2012-01-04T16:36:00.000Z

Седмица преди Рождество, министърът на финансите на Германия ВолфгангШойбле препоръча ограничаване на икономическия растеж в индустриалните държави.„Така както трябва да влагаме огромни усилия за ограничаване на глада в света, трябва от друга страна да влагаме същите поголемина усилия за ограничаването на икономическия растеж в собствените сизападни държави“, написа министърът като гостуващ автор на религиозната притуркана Die Zeit “Христос и света“, публикувана на 14 декември 2011 г.

Изявлението надали щеше да се забележи, ако не идваше от министърахристияндемократ, прочул се със стръвното преследване на рушителите наевропейската финансова дисциплина в последните месеци. Виждането, че е възможен постоянен икономически растеж е основополагаща завсе още господстващия икономически режим. Според Шойбле, западните икономики садостигнали определена крайна степен нанасищане. Сега задачата им е „да не се допусне различията и произтичащотоот тях напрежение да вземат връх“,пише министът.

Шойбледеликатно признава, че днешната световна икономическа система „има потенциал за подобрение“. От устата на един от основните навигатори навъпросната система, подобен ефемизъм звучи подобно на плаха препоръка запромяна на курса, направена от помощник-капитана на кораб в момент, когатокорпусът отдавна вече стърже по остри рифове, а част от пътниците и товара са вечезад борда. Основната критика на християндемократа към глобалната икономика е, че „ не предоставя на много хора това, откоето действително се нуждаят, и същевременно подхранва безграничен инепознаващ спирачки стремеж за повече притежание, който не може да бъде утолен дори и приналичие на богатство и излишък“.

В по-малкопознатата си роля на добър християнин, финансистът Шойбле предупреждава за опасността от вярата в безграничния постоянен икономически растеж.Министърът уточнява, че вярата в Бог би трябвало да ни напомня, „че такиваопределения са винаги погрешни и опасни“. Важно e да ни бъде напомняно какви са нашите граници“.

Подобнопризнание за верско съперничество е забележително на фона на често звучащи упрецисрещу критични гражданските движения, например в областта на природозащитата,че били ирационални култове и нови градски религии. До ден днешен идеолозите напазарната икономика, разчитат на безпрекословна подкрепа от религиознитеобщности и хората с консервативни виждания за наднационалния корпоративенкапитал и премахването на регулативните и демократични пречки пред него.

В Българияподобни доводи често развиват застъпниците на едрия пост-социалистическикапитал, навикнал да трупа печалби от колективни и обществени ресурси, без особенконтрол от страна на държавата и медиите. И ако у нас религиите не импредоставят особена идеологическа опора, застрояването на защитени природнитеритории, експлоатацията на неизгодни за държавата концесии, непрозрачноторазпределение на обществени фондове, се ползват с благословията на другпопулярен култ: към всемогъществото на финансовия инвеститор.

Сега обаче единводещ европейски консерватор и финансист посочва неограничения икономическирастеж като пагубна лъже-вяра. Шойбле приема „човешката липса на мяра“ , както и липсата на механизми за контрол, за първопричиниза икономическата и евпопейската криза в момента. Според него „банковата криза,прераснала в криза на икономиката и на криза на цели държави, с която се сблъсквамеот 2008 г., е причинена не на последномясто и от безграничния ламтежза все по-големи печалби на капиталовите пазари“. Силен упрек в лицето нафинансово-корпоративната олигархия, която все още здраво стиска руля на бедстващата световна икономика.

...
Оригиналният текст на Шойбле се намира на http://www.zeit.de/vorabmeldungen/neu-in-der-aktuellen-zeit/seite-8, превод: Христина Недялкова

АЕЖ: Неравнопоставеният достъп до медии опорочи предизборната кампания в България

2011-10-22T11:25:00.001+01:00

Неравностойното положение, в което бяха поставени кандидатите и партиите по отношение на достъпа до медии, предизвиква сериозно съмнение относно честността на кампанията за президентските и местните избори на 23 октомври, заявява Асоциацията на европейските журналисти-България /АЕЖ/ днес. В нарочно съобщение АЕЖ изразява притеснението си, че възможността за безплатни медийни изяви на участниците в изборите бе силно ограничена. Присъединяваме се към заключението на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), според което “платената медийна кампания застрашава принципа на равнопоставеност и създава имуществен ценз за участие във вота”.

Загриженост буди и фактът, че в огромната част от случаите читателите, зрителите и слушателите не биха могли да се ориентират дали за участието на определен кандидат е платено на съответната медия, или то е безплатно, смята АЕЖ. "Намираме това за некоректно отношение спрямо аудиторията, противоречащо на принципите на журналистическа етика", заявява асоциацията.

Текстът на съобщението на АЕЖ гласи:

"Смятаме, че платените материали са допустими в частните медии при задължително упоменаване на този факт. Платената кампания в държавните радио и телевизия обаче е в пълен разрез с принципите на обществените медии. Тези медии се издържат от държавния бюджет и смисълът на съществуването им е не икономическата печалба, а единствено и само защита на обществения интерес. Недоумяваме как е възможно законодателната и изпълнителаната власт не само да не насърчават, а напротив силно да ограничат възможностите на БНТ и БНР да организират безплатни дебати между кандидатите, участващи в местните и президентските избори. Да се искат пари от кандидатите за участието им в диспути, при положение че избирателите им плащат за съществуването на телевизията, е обида не само към съответния кандидат и електората му, това е обида към демокрацията."

Асоциацията на европейските журналисти в България е член на международната Асоциация на европейските журналисти (www.aej.org), обединяваща журналисти от 30 европейски държави. АЕЖ е независима международна асоциация, която събира журналисти от цяла Европа чрез членството им в националните секции. Тя подкрепя критичната журналистика в процеса на европейската интеграция и свободата на информация и на медиите. АЕЖ предлага на журналистите възможността да бъдат част от професионална и социална мрежа. Асоциацията е независим наблюдател в комисията по медиите към Съвета на Европа.

Митницата инспектира

2011-08-13T22:15:00.004+01:00

Повторно обаждане от митниците дозаплете историята с наблюдаваните от мен през юли контрабандни практики във влаковете между България и Сърбия. Към обяд в сряда, 10.08.2011 г приех обаждане от неидентифициран номер на мобилния си телефон. От другата страна чух любезен женски глас, който се представи като Вълкова, от инспектората към Национална агенция "Митници".

Намирах се в магазин и нямах възможност да водя точни записки, но в общи линии чух, че госпожата работела по случаите, за които съм съобщил, под прекия надзор на директора на Национална агенция "Митници" Ваньо Танов. Интересувала се дали са ме потърсили от Столична митница. Отговорих утвърдително, като накратко преразказах обаждането от преди около две седмици на шефа на Столична митница Златков. Изразих отново почудата си от поканата да разпознавам на снимки митническите служители, проверявали международните влакове с които пътувах, извиних се, че не съм имал възможност да го сторя до момента, но потвърдих готовността си да го направя, ако все още е необходимо.

"Аз съм още по-учудена и от Вас," рече дамата от другата страна на линията. Идентичността на въпросните служители била вече установена. Спомена за налагане на наказания. С искрено облекчение запитах дали това означава, че не е необходимо да ходя да ги разпознавам в кабинета на шефа им на ул. "Клокотница." Това действително не се налагало, потвърди госпожа Вълкова - ако правилно съм запаметил името й.

Тя настоя да изясним още един въпрос. От доклада на началника на Столична митница ставало ясно, че аз съм отказал по-нататъшно сътрудничество по случая. Отвърнах че, напротив, изразих готовност за среща с господина Златков, но просто не съм намерил време да го потърся от пристигането си в България. "Това е чудесно, значи сега свободно можем да ви отговорим писмено по и-мейл на адреса, който сте предоставили" възкликна почти радостно телефонната ми събеседница. Заявих, че оставам в очакване и с готовност за по-нататъшна комуникация. Писмен отговор поне до момента не съм получавал, обаче.

Апостилени терзания: епизод IV

2011-08-08T00:40:00.002+01:00

Дойде време за следващия епизод от сагата с издаването на български паспорт за бебето Петър, родено на 20 май 2011 г. в Оксфорд. Разказът водя в качеството си на негов баща и единствен родител с българско гражданство. В края на предишния репортаж стигнах до обнадеждаващ момент – успяхме да подадем документи за временен паспорт, който действително бе издаден от българското консулство в Лондон в рамките на две седмици. С него новороденият господин можеше спокойно да пътува, както се оказа, навсякъде където душата и родителите му поискат, в рамките на една година. С едно единствено изключение – България. Веднъж пресекъл границата на страната, временният паспорт губи валидността си и притежателят му трябва да се снабди с постоянен такъв за да я напусне отново.

За да съм чист пред съвестта и читателите си трябва да призная, че решението да придобием българско гражданство и паспорт за Петър далеч не бе продиктувано от гол патриотизъм или бащинска сантименталност. Не ми липсват нито едното, нито другото, но истината е, че еквивалентната процедура в Унгария се оказа много по тромава и времеемка. Що се отнася до придобиването на британски паспорт, то засега е просто хипотеза. Така че, честно и почтено, българската администрация в този случай си записа червена точка. За съжаление това преимущество сякаш потъва в мътилката от некомпетеност, несъгласуваност, нелюбезност и недоимък, които бележат работата на въпросната администрация. Вижте какво се случи нататък.

От предишния ми опит с изваждането на бългаски паспорти на по-големите ми деца знаех, че издаденият в чужбина акт за раждане трябва да бъде преведен и внесен в местната ми софийска община за придобиване на гражданство с писмено съгласие на чуждестранната им майка. Такава декларация, съчетана с пълномощно за мен, Емеше подписа и завери при посещението ни в консулството в Лондон. Но поради престоящото ми след броени дни пътуване до София, реших да не използвам този път услугите на заклетите преводачи към посолството в Лондон, а към външно министерство в София.

Това решение се оказа погрешно заради апостила. „Апостил” е един вид заверка, подобна на нотариалната, но предвидена да важи от една държава в друга, по силата на нарочен договор към Хагската конвенция на ООН за международно частно право от 1961 г. По силата на конвенцията, страните, които са се присъединили към договора, приемат валидността на заверката с апостил на определени типове документи, сред които попадат и актовете за раждане. Знаменателно, споразумението задължава подписалите го страни да приемат заверката с апостил без каквито и да било повече заверки на местна почва.

До този момент обаче, в два последователни случая, бях подавал документи за българско граждансктво за децата ми въз основа на унгарски актове за раждане, преведени от българското консулство в Будапеща и без апостил. Тъкмо този опит ме подведе – не си давах сметка, че изискването за заверка с апостил е напълно задължително по силата на действащите закони. Това, че никой дотогава не ми я беше поискал, се бе дължало, както разбрах, на една инерция, по силата на която служителите в община Сердика в София просто бяха приемали държавния консулски печат като достатъчно доказателство за истинността на преведените сертификати.

Но този път сертификатът ми бе преведен в София. Вярно, от заклет преводач, одобрен и акредитиран от Министерството на външните работи /МВнР/ в София. Но върху превода не стоеше вездесъщият държавен консулски печат. От там насетне общинските служителки просто превключваха към законната процедура, та дори и леко отвъд нея, както се уверих.

Момичето от фирмата за преводи ме предупреди за тази опасност незабавно. Но аз реших да рискувам. И загубих. Защото служителката в Ритуален дом „Сердика”, където всъщност се внасят документите за придобиване на българско гражданство, се оказа непреклонна в намерението си да получи заверен по апостил - и едва тогава преведен - английски сертификат за раждането на Петър.

Предадох се и още по време на срещата с нея и просто си записвах механично какво се очакваше от мен. И така стигнах до последното й условие – преведеният и апостилен акт за раждне да бъде заверен и от МВнР. Реагирах незабавно, но тя не беше нито в настроение, нито в състояние да разсъждава над факта, че подобна трета заверка влиза в пряко противоречие с текста на Хагската конвенция. „Това са нещата, които се искат, без тях просто не мога да приема документите на това дете,” категорична бе тя.

Прибрах се в Оксфорд. Поставих акта за раждане на Петър в един плик и го изплатих до една от фирмите, натоварени от правителството в Лондон да поставя апостил. Платих си таксата от 60 лири по телефона. Документът се върна по пощата след два дни, изрядно сертифициран. Изпратих го с препоръчана поща до фирмата за преводи в София, обясних им ситуацията, и ги помолих да извършат и заверката в МвНР. Просто не исках да рискувам забавяне, каквото със сигурност би предизвикал един нов опит да подам документи без тази непотребна заверка.

Но съвсем не бях готов да приема тази видима несправедливост безропотно. Очевидно в случая се касаеше за пренебрегване на правна норма, поета от България с ратифицирането на ратификацията на Хагската конвенция. Точно това и написах в жалба, която регистрирах във виртуалното деловодство на Столична община под номер 94-ВД-1607/10.06.2011 г.

Около седмица по-късно намерих съобщение на телефонния секретар на българския си номер, който бях дал за обратна връзка по жалбата. Оставила го бе служителка на правния отдел на общината в София. Твърдеше, че съм се „объркал нещо”. Изчаках още няколко дни. Въпросната служителка ме потърси отново и този път успях да приема разговора.

Започна от същото място, където свършваше съобщението, което ми бе оставила: че съм се бил объркал, че такова изискване за повторна заверка от МВнР от страна на общината нямало. „Но тъкмо вашата служителка ми го предяви,” възразих. Не, не, това било изискване на Външно министерство. „Аз нямам взаимоотношения с Външно, вие, Общината, сте органът, който трябва да впише детето ми в регистъра на българските граждани, и изисква набор от документи за това.” Но изискването за заверка на МВнР било между министерството и фирмите – преводачи, продължи да настоява дамата. „Дори и така да е, то си остава незаконно, и не е работа на общинската служителка да го предявява спрямо гражданите,” вече по-твърдо заявявих. Усетих колебание в гласа от другата страна на линията и преминах в настъпление: „Моля ви, няма какво да обсъждаме, изпратете ми отговор на подадената жалба, ако няма такова изискване, аз ще го оповестя чрез медиите, тъй като чрез него се събират неправомерно такси и се губи време на много хора, които идват от чужбина да регистрират децата си. Ако има – ще обжалвам”. Госпожата се съгласи и любезно се разделихме. Факт е, че намеренията ми бяха точно такива, каквито й казах, но не мисля, че разговорът ни протече особено конфронтационно.

Минаха още няколко седмици. Междувременно проверих за всеки случай и версията на фирмата за преводи. Разбира се те категорично отрекоха изискването за заверка на вече преведените от тях документи с апостил да е на МВнР. „Клиентите идват и искат такава заверка, защото от общините им я искат”, каза преводачката. Изборът дали да направят заверката си бил на гражданите. Напълно добре ги разбирам – таксата е едва 25 лв, заплаща се чрез таксови марки, и е част от услугата, която фирмата преводам предлага. Никой, който е дошъл от чужбина за броени дни не би рискувал да времето и нервите си в опит да убеди общинската администрация, че тази заверка е излишна. Хората просто махват с ръка, както за толкова други неща, и я правят. Моята заверка също бе готова. Пристигнах отново в София, взех си я, и незабавно я внесох в Ритуална зала „Сердика” заедно с всички останали документи.

Допускам, че причината документите за гражданство да се внасят в Ритуалната зала, а не в съответния отдел на общината, се корени в някакъв опит да се придаде церемониалност на тази процедура. Но на практика тя е напълно бюрократична и се свежда до попълване на заявление и представяне на документи пред служителката. Този път бях попаднал на друга, много по-словоохотлива и приветлива. След като попълних всички формуляри и преснимах всички документи в близката книжарничка, попитах небрежно и за въпросната заверка от МВнР – коя я изисква?

„Знаете ли, това е много интересно,” рече жената с професионално приповдигнат тон. „Вие сте вторият човек в последните два месеца, който пита чувам да пита за това”. Охо, значи има и други, които се интересуват, питам невинно? „Да. Но този другият господин е вдигнал огромен скандал в общината и е отказал да плати. Затова сега ходят и ровят от там да намерят основанията за тази заверка... Нищо чудно и да е ненужна,” заключи госпожата. Ни лук ял, ни лук мирисал се измъкнах през вратата, но вътрешно триумфирах – значи сигналът ми е предизвикал проверка, и вече има статут на вътрешноведомствена легенда.

На изпроводяк, дамата ми предложи да й се обадя след две седмици, ако искам да съм сигурен, че ЕГН-то на Петър е издадено и актът за раждане е готов. Обикновено отнема и поне още една седмица докато се появи в компютърната система на МВР, обяснява госпожата охотно. Проявявих интерес. „Ами вижте, ние сме отделни служби, и с общината, и с МВР. Носим всички ксерокс-копия на една обща среща всеки четвъртък, гледаме ги, и въз основа на това се издават паспортите. Да инициираме една кампания във фейсбук за набиране на средства за ксерокс в Ритуален дом „Сердика,” пошегувах се. Тя прие шегата с усмивка. А по-късно пусна друга на свой ред: „Защо не дойдете да ви оженя аз вас?”

За оженване надали, но възнамерявах до две седмици да получа акта за раждане и да подам документите за паспорт на бебето, за да можем спокойно да отидем на море след това и просто да дочакаме издаването му. Дали не си правех сметката без кръчмаря?

Проверка в Столична митница

2011-07-28T16:32:00.003+01:00

Почти две седмици след подаването на двата сигнала за наблюдавани от мен контрабандни практики в международния влак между Белград и София, пристигна първият отговор. По телефона лично ми се обади Стефан Златков, директор на Столична митница – както се оказа, също прясно назначен. Оказа се, че сигналът ми е достигнал до него и е разпоредена проверка. Златков сподели, че поне в единия от двата инцидента, за които писах, вероятно се касае за извършено нарушение. И аз така си мисля. Но, сподели митническият шеф, трудно било въз основа на подадената от мен информация да се установи кои точно били митничарите на смяна в двата конкретни случая. Странно, все си мислех, че в митниците има списък на нарядите или нещо подобно, а все пак става дума за два влака на ден. Така е, съгласи се Златков, но въпреки това е невъзможно да се разбере кой е проверявал влаковете в двата случая! Дали съм можел да разпозная служителите, с които съм разговарял, примерно на снимка? Мисля че ще мога. Дали съм знаел къде се намира Столична митница. Ами да, преди десетилетие изпратих забравена в София дреха на румънска колежка, и прекарах там един незабравим полуден пред разни гишета и кабинети. Този път имам среща в кабинета на самия началник. Извод досега: когато подавате сигнали за нарушения до български митнически служители, записвайте си имената им или ги фотографирайте за по-сигурно. Дали последното е разрешено ще проверя лично по време на срещата с господина Златков.

Контрабанда с БДЖ - два случая и две писма

2011-07-14T01:40:00.004+01:00

Споделям два инцидента, на които станах свидетел при последното ми международно пътуване с българските железници от Будапеща до София и обратно. Споделям също две писма, които пуснах до електронните адреси на БДЖ и Агенция "Митници" с надежда за бърза обратна връзка.

ИНЦИДЕНТ ПЪРВИ – КОНТРАБАНДА ВЪВ ВАГОНА НА БДЖ

Първият инцидент се случи на 8.07.2011 г. около 17.00 ч. когато международният влак от Белград бе спрял за гранична и митническа проверка на гара Димитровград, Сърбия. След преминаването на сръбския граничен контрол станах свидетел, как униформен служител на БДЖ – допускам началник на влака – изведе шафнера от вагона под претекст, че поради дневната светлина не можел да види добре дали задните светлини на вагона светели. По време на тази т.нар. проверка във вагона влязоха четири лица, които започнаха да развъртат с отвертки капаците над прозорците, очевидно с цел поставяне на контрабандни стоки. Излязох от кабината си им направих остра забележка на висок глас, с настойчиво искане да напуснат вагона и да не рушат собствеността на БДЖ. Изненадани, те неохотно се пренесоха в съседния сръбски вагон, едва след като бях се показал на прозореца към гарата и започнах да викам за полиция. На перона пред очите ми, пред офис с надпис на български „Държавна компания „Железопътна инфраструктура,” стояха няколко униформени и неуниформени български служители. Те реагираха с насмешка на исканията ми да окажат противодействие на незаконните действия и рушене, които се извършваха във вагона на БДЖ. Един ехидно подметна, че полицията вече била отминала и съм можел да подам оплакване срещу шафнера когато пристигна в София. Очевидно всички тези български служители бяха напълно наясно със случващото се във вагона. Подчертавам, шафнерът беше удобно отстранен по време на инцидента и след завръщането си във вагона ми благодари, че съм се намесил – по думите му за пръв път се случвало „пътник така да реагира.” За инцидента по-късно информирах и проверяващия инспектор на Агенция „Митници,” и съпровождащия го полицай от Гранична полиция, които дадоха вид, че ще предприемат търсене, но мълчаливо пренебрегнаха предложението ми да разпозная и посоча нарушителите. За мое огромно учудване след преминаването на композицията на българска територия контрабандистите се върнаха във вагона необезпокоявани, извадиха пакети от съседна кабина, и дори ме помолиха да не се „сърдя”, тъй като това за тях било начин да си „вадят хляба.” По време на този разговор коридорът на вагона беше пуст и служители на БДЖ не присъстваха.

ИНЦИДЕНТ ВТОРИ – ЕКСПОРТ НА СИРЕНЕ ОТ Ц.ГАРА СОФИЯ

Вторият инцидент наблюдавах при отпътуването ми от Централна гара София по обратния път вечерта на 12.07.2011, към 21.30 ч. Повече от час след обявения час за отпътуване за Белград, международният вагонен състав все още не беше композиран. През претъпкания с чуждестранни пътници перон /неснабден с нито една пейка, апропо/ се промъкна обилно натоварен платформен гаров електрокар с ремарке. Като редовен международен пътник зная, че в композицията обикновено няма пощенски или товарен вагон. С любопитство забелязах, че товарът на служебния електрокар се състоеше единствено от кутии сирене – по мое грубо изчисление поне 500 петкилограмови кутии, очевидно запечатани и готови за търговия. След като най-после международните вагони бяха прикачени към композицията, пред изумените очи на десетки редовно заплатили за пътуването си чуждестранни пътници, група цивилни граждани с помощта на шофьорите на елекрокара, натовариха целия товар през прозорците на седящия вагон. Направих снимка с мобилния си телефон на товаренето, която прилагам за Ваша информация. Поради изненадващата липса на български спален вагон за Белград се настаних в прикачения турски кушет. При преминаването на българския митнически и граничен контрол след гара Драгоман информирах служителя на Дирекция „Митници” за видимо странния експорт на сирене. Митническият служител промърмори „ей сега ще видим тая работа” и побърза да напусне кабината ми без да потърси никакво допълнително съдействие или информация.

ПЪРВО ПИСМО, ДО ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ ДИРЕКТОР НА БДЖ ЙОРДАН НЕДЕВ

Уважаеми господин Недев,

С поздравления за кураж и успех в реформирането на БДЖ, искам да Ви информирам за два скорошни инцидента, и да помоля за Вашите отговори на следните въпроси.

Запознат ли сте с активното и пасивно участие на служители и имущество на БДЖ в практиките на контрабанда през границите на Р.България и ЕС?
Какви мерки възнамерявате да предприемете за преустановявенето на това участие и въпросните практики.

В качеството си на журналист възнамерявам да използвам отговорите Ви за публикации в блогосферата и медиите. Освен това като експерт по гражданска активност и комуникации бих се радвал да се срещна с Вас за да ви предложа варианти на гражданско участие в подобренията и реформите на БДЖ.

Двата инцидента, които описвам по-долу, демонстрират недвусмислено институционализиране на контрабандните практики в структурата на българските железопътни превози. Споделям ги с Вас, тъй като и в двата очевидно се касае за участие на служители на българските държавни железници, и използването на железопътен състав и гарова техника за товаренето и прекарването на контрабандни стоки през границата. Изпращам сигнал за инцидентите и до Дирекция „Митници” с искане да оповестят дали по подадените от мен сигнали са били извършени и регистрирани проверки и какви са резултатите от тях.

С уважение,

(име и подпис)

ВТОРО ПИСМО, ДО АГЕНЦИЯ "МИТНИЦИ"

Уважаеми дами и господа от Агенция „Митници,”

Информирам ви за следните два инцидента, при които станах свидетел на контрабанда в международния влак от Белград за София и обратно. И в двата случая подадох устни сигнали на проверяващите гранични инспектори на Агенция „Митници”. Моля да ме информирате:

дали подадените от мен сигнали в двата инцидента са регистрирани по някакъв начин от двамата митнически инспектори,
защо и в двата случая митническите инспектори не потърсиха никакво съдействие от мен за разпознаване или документиране на сигналите ми,
какви действия са предприети от тях в двата случая за преустановяване на контрабандния внос и износ на стоки в и от територията на Р.България, и
защо въпреки тези действия – ако такива са се провели – нарушителите на митническия режим бяха оставени необезпокоявани да довършат пътуването си.

Двата инцидента, които описвам по-долу, демонстрират недвусмислено институционализиране на контрабандните практики чрез българските трансгранични железопътни превози. Поради това те представляват интерес за обществеността. Ето защо, в качеството си на журналист, възнамерявам да използвам отговорите Ви за публикации в блогосферата и медиите.

С уважение,

/име и подпис/

Развръзка в консулството - част III

2011-06-01T00:34:00.000+01:00

Почти веднага след като публикувах воплите си в интернет и на стената на Николай Младенов, няколко приятели предлагат да ме свържат с техни познати служители на българското посолство в Лондон. Приемам с благодарност. Въпреки блъскането с глава, комуникационна стена на консулството остава непробиваема , а времето неумолимо тече. Имам планирано пътуване до София около 4 юни и се надявам да го използвам за да подам документи на Петър за издаване на български акт за раждане и ЕГН.

Едва тогава идва първото чудо. Бях писал до оповестения в интернет адрес на консулска служба още преди повече от месец, без да получа отговор. Не знам как ми хрумва да проверя това съобщение в архива и - бум - оказва се, че съм изписал адреса погрешно. Пиша им отново незабавно. И след два дни телефонът в хола звъни. "Господин Антонов, обаждам се в отговор на вашето запитване," изрече делово женски глас. Пробив!

Разбира се не мога да се насладя на този успех напълно, тъй като вече съм прибягнал до "втория начин" и съм разговарял с позната на познатата ми, която работи в посолството. Твърде възможно е тази "връзка" или шумотевицата във фейсбук да са довели до това любезно обаждане.

Но в този момент това малко ме безпокои. Консулската служителка потвърждава, че фотографирането на бебето се прави на място в посолството, и внимателно изброява документите, които трябва да донеса за да подам документи за временен паспорт на Петър. Оказва се, че отговорът на моите терзания е прост - трябва човек да отиде на място в консулството.

Два дни по-късно с Емеше и Петър пътуваме към Лондон. Тръгваме сравнително късно, но с помощта на интернет и един хубав атлас, успяваме да стигнем от Оксфорд до центъра на британската столица за няма и час. Намирам място за паркиране в пряката до посолството и се завтичаме към консулския отдел. Остава около час до края на работното време. Докато припкам по тротоара със столчето на Петър в ръка се опитвам да извърша регистрация по телефона за да си платя паринга - гениално и просто.

Продължавам да диктувам номера на дебитни карти и автомобилни регистрации, вече във входното антре на консулството. Посреща ни възрастен, едър човек, който прави опит да ни връчи празни бланки за пълномощно. Охраната. Ненужно. Приготвил съм текста предварително и дори съм разпечатал пълномощното-декларация, с което Емеше делегира съгласието и благословията си на мен за вписването на сина ни в регистъра на българските граждани.

В тясното фоайе стоят на опашка десетина човека. Нареждам се, и ми прави впечатление, че на гишетата от дясно пише нещо от сорта "Нотариални услуги," докато вляво явно са паспортните дела. В този момент зад второ "нотариално" гише грейва лицето на сравнително млада служителка. Набързо показвам документа за заверка.

- Бърза или стандартна? - невинно пита младата дама. Колко най-скоро може да стане заверката, питам, с нескрита надежда да избягна повторно идване в Лондон. Отговорът гласи "до двайсетина минути" и ме хвърля в радостна възбуда. Колко му трябва на човек. Емеше се настанява с Петър на един стол, а аз продължавам да се редя на опашката към паспортното гише. Пред мен има само две семейства.

Минутите отминават скоростно. Попълвам формуляра за временен паспорт на Петър. Забелязвам, че на "паспортната" страна всъщност работят двама служители. Една жена - вероятно същата, която ми се обади по телефона - приема, обработва документите и обяснява процедурата, бавно и напоително. Вероятно така трябва, примирявам се, като гледам с какви мъки хората се опитват да проумеят какво и как трябва да подготвят и донесат.

До нея, до второто гише от същата страна, седи младеж, които през повечето време гледа сериозно и... не прави нищо. Любопитството ми расте и заплашва да премине в раздразнение от тази очевидна липса на организация. Мистерията се разплита в момента, когато първото семейство се премества от жената към него: той е фотографът. Задължението му е да направи снимки за паспорт с дигиталната камера. И нищо повече? Добра работа зад граница, какво ли образование се изисква за нея. Фотографско, допускам.

Десетина минути преди края на работното време идва и моят ред. Жената действително е много оперативна и, може да се каже, любезна. Преглежда документите, които съм донесъл, помага ми да довърша туй-онуй по формуляра. Разяснява ми любезно, че за да подам документи в София трябва да занеса английския сертификат за раждане в общината по месторождение. Правил съм го вече два пъти. "Ще трябва да му направите заверка апостил и да го донесете да го преведем," продължава тя. Това също сме го правили в Будапеща. Само без апостил. На принципа ако мине. Тогава мина - с превод и печат от посолството. "Ваша работа, аз ви предупреждавам, че може да ви върнат без апостил," завършва диалога служителката.

Таксата за пасаван на новородено е както за всеки друг - 61.50 лири. Служителите са така добри да ме изчакат да избродя шикозния квартал около посолството докато намеря банкомат. Портиерът охранител небрежно, почти приятелски, подхвърля нещо за работното време. След минута сме навън с Емеше и Петър, щастливи от добре свършената работа и стиснали в ръка заветното купонче, срещу което след десетина дни ще получим пасавана на Петър. Чувстваме се приятно изненадани от скоросттта и нивото на обслужване в посолството. А аз не губя надежда да подам и документи за акт за раждане при предстоящото ми пътуване до София. Блажени са верующите...

следва

Обсадата на консулството - част II

2011-05-25T13:40:00.004+01:00

След като всички опити да се свържа с Консулски отдел по оповестените на уеб страницата начини удариха на камък, позвъних на централния номер за връзка с посолството +44 20 7581 3144. Женски глас вдигна телефона – ура. Обясних за какво се обаждам. „Честито, но консулски отдел са отделен департамент и трябва да им позвъните на друг номер,” рече любезно тя, с подчертан руски акцент.

Телефонът се оказа същият, за който на сайта пише само на английски „Individual Inquiries on Submitted Applications: tel. 020 7589 3763 (13.00-15.00).” Бидейки по-милостив от българската държава към не-англоговорящите, осмелявам се да преведа текста: „Индивидуални справки по вече подадени заявления.” Посипвам си главата с пепел тозчас – можеше да се досетя, че и без вече подадено заявление мога да позвъня.

В 13.02 набирам номера. Запис на английски ме информира, че номерът, който съм набрал е зает. Мога да натисна 5 за автоматично обратно набиране когато се освободи. Услугата се заплащала. Кой ти гледа. Натискам.

След минута телефонът ми иззвънява. Автоматично обратно набиране! Вдигам и чувам свободен сигнал. Значи телефонът в консулството звъни. Изчаквам повече от минута. Нищо. Накрая свободният сигнал прекъсва. Опитвам отново. И отново. И отново. Опитвам отново с ring back. Всичко без резултат.

Представям си консулството като непревземаема крепост, обсадена от обаждания на многохилядна вражеска войска от българи, пребиваващи в Обединеното кралство. Подвеждаща и неточна информация, неработещ сайт за записване, заети перманентно телефони, мълчание по имейла, приемно време от половин работен ден са различните отбранителни линии срещу пристъпа на български граждани, нуждаещи се от конкулска помош. Дръж се Българио!

Но аз не се отчайвам. Нямам избор. След месец ще напуснем пределите на Кралството и за целта синът ми трябва да има паспорт или пасаван. А и заверка на пълномощно – декларация от майка му, че е съгласна да го впишем в регистъра на българските граждани ми трябва. Но дали аз съм съгласен?

следва

Връзка с българската консулска служба в Лондон: опитайте пак - част I

2011-05-23T16:18:00.006+01:00

Ще се постарая да представя в съвсем графичен формат резултатите от опита ми да установя връзка с консулската служба на България в Лондон, за да организирам издаването на български паспорт на новородения ми син. Силно се надявам Николай Младенов да прочете този пост.

Дословно, от интернет страницата на посолството на Р. България в Лондон	Резултат и наблюдение на българския гражданин Павел П Антонов
информация за консулските услуги на посолството, свързани с българските документи за самоличност ВАЖНО!!! ВАЖНО!!! ВАЖНО!!! Консулската служба при Посолството на Р България в Лондон уведомява, че с цел подобряване на обслужването на гражданите от 01.08.2010 г. се въвежда нова електронна система за запазване на час за подмяна на документи за самоличност на български граждани, постоянно живеещи във Великобритания.	До тук добре, електронната система има едно доказано качество – спестява необходимостта да се комуникира с нелюбезни, неефективни, непрофесионални и неоргиразирани служители, с каквито от опит знам, че Българската държава разполага в изобилие.
Електронното запазване на час може да се осъществи посредством: • Интернет - сайт www.bgpassport.co.uk (за дата и час по избор) - като следвате инструкциите на сайта;	Опит за достъп до посочения сайт води до следното съобщение: This web page has been reported as an attack page and has been blocked based on your security preferences. Сетне, диагностиката на Google докладва, че: сайтът е регистриран като опасен и посещаването му може да увреди компютъра ми. Следват подробности, според които и четирите проверени страници на сайта са се опитали да инсталират вреден софтуер без съгласието на потребителя. Източникът обаче е различен – т.е. става въпрос проста за неспособност на държавата да си изчисти и защити сайта. В крайна сметка отварянето му се оказва невъзможно.
• GSM - SMS на номер 60999 (за най-близките свободни дата и час) – като изпратите SMS със съдържание: FOR BGLDS номер на паспорта;	Очевидно не разполагам с номер на паспорта на Петър, тъй като тепърва ще кандидатствам за него. Но пък никъде не се предлага алтернативен начин за връзка при подобни случаи.
• или на стационарен телефон 01279454707 (за най-близките свободни дата и час) – като следвате инструкциите на записа.	Два последователни опита да набера телефона водят до един и същ запис на телефонен секретар, който твърди, че в момента не мога да набера този номер, но мога да го уведомя, че съм се обаждал, като натисна 1. Не предлага да изчакам докато се освободи оператор.
Запазването на час по Интернет и по стационарен телефон е безплатно, а GSM-SMS услугата се заплаща по нормална тарифа на оператора - 0.50 британски лири за съобщение. След успешното запазване на час ще получите обратно съобщение с уникален референтен код, който следва да представите в консулската служба.	И двата безплатни начина за резеервация се оказват недостъпни. Пускането на SMS не ми върши работа. Излиза, че за мен е невъзможно да вляза във връзка с консулска секция по посочените на уеб сайта на посолствоно начини. Търся други обявени телефони или начини за връзка с посолството.
Consular Section Admission Hours: Monday to Friday, 9:30 - 13:30 Individual Inquiries on Submitted Applications: tel. 020 7589 3763 (13.00-15.00)	Секцията е на английски, което подсказва, че не се предвижда да се ползва от български граждани. Посягам въпреки това да набера телефона, но никой не вдига. Явно 15.00 ч. е настъпил.
24 Hour Visa Information Service: tel. 090 6550 8950 24 Hour Fax on Demand Visa Application Form Service: tel. 090 6554 0819 Consular Section Fax: 020 7581 9073 Consular Section e-mail: consular@bulgarianembassy.org.uk	Изглежда всички тези услуги са предвидени за чужденци, които кандидатстват за български визи. Единствената надежда е в предоставения адрес за е-поща. Пиша до него. Повече от месец не получавам отговор. Удрям на камък и съм принуден да търся връзка с посолстото чрез познати. Колко българско, нали?
РЕЗУЛТАТ	От опит с посолството в Будапеща знам, че там има обявени телефони за връзка, и хора, които отговарят на тях в работно време. Значи проблемът е само в Лондонското посолство. Слава богу, можеше и да е в българската държава!

следва

За кино "Космос" в Пловдив

2011-05-01T11:56:00.006+01:00

Зарадвах се да видя снимка на пловдивското кино "Космос" (бившо "Комсомол") във фотогалерията на "Капитал." Не за друго, но от снимката изглежда, че сградата и салонът на киното са съхранени в сравнително добро състояние, и очевидно не са нито опожарени, нито сринати, нито превърнати в търговски или хазартни центрове. Сам по себе си този факт е забележителен, на фона на съдбата на повечето киносалони в София и страната.

Според текста под снимката киното, построено през 1964г. по проект на архитект Любомир Шинков, е било най-голямото и модерно за времето си в Пловдив. Направи ми впечатление, че в дискусията под снимката звучат няколко доста сериозни мнения в подкрепа на съхраняването на този салон като място за предлагане на алтернативна, некомерсиална, кино продукция.

На пазарните фундаменталисти, според които за такова кино нямало място в наши дни, препоръчвам да се запознаят със ситуацията в Будапеща, където старите кина са съхранени и съществуват съвсем успешно, паралелно на лъскавите мултиплекси в шопинг моловете. В резултат публиката има достъп до много по-богато културно меню, а по този начин се гради култура на потребност от некомерсиално изкуство, която в края на краищата позволява на този тип салони да съществуват.

За подобна цел са налични европейски и частни субсидии. Кой в момента има нужда от повече търговска площ? Спечелилите от превръщането на старите киносалони и в пазарища и казина се броят на пръсти, а загубилите сме всички ние.

Нереде Белене, нереде българския интерес

2011-04-19T16:03:00.004+01:00

В отговор на публикувана днес от мен във FB връзка към отвореното писмо от Комитета против АЕЦ "Белене" получих твърде показателен коментар. В светлината на дебата по същество около икономическата и геостратегическа съобразност на проекта за втора АЕЦ, намирам за важни въпросите относно мотивите ми, както и мотивите на хората, които противостоят на строителството на втора АЕЦ в България, които поставя авторът му. Тервел Пейков не е анонимен форумен писач, напротив, познавам го като буден и интелигентен млад човек, образован от два международни университета - един в България и един в Будапеща, с диплома по околна среда, и солидни компютърни познания. Ето защо възприемам коментара му с уважение и загриженост. Той започва така:

Павеле, много е обезкуражаващо за хора като мен, когато други хора живеещи в чужбина от пари на донорски организации подкрепят платените агенти и заблудените души, за да бъде провален (не само този а всеки един) проект, който би дал и една ...йота възможност за маневриране и независимост на нашата страна в межуднародните игри.

Ключовият тезис на коментара защитава способността на България да развива и експлоатира алтернативи, които да й осигурят енергийна независимост в геостратегически план. Парадоксалното в случая е, че Тервел борави с аргумент, който е напълно приет от всички опоненти на проекта "Белене," които познавам, както и от самия мен. Тъкмо с необходимостта България да диверсифицира почти пълната си енергийна зависимост от Русия са обосновани голяма част от геостратегическите аргументи против един нов руски енергиен проект от подобен мащаб.

Насетне кометарът напуска плоскостта на дебата за и против "Белене" и се фокусира върху персоналността на опонентите му и на самият мен. Те са "платени агенти" и, не толкова престъпно звучащото, "заблудени души." Мотивът за платените отвън врагове е може би най-популярният комуникационен прийом за разправа с инакомислещите в исторически план. Напоследък се натъкнах на него в контекста на гражданската война в Либия, където диктаторът Кадафи рутинно наричаше бунтовниците срещу режима му "плъхове" и "агенти" на Запада или Ал-Кайда.

В демократична България през последните десетилетия този мотив се употребява систематично в медийното и политическо говорене по отношение на аргументите на природозащитното и анти-ядреното движение. За последен път отекна преди около седмица, от устата на активизиралите се становници за разширяване на строителството в Национален парк "Пирин." Накратко, според тях, в платен чужд агент автоматически се превръща всеки, дръзнал да се опълчи на хищническото заграбване на нови и нови обществени блага в името на лично и корпоративно обогатяване на малцина.

Особено безпринципно в случая е спекулирането с този мотив от страна на интереси, лица и компании, които напълно безогледно погазват "националната" каузата във всяко едно отношение. Примерно чрез целенасоченото изваждане на български обекти от списъците на световно културно наследство, концесиониране на природни богатства за чужди фирми, продажба на строежите върху български защитени територии зад граница, и откровеното изнасяне на капиталите си в офшорни зони. В случая с АЕЦ "Белене" мотивът се експлоатира за защита на сто-процентово руски проект, без солидна икономическа аргументация, и без желаещи да се включат в него западни инвеститори. Всичко това на фона на пълната зависимост на българската енергийна система от Русия.

Мотивът за предателството спрямо българския интерес доминира и останалата част от коментар на Тервел Пейков. Но в него кристализира по-ясно един друг важен елемент: враждебната роля на чуждите донори за процеса на съсипване и унищожаване на България:

Всички вие щастливо припявате в един глас много успешно година след година, за да бъдат избит стълб по стълб и колона по колона всичко което е съществувало или е могло да бъде направено, за да се спре този съсипващ и унижщожаващ държавата процес. От криворазбраната ви подкрепа за този процес, финансирана от чужди донори, ми се гади. Децата ви няма да говорят дори български, но да скачате против сте първи.

За пореден път Тервел докосва важен проблем, по който интуитивно сме на една страна. Критичната гледна точка спрямо идеологията, целите и дейността на международните организации - в глобален и регионален план, и конкретно в България - ми е добре позната и заема място в текущата ми изследователска работа. Осмислянето на проблематиката и концептуализирането на противодейсвие категорично не е сред прерогативите на преимуществено проядрените българските политици и администрация, а до голяма степен е оставено тъкмо в ръцете на критично и независимо мислещи представители на гражданското общество. Критични към ролята на международните финансови институции са например CEE Bankwatch, Института за Зелена Политика, Асоциацията за свободно слово "А. Политковская," партия Зелените и други формации, които по стечение на обстоятелствата до една се противопоставят на ядрената енергетика по принцип, и конкретно на АЕЦ "Белене." Заслужава Тервел да помисли над този факт и причините за него.

Що се отнася до децата ми, едиственото ми опасение е, че за българския език, култура и самочувствие на които ги уча, в държавата с име България остава все по-малко пространство. Наричам го островът на свестността и здравия разум в България, който за съжаление сякаш намалява застрашително. Това ми опасение се потвърждава от ценностното нивото на обществения, медиен и политически дебат около проекта "Белене," в условията на тежка ядрена катастрофа в Япония и преосмисляне на отношението към този тип енергетика в цивилизования свят.

Журналистът остава свободен: "Твърди Перейра"

2011-04-02T21:17:00.007+01:00

Изчетох романа на Антонио Табуки на един дъх, не само защото бях зажъднял за качествена неанглоезична художествена литература, но и поради пряката му връзка с темата на напълно нехудожественото изследване на начина, по който журналистите се самодефинират професионално. Ето защо ми се иска да споделя няколко мисли, не толкова по безспорните литературни качества на романа, колкото по тематичната и ценностна интерпретация на журналистиката, светлината на повествованието на Табуки.

Решението ми в известен смисъл е продиктувано и от двете български рецензии, на които попаднах. Ангел Игов акцентира върху художествените качества на текста, докато Амелия Личева допълва и дискусия по въпроса за ролята на интелигенцията в условия на подтисничество.

Като до голяма степен споделям вижданията на двамата, намирам, че романът на Табуки интерпретира ценностни дилеми които са тясно свързани с взаимодействието между професионалната и лична страна журналистическата идентичност. Това взаимодействие до известна степен остава встрани от основните потоци на изследване и анализ на журналистиката и масмедиите като цяло, поради което реших да му обърна внимание в дисертацията си.

Обърнах му внимание и в романа на Табуки. С няколко майсторски щриха той въвежда при изграждането и развитието на образа на героя си - журналиста Перейра - основни теоритични понятия, с които борави научната литература. Тук са журналистическите норми, редакционната йерархия, професионалните прийоми, техники и ритуали на производство на журналистическия продукт. Тук е директното въздействие върху журналста на средата - историческа, политическа, икономическа. Тук е и социалната детерминация на журналиста, прецизно определена от автора чрез акцентите върху детайли от начина на живот на главния герой.

Но силата на Табуки като автор проличава може би най-силно в идеологическата интерпретация и психологическото изграждане на героя. Разположен на фона на шеметно развиващите се политически исторически събития в Европа и салазарова Португалия, героят изглежда противоестествено, дори провокативно, изолиран, спокоен, флегматичен. Получава се особен - почти кинематографичен - ефект, при който ураганно развиващите се събития на заден план се замазват, разфокусират, и губят остротата си, поради концентрирането на погледа върху бавното прецизно движение на героя на преден план. (С интерес очаквам да видя как този ефект е постигнат във филмовата реализация на Роберто Паенза, която не съм гледал досега.)

В това прецизно развитие на героя кристализира гигантският идеологически дуел на съвременността: битката между конформизма и промяната. Дуелън е представен на различни равнища: религията срещу прогресивната хуманност, примирението срещу действеността, смъртта срещу живота, старостта срещу младостта. Тъкмо тази многопластовост демонстрира актуалността на конфликта и в наши дни, когато идеологическите битки от началото и средата на двайсти век изглеждат окончателно решени на мнозина, особено в Източна Европа.

Запитах се, докато четях, колцина ли от българските читатели, ще захвърлят книгата когато се докоснат неприкритата симпатия на автора към ляво-прогресивното идеологическо мислене. От опит знам, че у нас, както и в другите пост-социалистически страни, това мислене е компрометирано до степен на автоматичното му отхвърляне от доминиращия обществен дискурс. Наблюдава се феномен, които бих определил като придобита идеологическа недостатъчност, който се изразява във волен или подсъзнателен отказ на голяма част от хората, в това число образовани и интелектуалци, да интерпретират идеологически социалната и политическа проблематика, на която се натъкват в ежедневието. Мнозина социални изследователи са се натъкнали на подобен феномен из западните общества през последните десетилетия и го дефинират като характерна черта на доминиращия неолиберален дискурс. Но в Изночна Европа и България този феномен се наблюдава в много по-голяма острота поради травмите, нанесени върху ценностната рамка на ляво-прогресивното идеологическо мислене от диктаторските социалистически режими до 1990 г., и производните им политически партии до ден днешен.

Именно с този пост-социалистически рефлекс на отричане на идеологията като борба за хегемония, си обяснявам и факта, че предходните двама рецензенти просто са заобиколили присъствието й в произведието на Табуки. Действително, то е посветено на свободата и съпротивата на индивидуалния интелектуален дух срещу подтисничеството, но този двубой е прожектиран в ясна идеологическа рамка. И тъкмо в тази рамка Табуки поставя психологическия портрет на героя си. В този портрет няма "смътен импулс" за заемане на гражданска позиция, за който говори Игов. Не съм уверен дори, че става дума за съпротива или "бунт," както ги дефинира Личева. По-скоро тъкмо героят представлява константната величина, ценностният императив, спрямо който авторът измерва психологическите, политически и исторически развития на деня и епохата.

Противоположно на физическото си описание, образът на Перейра е изключително, почти нечовешки силен. Авторът представя един ерудиран, образован, интелектуален, свободно мислещ герой. Този герой в миналото си е открил силата на любовта и й е останал верен, дори в лицето на смъртта. Този герой е интелектуално подготвен да предизвика догмите на вярата си. Той е неподвластен на политическите и злободневни развития, те сякаш не го засягат. Устоите на този герои са толкова силни, че дори могъщият прилив на диктатурата и насилието успява само да го поклати - подобно на силно вкоренено дърво, което навежда клони под напора на вятъра, но не помръдва и заема формата си след всеки порив. Колцина подобни хора сте срещали в реалността?

Финалният акт във фабулата е тъкмо импулсът на заемане на първоначалната форма на героя - тази на свободното мислене. Забележително за мен е, че за да постигне убедителност при изграждането на този образ, Табуки е прибегнал до принадлежноста му към журналистическата професия. Този избор води силна психологическа достоверност на героя, и отразява част от предварителните резултати на изследването ми. Мнозина от съвременните български журналисти, с които разговарях докато го провеждах, потвърждават, че водеща мотивация при избора им на професия е била необходимостта от собствена, независима позиция спрямо разнопосочните политически и социални течения. Сблъсъкът с конюктурните фактори на средата - редакционни, икономически и политически, са прегънали, и дори прекършили мнозина, но голяма част от тях съхраняват жилавата устойчивост на Перейра.

В този смисъл за мен представляват интерес някои детаили в българския превод. За съжаление не владея италиански, но останах с впечатлението че прийомът на повествование от втора ръка търси асоциация с репортерския стил на писане (разбира се, подобен стил може да се използва и при писане на донос - още една интуитивна версия, предложена от майсторското перо на Табуки). В текста на няколко места е подчертано, че героят е прекарал живота си като новинар. Направи ми впечатление, че преводачът използва често термина "хроника", и дори "черна хроника" на места, където логически става дума за новини. Питам се доколко това произлиза от италианския оригинал? Фактът, че на английски заглавието е преведено като According to Pereira донякъде потвърждава хипотезата ми - това е често срещна формулировка на журналистическо позоваване до ден днешен.

Чомски за кризата на природата и пазарния фанатизъм

2011-03-17T21:47:00.004Z

На 8 март 2011 г. БиБиСи излъчи интервю на Джереми Паксман с Ноам Чомски. Сам по себе си този факт е знаменателен, в контекста на комерсиализащата се и опразваща се откъм аналитични жанрове медийна среда. Дори само като формат, визия и подбор на събеседник, интервюто на Чомски е блестяща демонстрация на смисъла от силни и независими обществени медии, които да отстояват програмна територия за интелектуално и свободно мислещите хора.

Всичко това, разбира се, е само допълнение към най-важния аспект на интервюто на Паксман - неговото съдържание. Осмислянето на основните международни теми на деня през критичния поглед на Чомски бе поднесено с динамика и лекота, които ангажират вниманието и провокират зрителя да се замисли - а подобен ефект е табу за масовите комерсиални медии.

Сред темите, по които говори Чомски, подбрах две, които пряко се онасят към настоящия ми изследователски проект. Предавам дословно анализа му за връзката между отричането на екологичните проблеми и пазарния фанатизъм:

ЧОМСКИ: /.../ В момента сме в положение, при което, между многото постоянни заплахи пред нас, две буквално застрашават оцеляването ни като вид. Едната заплахата от ядрена война, която е твърде сериозна и ескалира, а другата е заплахата от екологична катастрофа, която се развива в плашеща посока.

Погледнете новия Конгрес /на САЩ/, например. Почти всички новоизбрани представители в него, които встъпиха в длъжност пред ноември, отричат промяната на климата. Всъщност Конгресът вече предприе стъпки за прекратяване на финансирането дори за най-меките природозащитни усилия. Освен това, за съжаление, много от тези хора са предани верующи. Затова председателят на една парламентарна подкомисия, нов републиканец, обясни, че глобалното затопляне не можело да представлява проблем, тъй като Господ бил обещал на Ной да няма втори потоп.

ПАКСМАН: Но защо се занимавате с глупави хора?

ЧОМСКИ: Глупави хора? Тези хора имат власт. Те предприемат действия, с които обезкръвяват финансово евентуалните усилия да се направи нещо по тези престъпления. Освен това зад тях стоят значителни концетрации на власт. Основните лобита на бизнеса, например, обявиха че финансират широки пропагандни кампании за да убедят хората, че това няма значение.

Ако търсите глупави хора, можете да ги намерите навсякъде. Например, хората забелязват, че по стечение на обстоятелствата се намираме насред огромна финансова криза. Ако проследите произхода й, до голяма степен произлиза от фанатичната религиозна вяра в т.нар. "хипотеза на ефикасния пазар." Икономическата професия и Федералния резерв са доминирани от чист фанатизъм. В резултат, когато се спука балонът на жилищата, в размер на осем трилиона-долара, без никаква връзка с фундаменталните принципи на икономиката, и в пълно противоречие със 100-годишната история на цените на жилищата, професията и Фед, централната банка /на САЩ/, рекоха, че не бивало да му се обръща внимание, тъй като имало ефикасни пазари. Питам, има ли особена разлика между това и "Господ обеща на Ной?"

Как се продава кино

2011-03-03T12:14:00.011Z

Днес в е-пощенската си кутия открих събщение под странния надслов "For sale... but not closing down!" В превод: "За продан... но не затваря!" Подателят е Ultimate Pictrue Palace (UPP), едно симпатично независимо кино в Оксфорд, което предлага несравнимо по-ниски цени на билетите и симпатична арт-атмосфера. Намира се досами историческия център на града, в многоцветния и мултикултурен квартал около Cowley Road.
Съобщението /горе отляво/ съдържа снимка на киното под червен надпис "За продан." Текстът е кратък и заслужава да го предам дословно, като запазя цветовете и пунктуацията.

"Здравейте. Толкова много от вас са виждали репортажи в пресата, които споменават, че обмисляме да продадем UPP, че решихме да ви кажем какво се случва. За съжаление решихме да продадем киното, НО то НЯМА да затвори. То е регистрирана сграда от Категория II И по условие трябва да се ползва като кино. Вече се е превърнало във вибриращ, жив и приятен бизнес. Някои хора ни питат защо го продаваме - по различни причини - и двамата имаме различни виждания за живота си, а това означава, че не можем да посветим толкова време, колкото би ни се искало, за да движим UPP, и ни се струва, че то има много по-голям потенциал, който просто не сме реализирали; събитията, които провеждаме са забавни и трябва да са повече! Ако искате да научите повече, питайте моля, ще ви държим информирани и ще кажем довиждане както подобава - дръжте това място [в интернет] под око! С най-добри пожелания, Филипа и Джейн." Пълният текст на английски може да се види тук.

Тъжно е, действително, когато едно хубаво, алтернативно и артистично място сменя собственика си. За UPP научих от мой професор в университета, и съм сигурен, че би липсвало в богатата академична и артистична общност на Оксфорд. Причините за продажбата, разбира се, може да са много, възможно е просто пазарният натиск и кризата да са смачкали креативния бизнес модел. Възможно е и наистина на двете дами просто да им е омръзнало да бъдат собстветици и организатори на арт-киносалон. Но важното е, че киното остава!

Не зная какво означава "Категория II," на със сигурност разбирам, че страдата представлява паметник, който не може да бъде разрушен и превърнат, примерно, в гиздава офис сграда или шопинг-център. Това гарантира, че Оксфорд ще съхрани атмосферата на квартала и, според мен по-важно, че жителите му ще продължат да имат кино, който и да е собственикът му.

Всичко това ми напомня за нелепата съдба на десетки кина в София и страната, които през последните двайсет години бяха разпродадени, разкулачени, разрушени и направо изгорени. Всичко това с единственото, нелепо според мен извинение, че пазарът го диктувал. Че в България просто нямало кой да ходи на кино, затова си било редно старите елегантни стилни, специално проектирани за тази цел архитектурни дворци, да се превърнат в магазини /"Москва", "Славейков", "Култура" и др./, хазартни зали /"София", "Балкан" в Пловдив/, дискотеки /"Петър Берон"/ или просто да бъдат сринати /"Мир"/.

Не мога да се примиря, че българските държавни и общински власти, са до такава степен изпразнени от основната си функция - да съхраняват и развиват интересите на гражданите по начин, който гарантира не само икономическо, но и културно развитие на обществото. Тяхно задължение е да мислят страгегически и всеобхватно за цялостния обществен интерес, да го отстояват чрез регулативните практики, и да гарантират, че обществената среда дава разнообразни и все по-добри възможности за пълноценен и здравословен живот.

Точно това са постигнали английските законодатели, като са заложили забрана за промяната на предназначението за определен тип сгради - независимо кой ги притежава. Без никой истерично да вика: "Посегателство върху частната собственост!" "Комунизъм!" "Планова икономика!" Не, просто баланс в обслужването на обществения интерес. Ако някой се наеме да ме убеди, че българите и техните деца не заслужават съхраняване на разнообразието от културни и социални формати, че за тях е полезно и здравословно да имат неограничен достъп до хазарт, тютюневи изделия, китайска ширпотреба, да заповяда.

София все още не е загубила напълно старите си дворци на киното. Един от тях, "Модерен театър" (на снимката горе, източник www.sega.bg) вече години стои празен, с табела "За продан" на фасадата. Шансът да се съхранят кината не е загубен, ако обществото и обслужващите го институции се активизират. Има дори пример, че това е възможно: управата на читалище "Влайкова" (отляво, източник Блог Стара София) през годините на т.нар. 'преход' успя да съхрани предназначението на салона на столичната улица "Цар Иван-Асен II" за некомерсиални кинопрожекции и културни събития. Крайно време е държавата, Столична община, и гражданите на София да оцени това, и да направи нужното за поддържането и съхраняването на този, и другите подобни паметници: както финансово, така и чрез налагането на закони и правила, като тези в Англия.

Фейсбук оправял течове

2011-03-03T02:01:00.004Z

Трупат се сериозни фотографски и обстоятелствени доказателства за способността на световната социална мрежа да отстранява водоканални проблеми в София. Последните вести от днес, 2 март, са, че на ул. "Раковски" е извършен авариен ремонт с разкопаване - което подсказва действително наличието на теч някъде под улицата. Очаквам повече информация от Инж. Павел Сп. Антонов, за водните събития в основите на "Сливница" 263.

В рамките на едно денонощие след публикуването на предишната новина във Фейсбук, служители на фирмата-концесионер извършиха ред дейности за преустановяване на теча в основите на "Сливница" 263. Дребна наглед подробност е, че междувременно с помощта на добри приятели, в случая виртуални, зовът за помощ на Инж. Павел Сп. Антонов достигна до ключови места в държавата, а и извън нея. Сред тях са: кметът на София /по време на посещение в Брюксел/, директорът на "Софийска вода" и редакциите на няколко медии от национално значение. В допълнение, различни добросъвестни граждани подаваха сигнали на дежурния телефон на ВиК и настояваха за реакция.

На всички, които се включиха в операцията "Отводняване" изказвам сърдечна благодарност. Всички те получават специални покани за следващото градинско парти на познатия адрес, а инженерът - цигулар и мой баща ще изпълни няколко импровизации в тяхна чест, и в прослава на интернет и добрите приятели.

Историята, обаче, не е завършила окончателно. Ето кратък отчет на случилото се до момента. След медийно-интернетната операция вчера, 1 март 2011 служители на ВИК започнаха да изтеглят водата от препълненото с вода мазето на съседната къща на ул. Раковски, от което водата прониквала на "Сливница" 263. Според сведения от Антонов-старши във Фейсбук, към 17 часа заявили, че са изтеглили водата и са взели проба да установят произхода й. Според него водата била кристално чиста, но по сведения от Софийска вода имало предположение, че става въпрос за "дренажни води."

"Откриха пълна шахта с вода на още една съседска къща и заявиха, че утре продължават. Сигурно се убедиха, че някъде под, или до улица "Раковски" има скъсан тръбопровод.
Само че! Тази нощ мазето на съседната къща ще започне отново да се пълни, защото не почистиха запушената отходна тръба," разказа препатилият собственик. От него поискали отново да позвъни във ВиК и да направи нова заявка - този път за почистване на канализационна тръба. Подчертавам, става въпрос за течове извън границите на неговия имот, но всички добре знаем чия работа е спасяването на давещите се.
"Продължавам да изпомпвам нахлулата вода - как се изпомпва останалия под дюшамето басеин, аз си знам. Все пак съм оптимист!" заключва Антонов-старши. Кадър от наводненото предкухненско приземно помещение се вижда по-горе.

Концесионерът затрива "Сливница" 263

2011-02-28T21:25:00.006Z

От 21.02. е наводнен приземния етаж на къщата ми на бул. "Сливница" 263 в София. Видимо причина за наводнението е повреда на подземен водопровод, извън границите на имота. Въпреки поредица от сигнали и телефонни разговори с ВИК авариен екип не е изпратен до момента, вече повече от седмица, и водата продължава да се лее, като застрашава основите на къщата.

Неадекватната реакция на ВИК оператора надали изненадва някого. Просто никой не очаква "Софийска Вода" да се завтече да отстранява някаква повреда. Казано на журналистически език, това, че основите на една стара къща в София прогизват заради нехайството на фирмата-монополист "просто не е новина".

И все пак е новина. За тези, които знаят, че на "Сливница" 263 е живял Владимир Димитров - Майстора, поради което фасадата на къщата е изографисана от художника Димитър Киров. За тези, които през годините, и са пяли, танцували и веселили на популярните вече почти 25 години градински партита на "Сливница" 263. Не на последно място - за мен самият, като човек активно ангажиран с граждански, потребителски и журналистически каузи, отраснал на въпросния адрес.

В момента къщата се стопанисва от баща ми, инж. Павел Сп. Антонов, който разказва следното. "Още В 13, 38 ч. на 21 февруари подадох първия сигнал за теча на тел. 112. От там ме препратиха на тел. 070012121 на ВИК. ВИК прие сигнала, но никой не дойде и водата запълни пространството под дюшамето и започна да прелива. Въпреки че съм пенсионер, съпругата ми е безработна, и току що се бях прибрал от сърдечна операция (протеза на митрална клапа), се принудих да заплатя спешно изкопаване на шахта в приземния етаж, да купя помпа и да започна да изпомпвам проникващата вода.
От ВИК ми отговориха, че ще докарат специална сонарна апаратура за откриване местотоот където прониква водата. Опитах да им помогна с информация, че мазето на съседната къща на ул. Раковски 22 е напълнено с вода и е възможно тя да нахлува в приземния ми етаж, и последвалите непрекъснати обаждания на тел 070012121, до ден днешен реакция от ВИК няма."

Инж. Антонов, популярен също с виртуозните си импровизации на цигулка, е подал молба до заместник кмета по обществения ред и защитата при бедствия на СОС Сотиров:
1. спешно да се изтегли водата от мазетата на къщата на ул. Раковски 22;
2. да се установи от къде прониква водата там; и
3. да се извърши ремонт на водопроводната мрежа на ВИК, от където прониква тази чиста вода.

Аз пък съм популярен сред приятелите си с все по-нарастващата ми неудовлетвореност от поведението на големите компании в уж свободната пазарна среда. В конкретния случай, за пореден път, частната компания-концесионер на софийското водоснабдяване, демонстрира арогантна незаинтересованост да изпълни задълженията си спрямо един свой потребител - и редовен платец. Който, по стечение на обстоятелствата, няма какво друго да направи, освен да стиска зъби, и да се оправя както може - като разбира се продължава да си плаща за услугата на "Софийска вода."

В Англия, където живея, големите компании - монополисти не се държат особено по-различно. Но наличието на действаща съдебна и административна система ги принуждава да действат оперативно, или - в противен случай - да изплащат компенсации. В България, обаче, е друго. Тук корпорациите-монополисти са не само арогантно безотговорни към потребителите си, но и на практика почти гарантирано безнаказани. Действително, баща ми се изсмя на предложението ми да осъди ВИК за направените до отстраняването на теча разходи: "Абе те дано го оправят..." , безпомощно вдига ръце той, както и повечето български потребители.

Да, но не го оправят. След като постоянните обаждания до телефоните на "Софийска вода" не помагат, не ми остава друго, от дистанцията на пространството, което ме дели от София, освен да публикувам тази новина. Ако има журналисти, които видят възможност за новина, да заповядат. Ако чуят юристи, които знаят как се осъжда "Софийска вода," добре са дошли. Ако прочетат политици - да се раздвижат. Явно само с вдигане на ръце няма да де оправят нещата, нито в къщата, нито в държавата.

За левичарството

2011-02-28T13:44:00.003Z

Коментирам "Пет истини, които левичарите мразят," приписан на Гари Демар в днешен постинг във ФБ. Под постинга бе приложен линк към оригиналния превод.

1. "Не можеш да превърнеш бедните в богати чрез закон, който превръща богатите в бедни." Тук явно под "левичари" се разбира болшевики-експроприатори от старите ленти. Щото внучетата им левичарчета на Позитано и в Кремъл отдавна са милионери.

2. "Когато някой получава нещо, за което не е работил, друг трябва да е работил за него, без да го получи." - Освен когато друг получава 99% от това, ...което ти си изработил, а на теб подхвърля фаст-фууд храна и турбо-биг-брадър зрелища.

3. "Държавата не може да даде на някого нещо, което преди това не е взела от друг."
Така е. Да я закрием таз ми ти държава. Несправедливо е левичарската Barclay's Bank да плаща 1% данъци, а ние - десните богаташи - по 40% и нагоре.

4. "Когато половината хора разберат, че няма нужда да се работи, защото другата половина ще се грижат за тях, и когато другата половина разбере, че няма смисъл да се работи, защото някой друг ще получи това, за което са се трудили, това е началото на края на една нация."
Абсолютно вярно. Предайте го на левичаря Цеко Минев, дето левичаря ББ му налива милиони от данъците на такива десни богаташи като нас. Да не споменавам въобще за държавно гарантираните бонуси на левичарите по Уолстрийт.

5. "Не можеш да умножиш богатството, като го делиш."
Богатството - умножено, дело на всеки! Така левичарите от БКП си претвориха в богатство решенията на Тринайстия конгрес, а на нас, десните, оставиха социалистическия труд.

За чалгата и пост-модернизма: Фейсбук диалог с екоактивиста Петко Ковачев

2011-02-28T12:49:00.008Z

Разговорът тръгна от този клип, публикуван във Фейсбук под наслов "к'во става тука бе????" от Петко Ковачев. Видимо, клипът представлява интерпретация на популярен преди години хит на Милена Славова от млада певица, очевидно асоциирана с т.нар. турбо-, поп- или просто фолк музикална индустрия. Под него се наблюдаваха коментари, като: "Не е истина, нали?", "Отврат!", и дори "Уджас!", въпреки цитираното от някого обяснение на певицата, Саманта, че песента и била "подарък" от Милена Славова, която оценила тембъра и желанието й да пее рок музика.

Познавам Ковачев от години като непримирим природозащитник и пиятел на бира, но най-голям интерес за мен предизвиква непресъхващата му способност да анализира и концептуализира идеологически проблемите, с които го среща ежедневието. Освен десетки часове прекарани в разгорещени диалози на висок глас по време на различни работни срещи и форуми, с Ковачев ме свързва една политическа визия, която поставя природозащитата в контекста на гражданското участие в управлението и стремежа към демокрация и добро управление в обществото.

Ето защо си позволих да задам провокационен въпрос на участниците: " в случая кое по-точно не ви харесва: песента на Милена, гласа на момичето, тангото на заден план, или белия сатен?" Предавам по-долу отговора на Ковачев и последвалия го диалог между нас, без повече коментари.

Petko Kovachev Антонка, образно казано, все едно е наркодилър да ми води пропаганда за здравословен начин на живот докато пласира наркотици на децата. Това - за Митко Пайнера, не за подробностите и какъв глас или гърло има мацката...

Pavel Antonov Наркотик на децата е страшно нещо. Пак казвам, не одобрявам социо-културната страна на турбо-фолка. Но масовата култура е такава навсякъде. Лейди Гага повече ли ти харесва? Един прагматичен - макар и поостарял текст, който до голяма степен обяснява ситуацията: <линк към статия в "Капитал" от Алексей Лазаров>
Petko Kovachev хахаха, не, гагата също не е мой тип :-))) в края на краищата нито ти, нито митко пайнера, нито дори целият свят да ми се тръшне пред портата, за да ме убеждава в прагматичната модерност и постмодерност, ще успеете да промените някои (не много, но някои) неща... и музиката е едно от тях. а ако ми се тръсне целия свят - бъди уверен, че ще намеря напалм за всички навлеци... и ще звучи <линк към пасаж от филма "Апокалипсис сега"> (Отварям скоба за да поясня, че в случая Ковачев според мен използва пасажа от "Апокалпсис сега" като референция към усещането за мощ и унищожение, което предпоставя Вагнеровата музика, без одобрение на конкретно обрисувания във филма милитаристичен сюжет.)
Pavel Antonov Гагите не са това, което са, Ковачев !) Клипчето, което си пуснал, си е... нищо особено в най-лошия случай, а песента е добра. Но отричането на чалга-културата е може би най-съхранения засега жалон на една ценностна система, която пазарни...я мейнстрийм руши. Затова много хора го отстояват, понякога за сметка на видимата реалност. Опазването на природата е друг подобен жалон, мисля.
Същата ценностна система осъжда и изтребването на невинни човешки същества за нуждите на нечия милитаристична хегемония, апропо. Наздраве!
Petko Kovachev Няма невинни, ако искат да ми натресат чалга :-))))
Pavel Antonov абе ще стане от тебе борец срещу пост-модернизма, само чакай да видиш още малко пазарна идеология в действие :)

Petko Kovachev хахаха, внимавай, че покрай пост-модернизма ще го отнесе и мултикултурализма :-))))

Рекордни печалби по време на криза

2011-02-12T23:21:00.008Z

Докато "супермаркетовите класи" затягат коланите, "суперяхтените" пръскат рекордно пари. С това наблюдение започва кратката дописка на Джулия Колъуи за съботния брой на "Гардиън" от 5.02.2011. Накратко, вестникът информира, че веригата за луксозни стоки LVMH е обявила рекордно високи приходи от €20.3 милиарда за 2010. Сред известните брендове на веригата са Fendi, Louis Vuitton и Dom Pédrigon. Ценителите на луксозните марки със сигурност ще разпознаят сред тях коняка Hennessy, парфюмите на Christian Dior, козметиката на BeneFit и модните артикули на Donna Karan, Céline и Marc Jacobs. Пазарът за луксозни стоки процъвтява отново, въпреки бюджетните съкращения, които предприемат правителствата в Европа и САЩ, коментира авторката.

Освен продажбите на LVMН, които според компанията са нарастнали с 19% през миналата година спрямо предходната, растат продажбите на "престижни" марки автомобили, като Porsche (25% ръст през 2010) и Rolls-Royce (171%). Според публикацията, растежът на луксозните продажби се дължи частично на Китай. За там отпътували 63% от продадените през годината "Порше"-та, например.

Случаят илюстрира как т.нар. "финансова криза" и свързаните с нея негативни въздействия върху стандарта на живот, очевидно не засягат особено заможните и свръх-богатите. "Гардиън" се въздържа от по-нататъшен коментар. Факт е, обаче, че тъкмо сред тези среди са главните виновници за кризата, която потопи няколко големи западни банки, и принуди правителствата да налеят бюджетни средства в много други, с цел да ги стабилизират.

Епизодът дава поредно доказателство и за бързото и все по-осезаемо разтваряне на "ножицата" между приходите и разходите на богатите и доскорошните средни класи в западния свят, чийто придатък в момента е и България.

Проституция на медийна промоция

2010-07-20T09:41:00.010+01:00

Под гръмовното заглавие на първа страница "МВР погна сводници и проститутки по морето" "Новинар" /19.07.2010/ поднесе приятна изненада на любителите на платения секс. Заглавието и сериозните изразни средства на крими-авторката на "Новинар" Аделина Николова надали са оставили незаинтригуван потенциален клиент на родната секс индустрия. От разказаната история читателите разбират, че когато се говори за "първия удар" на антимафиотите срещу сводниците, "търгували с плът и дрога" по южното черноморие, всъщност става дума за арест на двама начинаещи секс-търговци и две проститутки, които неблагоразумно са пробвали да пробият в иначе действително могъщия секс пазар по морето. Впечатление прави, че освен в заглавието никъде из текста МВР всъщност не присъства като активна страна. В самия материал липсва коментар от представител на министерството или полицията. Не е цитирано дори прес-съобщението, което допускам, е дало хляб за написването на материала. Възможна причина за тази липса е, че така поднесената новина предизвиква доста неудобни въпроси към блюстителите на реда и началниците им.
Вместо да ги зададе обаче, авторката е предложила на любознателния читател пълен каталог на цените за секс услуги по морето. Най-напред се съобщава - като в средностатистическа маркетингова кампания - че цените падат, тъй като "кризата удари и този бранш". Следват подневни и почасови ставки за услугите, полезна информация за метода, по който се получават и изпълвяват поръчките, както и специалната лукс оферта, изведена подобаващо в подзаглавието: "само манекенките се предлагат за 2000 евро". Тук вече заинтригуван напълно, читателят напълно естествено очаква да види телефон за поръчки. Очевидна става и причината, поради която са били отстранени двамата микро предприемачи с техните две работнички - очевидно те не са предлагали нужния диапазон и качество на услугите.
Необяснимата липсата на телефони за връзка е попълнена донякъде от включеното в материала интервю с експерта Тихомир Безлов. За все още колебаещите се, експертът от Център за изследване на демокрацията е цитиран, че "движението" на секс индустрията към интернет е започнало "преди да има натиск от страна на полицията". Всеки, прочел статията до тук вече ясно разбира до каква степен и срещу кого е насочен въпросният натиск. С други думи рискове няма, ако ползвате правилната услуга от правилното място в интернет.
Предвид факта, че разновидности на същата новина се завъртяха по повечето електронни и печатни медии, може да се заключи, че в този ден целокупната медийна аудитория бе подложена на масова маркетингова кампания със следното ключово съобщение: проституцията е достъпна и безопасна част от демокрацията у нас, цените са по джоба на всеки потребител, полицията се грижи за лицензираните доставчици, а родните медии я продават добре, така че купувайте, братя, четете, и гласувайте.

Нискобюджетните не са еднакви

2010-06-16T23:31:00.005+01:00

Нямаше как да подмина материала "Да летиш наистина low-cost" в "Капитал". Авторът Константин Николов е събрал впечатления и факти за нискобюджетните авиокомпании, които със сигурност ще са от полза на начинаещите им пътници от България. Единственото, което ми липсваше в материала е разяснението, че не всички са еднакви, и човек може да намери по-добро обслужване сред нискобюджетните, както и по-лошо сред традиционните превозвачи. В коментар под материала си позволих няколко пояснения въз основа на собствения си опит.
Най-неприятното с главните герои на статията Ryan Air и Easy Jet е грубото отношение към клиентите. Нещо като "щом летиш с нас, ти си боклук, и ние не ти дължим нито капка уважение". Разбира се, това отношение не е запазена марка на нискобюджетните, може да го потвърди всеки, докоснал се до Al Italia или Аерофлот, примерно. Същевременно пътуването с Wizzair е несравнимо в това отношение, дори българските им екипажи са като цяло приветливи. За разлика от именитите си конкуренти, унгарците бързо изоставиха практиката на прецакване с багажите и си уголемиха лимита до 34 кг на регистриран багаж. Чекирането в интернет при тях е безплатно, като на пътника е оставено поле за избор - за разлика, примерно от Ryan Air, която не стига че пести от това, че пътника сам се чекира, ами и го глобява 10 паунда задължителна такса за това удоволствие. Ники се обиждат, когато ги наричат нискобюджетна компания - в цената на билета се включва и багаж, и нелош сандвич - във всеки случай по-вкусен от каучука, който сервират Malev или Lufthansa - и напитки на корем. Така че във всеки бизнес модел има по-добро и по-лошо, не е редно всички да се слагат под един знаменател.

За дима: първа среща в ефир с депутат вносител

2010-03-24T08:56:00.010Z

От "Добър ден" ме намериха през фейсбук, като един от съорганизаторите на инициативите "Без дим". Офертата да кажа каквото си мисля в лицето на член на парламента на живо в студиото не беше за изпускане. При това ставаше въпрос за един от вносителите на предложението за отмяна на забраната за тютюнопушене на обществени места: Светлин Танчев от Герб, на снимката.

От входа на Радио София пищна редакторка ме съпроводи до ефирното студио. Щяло да има още един гост, но не знаела името. Научих, че "Добър ден" е най-старото предаване на БНР. В тясното придверие седеше служителка и пушеше. Водещият Теодор Иванов ме посрещна радушно: по принцип май било забранено да се пуши, ама колегите имали нужда да си починат малко... Спомням си как преди петнайсет години сръбските собственици от раз забраниха пушенето в близост до оборудването в Нова ТВ - някой им бил подшушнал, че животът на техниката се съкращавал от тютюневия дим. Явно в БНР не ги е много грижа дори и за техниката.

Харесвам ретро техника и много ми допадна стариното оборудване на ефирното студио. Аман от алуминий и хай-тек. Водещият Иванов е млад и симпатичен наглед човек. Поговорихме накратко докато чакахме за нормите на журналистиката в България и в Англия и моето докторско изследване по въпроса. "Тя нашата журналистика малко не е...журналистика", заключи той.

Пристигна и депутатът Танчев. Също млад, в изряден тъмен костюм. Извади от чантата си дебела папка с материали и спомена, че идвал от "предишно участие". Аз се заредих с неизменния тефтер и химикал. Към него бе и първият въпрос: молба от водещия да припомни мотивите за внесената от него и колегите му поправка. Танчев говори дълго и спокойно. Започна от необходимостта населението да е "узряло" за определен закон и прилагането му, после спомена културата на нацията. От там отиде на необходимостта да се следва мнението на "болшинството" - трябваше веднага да се изненадам, че не бях очаквал да срещна депутат болшевик, но още не бях влязъл във форма.

Сетне Светлин Танчев премина през мотива за собствениците на заведения и техния финансов интерес във време на криза, пак познат аргумент. Смутолеви и нещо за поставяне на прегради в заведенията. Накрая закова и "любимия" ми довод, че трябвало да се приемат само закони, които могат да се осъществят - т.е. ако няма да се спазват, за какво да ги приемаме.

Дойде моя ред. Предвиждах, че аргументацията рано или късно ще стигне до личните свободи, затова започнах с уточнение, че съм абсолютен поддръжник на личните и човешки свободи. После уточних, че тези свободи винаги и навсякъде се конкурират помежду си, затова се налага присъствието на обществени норми, които да поставят границите между една и друга свобода. Тази регулация се осъществява от държавата, въз основа на ценностните норми в обществото, посочих. Подчертах, че в рамките на европейската цивилизация, към която уж България се стреми, правото на живот и добро здраве са върховни ценности, и не може ничия лична свобода да ги застрашава. Завърших с уточнението, че не само вредата от тютюна върху здравето е доказана, но се знае отлично, и че никотинът е действащ наркотик, който води до пристрастяване у жертвите си. Затова правителствата на много държави - дори сродни на нас като пост-съветска Латвия и Турция - приемат политическия риск за да поведат обществата си в правилната посока. Но в България терминът leadership е почти непреводим - политическата класа просто не изпълнява тази си функция.

После се върнах на въпроса на водещия как се чувствали пушачите при тотална забрана и разказах за опита в Англия, където съм живял година: няма отлив от заведенията, напротив, след първоначалния кратък период на адаптация оборотите се покачват, защото е по-приятно идват повече хора. Пущачите не спират да ходят по заведения, излизат да пушат навън и се социализират, така че изглеждат съвсем доволни.

Включиха участник по телефона: Байко Байков от управителния съвет на асоциацията на туроператорите. Подготвих се за отбрана, но бях приятно изненадан. Човекът стегнато и елегантно, с цифри и данни, доказа, че отмяната на забраната ще навреди на българския туризъм. "Въвеждането на забрана е много закъсняло", рече той, и обясни, че основният контингент туристи в България са семейни двойки, често с деца, за чийто избор на дестинация имиджът на страна, където не се пази здравето на туристите и на местните хора, е пагубен. Постави всичко това в контекста на съсипването на природните даденостти, застрояването и обезобразяването на крайбрежието и планините. Имах какво да добавя и за другите "привлекателни" черти на българския туризъм, като хазарта и проституцията, но пак не остана миг.

Следващото включване беше от завеждаща клиника по белодробни заболявания, д-р София Ангелова. Тази жена изсипа факти и цифри за въздействията на тютюна върху здравето, на моменти доста емоционално. Даде съкрушителна статистика, нещо от сорта, че от 2000 случаи на белодробни заболявания при тях над 1800 са пушачи. Посочи също, че въздействието на тютюневия дим е десетократно по-голямо от въздействието от други атмосферни замърсители, като например изгорели газове в градска среда. Така ми спести необходимостта да цитирам докладите на Световната здравна организация за Европа.

Намесих се и изразих недоумението си от поведението на българското лекарско съсловие, което не само поддържа огромен процент на пушачи, но и ефективно абдикира от отговорността да поддържа здравето на пациентите, чрез насърчаване на здравословни навици, какъвто е въздържанието от пушене. Темата ми е болна, защото добре помня абсолютно непоклатимото убедително мнение по въпроса на дядо ми, д-р Антонов, на когото вероятно дължа и собственото си решение никога да не посегна към цигарите. Д-р Ангелова се съгласи с мен, че това е сериозен проблем. "Не мога да оправдая колегите, които с цигара в ръка съветват пациентите да не пушат", каза тя. Дано не я смели докторската клика - там критика срещу "колеги" не минава особено.

В паузата по време на песента се завърза разговор между водещия и Танчев. Умишлено мълчах, защото не виждах смисъл да хабя патрони извън ефир. Напротив, в неефирните моменти се стараех да разведрявам атмосферата и да предпоставя депутата към неконфронтационен разговор. Оставих конфронтацията за микрофона - като политик той би трябвало да умее това по-добре от мен.

И тя не закъсня. Танчев извади най-после аргумента за личната свобода на пушачите. Веднага парирах, че няма свобода в ущърб на здраве. После той заговори за интересите на ресторантьорите. Тук стигнах до любимия ми момент: "имам чувството, че говорите като аналитик, а ние сме членове на парламента", и продължих: "вие сте държавниците, избрали са ви хората за да правите промяна и да вървите в посока към Европа, поемете си отговорността". После той се опита да върне топката в полето на културата, която трябвало да се променя постепенно. "Променете я. Вие сте обществени фигури, имате достъп до медии, от вас се очаква да поведете в определена посока".

Отново се обади докторката и наля още данни и емоция в огъня. Танчев се опита да спори с нея, като използва друг от познатите ми аргументи: "Алкохолът също е вреден, и него ли искате да забраним? Ами то и храненето води до затлъстяване..." Тук се намесих директно, и утвърдително: "Да, това са други сериозни проблеми, работете за решаването им". Мисля, че това го свари неподготвен. Междувременно пък друг слушател се обади зашлеви твърдението, че поправката е лобистка защита на корпоративни интереси. "Чий интереси точно?", запита Танчев. "На туризма", отвърна човекът. "Но току що господин Байков каза точно обратното", отдъхна си депутатът. Тогава уточних, че добре се знае коя точно индустрия ще загуби от забраната - тютюневата. Така едно важно послание излезе в ефир.

До края оставаха броени минути, в които разговорът беше накъсан и се въртеше около казани неща. Той повтаряше, че не може да се нарушава свободния избор - спомена, че "комунизма свършил", че имало очакване от страна на "хората". Аз пък вмятах, че, напротив, хората очакват от вас да правите промени, да въведете законност, да наложите спазване на правилата. Тук дойде и моментът да му припомня, че от 2005 в България действа закон, в който още при приемането му тогава беше оставена вратичка - със същите аргументи против забраната като сегашните - която го изпразни от съдържание. Вратичката беше формулировката за "адекватна вентилация" като алтернатива на отделните помещения. Казах: "Имате действащ закон, който не се спазва. Вие сте парламента, върховния суверен на държавата по конституция. Вместо да направите така, че съществуващите закони да се спазват, вие вие отваряте врата и в новия закон. По този начин правите стъпка назад, в диаметрално противоположна посока на тази, която очаква от вас обществото."

Той пък си повтаряше, че свободният избор не може да се жертва, че пълна забрана била въведена само в неколцина страни, чу социологическите изследвания показвали липса на подкрепа за забраната /това оспорих/, че те били под натиск, че първо трябвало да се образоват хората и т.н. Тук някъде времето изтече. На раздяла обменихме контакти със Светлин Танчев, който се оказа председател на комисията по европейски въпроси и контрол над европейските фондове. Предложих му да влезем във връзка за среща, на която да обсъдим как гражданите ефективно да могат да контролират спазването на съществуващите закони. Той прие. Предупредих го, вече много по-приятелски, че според мен [Герб] ще си вкарат политически автогол с тази поправка, защото хората очакват от тях промени, а не конформизъм. В последния момент, преди да се качи в черното возило, сподели, че бил израснал в САЩ, също споделял друга култура и правила в обществото. Каза, че работил в Световния търговски център и пушел докато не паднал двигателя на единия самолет през 2001.

За мен поуката е, че основен аргумент в работата ни с ГЕРБ и парламента трябва да бъде политическака загуба, която ще претърпят от демонстрирания отказ да правят промени. Съжалявам, че не ми остана време да направя едно от най-ключовите според мен изказвания - че надежтата ни е в желанието на лидера им Бойко Борисов да докаже, че действително е визионер и сериозен държавник, а не поредната буря в чаша вода в българската политика. Следващия път ще го направя.

Снимка: Светлин Танчев / Източник: www.gerb.bg

Кой громи алтернативната енергия?

2010-03-18T11:13:00.009Z

Предвид чувствителността напоследък към препращането на неточни статии от пресата по листите на Блулинк, изкушавам се да коментирам един днешен постинг до публичния лист ngos в bluelink.net от Стойчо Стоев, директор по консервация - както и да се превежда тази титла на български - към Българското дружество за защита на птиците. Препратеният материал, публикуван на 8 април 2009 от канадския Financial Post представлява извадка от изказването на някой си Майкъл Требилкок пред регионалното правителство в Онтарио. Въпросният господин е представен като професор по право и икономика в университета в Торонто. Т.е. материалът представлява извадка от лично мнение, или, по-вероятно, лобистко мнение. Защо господинът заема това мнение в област, в която очевидно не преподава, оставям на любопитните сред вас да проверят сами.
Много от цифрите и данните в материала са цитирани без посочване на източниците. Там, където са посочени източници, те са: Флеминг Нилсен, директор по развитието на Западно Датската енергийна компания ЕЛСАМ; Дер Шпигел, Уол Стрийт Джърнъл и Икономист /който може да си търси точния брой, дата, контекст и материал/; Нийлс Грам от датската федерация на индустрията; Аасе Мадсен, предедател /на комисията?/ по енергийна политика в датския парламент; Американската администрация за енергийна информация; Витиевати доказателства, като "скорошни научни изследвания", "скорошен анализ" и "Европейският опит" ме правят още по подозрителен към качеството на аргументацията.
В края на текста се правят необосновани и неконкретизирани обвинения срещу политиците, които подкрепяли програми за енергийна ефективност за да "прибират парите в собствените си джобове". А черешката в тортата е в последния параграф, цитирам: "Този порочен съюз на два вида природозащитници /апокалиптици и печалбари/ води много ефективна, макар и опортюнистична политика..." .
Хубавото на канадската журналистическа практика е, че всичко, което посочих ясно личи от текста. Много от българските и източно европейските им медийни колеги не биха си направили дори и този труд, когато предават посланията на финансовите си корпоративни благодетели. Но, питам се, когато подателят - представител на най-голямата природозащитна организация в България - пре-предава подобни текстове без коментар до листовете на най-активните природозащитници в България - много от които заемат принципни позиции срещу глобалните климатични и екологични промени - какво точно иска да им каже?

Дим за депутатите

2010-02-19T12:01:00.003Z

Всичко започна с няколко гневни съобщения, получени по скайп, имейл и фейсбук в четвъртък вечерта. Линкът бе към статия в dir.bg, озаглавена "Пушачите да влязат - забраната за тях май отпада”, която изброяваше доводи на народни представители срещу предвидената за първи юли пълна забрана на тютюнопушенето. Сред тях на очи се набиваха изказвания на бивш вътрешен министър наричан с Запалката и един депутат от Герб, които жонглираха с думи като „ограничаване на правата на пушачите” и „възможност на хората да избират”. Такива постановки са изключително арогантни, защото всъщност непушачите са напълно обезправеното малцинство в България, на което се отказва достъп до обществени места и се натрапва болестната зависимост на околните. Когато едно управляващо мнозинство се обърне срещу цивилизационната практика на Европа и открито заговори в полза на индустрията, която прави печалби от въпросната нездравословна зависимост, нещата излизат от границите на здравия разум и елементарния човешки морал.
Да не говорим за изказването на друг народен представител пред националната телевизия, според когото от забраната нямало смисъл, защото българите така или иначе не спазвали законите. Ами ако няма смисъл от законите, ти що щеш в парламента бре, джанъм?

Вероятно това бяха причините за вълната от гняв и разочарование, която ме заля от интернет. Двама човека ми писаха едновременно: Весела Табакова и Орлин Мирчев. Весела е мой бивш преподавател от журналистическия факуртет, а Орлин – бивш съученик отпреди и по време на английската гимназия, в момента бизнесмен в Америка. Напълно непознати един за друг, и двамата ме питаха едно: какво правим? Ами да отидем пред парламента и да им покажем какво си мислим за тях, беше естествената ми реакция. Да отидем, казаха те.

Проверих с по-опитни организатори на протести, като непримиримият Петко Ковачев. От днес за утре законът не позволява да се изразяваш и да протестираш, срокът за уведомяване за митинг е 24 часа по-рано, добронамерено ме информира той. Значи нямахме друг избор. След минути по мрежата се въртеше това съобщение: „flash mob: утре, петък, 19.02., точно в 11.00 ч. всички, които подкрепят пълната забрана за тютюнопушене ще оставят по една запалена цигара пред парламента, за да стигне до народните избранници тютюневата воня. предайте това съобщение на всички, които са бесни от предложените от ГЕРБ промени и елате (дори и да сте пушачи, въпросът е цивилизационен:)”. Регистрирах събитие във фейсбук и поканих де що имам български приятели там. По скайп и имейл дойдоха първите потвърждения за участие – като това от Алексей Лазаров, колега журналист.

Как от журналист станах съорганизатор на протест

Едва по-късно си дадох сметка, че за пръв път ми се случва да реагирам на политически действия не като журналист и анализатор, не като поддръжник на нечия инициатива, а като иницатор, активист, човек. Запитах се защо, и си дадох сметка, че в тази ситуация не намирам по-полезен начин за действие за себе си от това да отида и да димя пред парламента. Разбира се, бих отразявал и анализирал подобен граждански протест, но такъв не би имало ако не бяхме го направили факт. Допускам, че много от останалите, журналисти, мениджъри, еколози, които спонтанно приеха поканата и изразиха подкрепа за идеята, се чувстваха по същия начин.

Давах си сметка, че всичко започва твърде късно и за една нощ надали биха се сйбрали тълпи от хора. Но ме бе обзело едно странно спокойствие, примесено с удовлетворение, от мисълта, че ще отида и ще изразя мнението си пред парламента, дори и ако се окажа там само аз в уречения час. На сутринта ведрото ми настроение бе още по-силно и дори съобщението от Весела, че няма да дойде не го помрачи изобщо. Други приятели ме подсетиха, че датата съвпада с обесването на Левски, затова изпечатах негова снимка и мисъл, която ми се видя изключително съвременна.

Не бях само аз. В слънчевия петъчен ден около парламента крачеха големи групи деца, снимаха се с учителите си, повели ги на поклонение пред паметника на Апостола. Спрях се пред парадното стълбище. Оставаха десет минути. Извадих от чантата си знак забранено пушенето, който също бях разпечатал предварително и зачаках. Поради неприязънта ми към тютюневия дим в края на краищата си бях купил китайски димящи пръчици. Нали важното бе да димим на най-публичното място в държавата.

Отпор

Докато чаках, видях група парламентарни фотографи да се прибират в сградата. Казах им, че след 10 минути ще има протест срещу отмяната на забраната на пушене. Сред тях съзрях Мокрия – бивш колега от Нова телевизия, известен подводен оператор и автор на филми за дивата природа. Почти зарадван го помолих да предаде на репортерите, че ще има събитие. „Нищо няма да предам, тва са глупости”, отряза ме той. Първи сблъсък с реакцията на пушачите, които приемат забраната като ограничение. „Чакай, ти нали беше морски човек, еколог?”, подхванах го. „Аз пия, пуша, всичко правя” – тонът му се посмекчи малко. „Въпросът не е кой пуши и кой не пуши, въпросът е принципен”, отвърнах с усмивка. „Има по-важни проблеми. Комунисти. Ченгета. Кагебисти. Вие с това само им помагате”, отсече Мокрият и потъна в сградата. Поне останалите фотографи чуха за какво иде реч, утеших се.

От другата страна на сградата, при градинката, съзрях самотна камера и стройна репортерка. Познато лице от години, наскоро пак се срещнахме в редакцията на БиТиВи. Беше сред поканените от мен във фейсбук. Насочих се към нея. Действително, очаквала протеста за цигарите, но къде били хората. Погледнах часовника – единайсет без една. Къде бяха хората действително? Дали пък наистина не съм сам?

Встрани от стълбището видях мъж, които гледаше подозрително наоколо. Оказа се, че е дошъл за протеста. Без да се запознаем го помолих да ми помогне със знака срещу пушенето и цитата на Апостола, които бях рамкирал в обърнати кутии за бонбони. Закрепихме ги със скоч върху мозаечния постамент на стълбището, вляво от парламентарния вход. Започнахме да палим цигари, които той бе донесъл, и ароматни пръчици. Приближиха се още четирима човека. Отнейде дойдоха Орлин, Алексей, Петър Пенчев от Екогласност. Поне вече станахме група. Говорехме си припряно, малко неловко. Фотографите защракаха – най-вече близки планове на палене та цигари, дим. Табелите си свършиха работата – визуализираха за какво сме дошли.

Разочаровани и ентусиасти

Екипът на БиТиВи се приближи. По лицето на колежката личеше, че не е особено впечатлена от мащабите на събитието. Искаше ми се да я окуража – всъщност да се съберем десет човека да димим пред парламента си беше същнско постижение. Освен това от опита на Петър и другите ми приятели еколози знам, че броят хора не е важен а визията и медийното покритие. Така че всичко беше наред. Неуверено, тя пристъпи напред с оператора. „Ами тогава ти ни разкажи какво правите тук”, рече. Разказах. Пита ме дали сме говорили с депутати. Не сме. Тук сме за да димим, не да говорим. Ако излязат, ще обясним каквото имаме да кажем.

Миг по-късно към входа запристъпя самата Запалка, ограден от неколцина костюмирани спътници. Един от протестиращите го покани да запали. „Имате ли запалка?”, провикна се друг. „Не пуша”, отвърна бившият МВР шеф и хлътна в сградата.

Другият унил сред нас беше Орлин. Мисля, че за него беше първа гражданска акция и се беше надявал на много повече хора. Опитах се да го разтуша. Запознах го с Петър и Алексей. Орлин носи силен заряд за промяна и активно поведение, избуял през годините, прекарани в Америка. „Малко съм отчаян”, сподели той. А не бива. Започва се с малко.

В този момент охранителните полицаи най-сетне обърнаха внимание на случката и се приближиха. Сега вече наистина можеше да се направят по-хубави групови снимки: хора, униформи, дим, знак за пушенето забранено. Знам от опит с отразяване на протести, че тактиката е да се печели време и да се избягва конфронтация с полицаите. „Кой е тука, да го кажем, главният?” запита най-едрият сред тях. Няма главен. Ние се разхождаме и си пушим, нали не е забранено. Това не ги задоволяваше. Искаха да приберем знаците. Давах знаци на останалите да не свалят нищо. Петър обаче си даде личната карта – той има опит с полицията, осъдил е успешно МВР с министър Запалката. Проведе петминутен разговор с унформените, през който те му записаха данните.

Тогава към групата се приближи и Ани, с количката, в която се возеше Маргарита. Много съжалих, че камерата вече си беше тръгнала. Малката Маргарита изглеждаше чудесно, русите и къдри светеха да слънцето. Побъбрихме още малко. Свалихме знаците и почистихме изгорелите цигари. Полицайте изведнъж станаха много приветливи. Старшият дори поиска да прочете надписа. „Е това е страхотно”, ахна той. „Ама вие верно ли мислите, че тия дебелокожи катили вътре ще ви чуят?”. Хареса ми употребения епитет. Ще ни чуят. Днес сме десет, утре сто. Важното е да сме тук. „А дано”, изпрати ни служителя на реда. После се насочихме с бавна крачка към паметника на Левски – Орлин искаше да положи цветя. Всички го направихме. Там оставих и табелката с лика на Апостола и неговите думи: „Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не! Тя с това започва"!

Новинар хазарно

2010-02-15T08:23:00.003Z

"Новинар" проповядва от първа страница днес намаляване на данъка върху хазартната "индустрия". Забележително е каква точно е новината, с която редакционният екип е решил да "поведе" броя: асоциацията на хазартната индустрия поискала от държавата намаление на данъците и дългосрочна стратегия. Факт, над който е написано с дебели букви, които всеки първокурсник в журналистическия факултет би трябвало да прочете: тук няма новина. Просто една браншова организация си върши работата - да обслужва интересите на учредителите си. Как обаче си върши работата "Новинар"-ската журналистика? От началото до края, текстът възпроизвежда аргументите на въпросната браншова организация. В края на предпоследния параграф, от кумова срама вероятно, се прокрадва прозрението, че зад облекчението на данъците стои "лобито на хазартния бизнес". Ни дума ни помен от обратна гледна точка, от аргумента, че хазартната зависимост обрича хиляди хора на мизерия, нито пък за връзката между хазарт и престъпност. Умиление буди опитът на колегите журналисти да вдъхнат човешки вид на инак озъбения като череп образ на хазартната индустрия. За тази цел те са мобилизирали явно всичката останала им креативност. За да се неутрализира доколкото е възможно неприятния привкус на призива България да стане световно комарджийско сборище, грижовна редакторска ръка е преправила заглавието на: "Приютяваме туристи комарджии от цял свят". За местните комарджии, от чиято нездравословна зависимост смуче печалбите си хазартният бранш, в заглавието няма и намек. За сметка на това в материала се говори на дълго и широко за очаквани печалби, инвестиции, работни места и приходи в държавния бюджет. Все хубави, благородни неща. Но, питам се, защо ни е бюджет, и защо ни е държава, ако тя не работи за здравословното и духовно благосъстояние на гражданите си, а напротив, подкрепя и облекчава хазарта и подобни нему сенчести начини за изкарване на пари? Такива въпроси би си задал всеки мислещ по темата журналист - както го е направила например Велислава Панова, в рубриката "Общество" на същия брой. Но липсата на авторско име под водещата статия не оставя съмнение, че в случая става дума за нещо различно от журналистика.

Гражданин на годината

2009-12-14T23:13:00.006Z

На 12.11.2009 Константин Дичев получи първата годишна награда за стратегическо ползване на ИТ за активно гражданско поведение. Наградата бе учредена от Блулинк - мрежата на природозащитните организации в България. Като съучредител на Блулинк номинирах Дичев за тази награда, а преди малко, и за личност на 2009 г. в сайта на вестник "Капитал".

Питането на "Капитал" е за личности, оставили положителна следа през 2009 г., които да са почтени, и действията им да са допринесли за развитието на обществото. Намирам, че Константин Дичев отговаря и на двете. Ето основанията за номинацията ми.

Номинирам Константин Дичев, за несломимия му граждански дух, който демонстрира при разследването и подаването на сигнали срещу престъпленията, корупцията и разграбването на природните ресурси на България. Във време, когато все по-малко хора - дори сред най-свестните - обръщаха внимание на беззаконията на всички нива в държавата, Дичев непоколебимо подаваше сигнал след сигнал. Ту от името на Коалиция "За природата" или "Зелени Балкани", ту като член на "Граждани за Рила", ту просто като гражданин, чиято съвест не може да замълчи.

За директния му, остър, безкомпромисен език, го наричаха луд и го подиграваха чужди и свои. Но, знаем открай време, че свестните у нас наричат луди - така че условието на "Капитал" е със сигурност покрито. На 11.11.2009 Дичев получи най-доброто признание за неуморния си граждански труд: писмо 604/04 от приемната на министър председателя. В него на шест страници са изпечатани предприетите по негови сигнали действия от държ авата срещу престъпни действия в областите на дърводобива и горите, подземните богатства и строителството в защитени природни територии.

Сред изброените в писмото резултати от сигналите на Дичев са проверки на държавни инспекции по горите, сигнали и преписки до прокоратурите по места, уволнени и наказани за нарушения държавни служители, отнети удостоверения за горска дейност на фирми нарушители, и предоставяне на данни на ГДБОП-НСП. В писмото се съдържат и щателно обосновани откази на държавни институции да приемат сигнали от Дичев - например срещу нарушения при проектите за златодобив с цианидена технология. Парадоксално, по същото време решението на ВАС на практика потвърди правотата на Дичев и в тези области.

Най-важната причина за номинацията му обаче е, че докато в края на признателното писмо му благодаряха за "доверието, с което се обърнахте към г-н Бойко Борисов", Константин Дичев вече подаваше поредните си сигнали за нови беззакония. С което доказа за пореден път, че активното му гражданско поведение е принципно и не е предвидено за консумация от един или друг политик или партия. С повече Коце Дичевци България току виж станала действително европейска страна.

Железницата отговаря - вежливо но твърдо

2009-10-15T16:43:00.008+01:00

Обичам влакове открай време. Още откакто като дете броях тунелите по Искърското дефиле и се дивях как реката минава ту отляво, ту отдясно на влака. Затова до ден днешен гледам да ползвам железница когато и където мога, в рамките на здравия разум. Преди три дни за пореден път реших да проверя в интернет страницата на Българските Държавни Железници /БДЖ/ дали пък здравият разум няма да ми позволи да пътувам до Будапеща с влак. Уви, не ми позволи. Този път не се стърпях, натиснах бутона за обратна връзка и на един дъх написах възраженията на здравия разум. Днес, докато бъбрех в конференция по телефона с журналисти от цял свят, ненадейно пред очите ми светна съобщение, че имам отговор от БДЖ. Едва дочаках края на разговора за да отворя с вълнение е-депешата от националната железница.

Бях им написал, че разписанията, които предлага БДЖ правят пътуването за Европа непоносимо. Съдете сами. От международното разписание е видно, че вечерният влак от София за Европа изминава разстоянието от 88 км до Пирот за 2 часа, което сочи средна скорост от 44 км/ч. Съвсем не лошо за влак, ще кажете, особено предвид, че по пътя има три гари и една граница. По-късно обаче, същият влак спира в Ниш и стои там цели 47 минути. За да може да пристигне по разписание в крайната си гара Белград в... 4.48 ч. сутринта. Представих си за миг как любезният БДЖ шафнер ме събужда от топлия креват в три и половина и ми посочва вратата към студената и пуста гара в Белград, където по тази доба със сигурност "вие вук", образно казано. И където ми предстоят два и половина незабравими часа до отпътуването на първия влак за Будапеща. Бррр.

Пладнешкият влак, под гордото наименование "Балкан Експрес", е нещо различно. Той прекарва в Ниш едва 27 минути, и изминава 418те километра до сръбската столица за няма и осем часа и половина. Там обаче спира и забравя да тръгне за цели два часа. Вероятно с цел да даде възможност на изнурения пътник да се наслади на прословутата сръбска скара, а после да се се настани в Австрийския спалния вагон, с който да продължи пътуването си към заветната Европа. Пристигането в Будапеща е в пет сутринта, точно навреме за първото метро, след около 20 часово пътуване.

За варианта през Букурещ действително не си заслужава да разказвам, може да се позабвлявате с разписанието сами. За сравнение, средостатистическото пътуване до Будапеща с кола, в зависимост от престоя по границите и при пълно спазване на ограниченията по пътя отнема около 8 часа. С автобус, допускам, 10 - 12 часа. При пътуванията ми с влак из същата тази Европа никога не съм видял разписание, по силата на което международен влак да виси часове на ред на някоя гара. Това ми се е случвало само на изток от Будапеща, и все в български вагони.

Ето тези наблюдения бях синтезирал деликатно в краткото си съобщение до БДЖ, в края на което запитах дали е невъзможно да се "оптимизират разписанията и граничните проверки да се правят в движение"? Вежливият - действително - отговор от Петко Александров, служител на връзки с обществеостта в "БДЖ" ЕАД, разкри една различна гледна точка. Как не бях се досетил сам! Разписанието е за наивници. То е "съгласувано така, че въпреки всекидневните закъснения на територията на Сърбия (намалено времепътуване поради извършвани ремонти по железния път), да бъде възможно осъществяването на връзка в гара Белград на международния влак от София с други международни влакове", пише Александров.

От тази формулировка се досещам, че от една страна разписанието е такова, защото ако беше друго щеше да има закъснения и оплакващи се пътници. Сигурното си е сигурно! От друга, доподразбирам аз, нощният влак пак може да позакъснее, та да не се безпокоя чак толкоз. Поне имам добър шанс да си хвана от Белград връзката за Будапеща, и не толкова добър - примерно за Любляна и Италия.

В дневния международен бърз влак, научавам от писмото, е включен и директен спален вагон на БДЖ до Виена. Чудесно, конкуренцията е хубаво нещо. Трябва да проверя дали БДЖ ще поиска да ми продаде билет за спалния вагон само от Белград насетне, тъй като до там влакът си е дневен. Александров ми поднася и още една приятна изненада: "с влизането на България в Европейския съюз престоите на излизащите от страната международни влакове в гара Драгоман са само 5 минути, а престоите на влизащите в страната влакове са 10 минути". Значи влакът действително трябва да се движи със скоростта на гъсеница. Но не искам да се оплаквам, нека поне се движи. Казвам го като човек прекарвал неведнъж часове от живота си в празно купе на граница Калотина, обзет от налудничавата мисъл, че и пеша да тръгне до София пак ще стигне преди влака.

Накрая Александров триумфално ми нанася и последия удар: "Граничните проверки при напускане и влизане на влаковете в страната също се извършват по време на движение на влака." Това като журналист и често пътуващ уеб сърфист със сигурност трябваше да го знам. Да живей Европейска България и държавната й железница! Значи всичко е перфектно, остава неевропейска Сърбия да си ремонтира железния път. Тогава влаковете ще литнат - освен може би на изток от Калотина. Надеждата остава, че дотогава членката а ЕС България ще съумее да договори влаковете от София да не висят залудо по гарите на западната си съседка. Тогава току виж сме доживяли да пропътуваме 750те километра до Будапеща за една нощ, в тих, нов и комфортен спален вагон.

Снимка, благодарение на Фотоалбум на БДЖ.

Шофьор загаси цигарата: има надежда

2009-10-13T16:38:00.006+01:00

Случаят няма общо с околна среда или журналистика, но окуражава активното гражданско поведение. Пътувах с тролей номер 9 в София почти четвърт час и дори бях започнал да се унасям в дрямка на седалката, когато до носа ми стигна мирис на цигара. Бяхме спрели на бул. "Прага". Незабавно установих източника на дима - шофьорската кабина. С един скок се намерих до отворената врата на шофьора и му заявих твърдо:
- Знаете, че тютюнопушевето в градския транспорт е забранено - умишлено използвах по-официален език за да звучи авторитетно. Въз основа на дългогодишните ми наблюдения над шофьорското съсловие осъзнавах, че постъпката ми е обречена да предизвика многословно и вероятно нецензурно излеяние. Но вместо това съзрях гузна физиономия и видях шофьора да посяга да загаси недопушения фас. Промених тактиката в движение, свойски: - Има ли смисъл да си пускаме жалби?
Казах това с помирителен тон и с почуда видях, как незнайният шофьор примирено вдигна рамене и кимна едва доловимо към угасената цигара. Бях надделял. Завърших почти приятелски: - Нали сме европейци! - после се върнах на седалката си. Триумфирах. Малките победи са важни защото дават кураж и ищах за нови битки. А такива предстоят, като начало докато започнат да спират до тротоарите, а не в средата на улицата.

Екологично предаване - за и против

2009-10-04T22:36:00.004+01:00

Специализирано предаване за околна среда по телевизия или радио е споделена мечта за много активисти, в това число зелените. Тя мами с възможността за пряк достъп до познанията и съзнанието на зрители и читатели. Без да отричам ползата от подобен тип програмни продукти - все пак съм дългогодишен редактор на тематично списание за околна среда - позволявам си да споделя известен скептицизъм по отношение на ефекта от тях.
Смятам, че за ефективна комуникация по проблемите на околната среда е непродуктивно медийните начинания в тази насока да се концентрират под общ "зелен" етикет. Това създава у аудиторията погрешното впечатление, че тези проблеми стоят по някакав начин отделно от всичко останало, че за тях са нужни някакви отделни усилия, средства или действия. По този начин тематиката се маргинализира и често изчезва напълно от новинарския или публицистичен продукт.

Лично аз предпочитам и препоръчвам внедряване на зелената проблематика в различните съществуващи тематични направления, като равнопоставена на всички останали. Ако например избраната тема е "трафик", с намерение да се представят преимуществата на екологично съобразните решения за придвижване в градовете, бих събрал всички свързани с движението проблеми в един репортаж. Сред тях: задръствания, шум, загуба на време и пари, разходи за гориво, алтернативи - както транспортни, така и свързани с избягване на пътуването. Човешкото здраве би изпъкнало естествено като връзка между чистия въздух, липсата на шумово замърсяване и здравословния начин на живот, свързан с каране на велосипед или ходене пеша. Но този аспект е равнопоставен на икономическия: колко ще спестя, ако оставя колата у дома, например.

От самото начало бих фокусирал такъв репортаж или тематично предаване върху индивидуалния човешки интерес и практическото значение на темата в живота на отделния зрител. Ако информацията за глобалните екологични промени намери място, то ще е на по-късен етап, в никакъв случай не в началото, защото това би накарало 70% от хората да сменят канала или поне да загубят интерес към предаването. Синдромът "ох, аман от тия еколози" има доста сериозни обяснения, свързани освен друго и с повтарящите се негативни послания и налагащо се чувство на вина и безпомощност у обикновения човек. Той/тя естествено ще предпочете да гледа футбол, сериал, или поне политически новини, където спокойно може да наругае или похвали героите без да се чувства виновен и без да му се натяква, че решението на този или онзи проблем зависи от него. По същата причина не бих пакетирал подобен тип репортажи или предавания като "екологични", а бих работил с етикети като "полезно", "практично", "как да подобрим, спестим, спечелим".

Тези мисли споделих най-добронамерено и с авторите на един нов проект за подобно предаване в България. Желая им успех.

Витоша през зелен негатив

2009-07-29T00:21:00.003+01:00

В последните дни на юли „Витоша ски” излезе с голи гърди и открито писмо до медиите да брани главния архитект на София. Достойно, предвид обвинението, че въпросният господин Петър Диков дал рамо на амбициозните планове на фирмата, като включил ски зоната й „Алеко” в изменения общ устройствен план на столицата още преди общественото му обсъждане – тоест в нарушение на закона. Заради което Зелените му поискали главата.

Достойно също защото „Витоша ски” по рицарски декларира веруюто си още в самото начало на писмото, а именно, че „тиражираната лъжа постепенно започва да се превръща в истина в съзнанието на хората”. После започва една турбо-фоклклорна сага, мътна и кървава, с вкус на рекет и бомби, явно добре познат на неназовалите се автори.

В нея безименните управители на „Витоша ски” си викат знатен юнак генерал Бойко. Бойко да си ги отърве от „никому неизвестни защитници на природата” израстнали в „строен съюз от рекетьорски екологични организации”, който сваля по девет кожи от гърба на бедните трудови инвеститори. Бойко да ги разследва „псевдо-еколозите”, да им разреши „генералния проблем”, плачат и молят ски-тружениците, очевидно на добре познат им жаргон. Във всеки случай по-пролетарски от банскалийското „Еколозите ли, месечинка ке ги изпие”, с което навремето отбраняваха предишния си мега-проект в Пирин по трудовите медийни страници

От последващата кратка, но вълнуваща сводка, става ясна българската Камора. Не ми били нито мутри, нито каратисти, нито борци с организираната престъпност. Най ми били „Зелени Балкани” и техните сателити – „свързани юридически лица с нестопанска цел, с неясен произход на средствата и форми на финансиране”. С това обвинение офшорните ски-строители бият еколозите с техните камъни по тяхната глава. Но удрят здраво на камък, тъй като всички финансови отчети на организации регистрирани в обществена полза се намират в Сметната палата, при донорите им, които обикновено са правителства от страни-членки на ЕС или самата Европейска Комисия, както и в интернет.

Капо-ди-тути-капи, „идеолог, скрит собственик и лидер” на еко-октопода бил Симеон Марин, който със сигурност няма да може да докаже в съда че тази формулировка го злепоставя. В устата на авторите си тя звучи по-скоро като комплимент, израз на уважение и страхопочитание към коварен но могъщ враг и неговите главни съратници, изброени поименно. В този случай обидени могат да се чувстват по-скоро хилядите, чийто имена подписани собственоръчно в петициите за опазване на българската природа очевидно отсъстват от списъка на „Витоша ски”.

Нататък в писмото от фирмата следва своеобразна извадка от критичен доклад на ЕС за България: „семеен бизнес”, усвояване на „бюджетни средства и грантове от европейски програми и директиви”, връзки с „хора от изпълнителната и законодателната власт”, „недосегаеми за българските органи на правораздаване”. Говори се компетентно за “конфликт на интереси”. Европа със сигурност ще плесне с ръце и ще прегърне авторите щом изпълнят лютата си закана да информират „българската прокуратура, Европейската служба за борба с измамите ОЛАФ и Европейската комисия за започване на разследване”.

Но дали ще го сторят? Току виж от мътилката изплували Българската федерация по ски и нейния председател Цеко Минев, „Витоша ски”, Първа Инвестиционна Банка, неколцина български правителства, правораздаватели, и кохортата чиновници, направили възможни строителната вакханлия в Банско и изваждането на Пирин от световното природно наследство. Не тях цели ски-писмото. На мушката му е коалицията „За да остане природа в България” – шепата луди, в дядо Вазовия смисъл, осмелили се да протестират на глас срещу пладнешкото разграбване на общото ни зелено богатство.

За кого се сещате когато става дума за „всички необходими агенти и подставени лица” за упражняване на „неявно и нерегламентирано” партньорство в политиката, и във властта? Соколи, Р.Овч-овци, Сиви Кардинали? Студено. Тук се говори за Зелените – мини-партията събрала всичките си средства от частни дарители, публикувала ги в интернет, и дарила ги на държавата по силата на законите, писани от мега-партиите на гореспоменатите несменяеми парламентаристи.

Като цяло, откритото писмо на „Витоша ски” притежава изключителна фотографска стойност. С вещината на истински ценители, авторите му са насочили обектива си към най уродливите явления свързани с опазването на българската природа и държавност. Назовали са ги с имената им и са ги описали надлежно. А след това са ги извадили на показ в перфектен негатив където всичко черно изглежда зелено, и обратното.

В този кривоогледален свят на „Витоша ски” безобразните бетонови уродливости, пръкнали се по всички красиви кътчета на страната се оказват „частни и държавни високоотговорни и високотехнологични инвестиционни проекти”. Съответно природозащитниците, които им се противопоставят, са всъщност виновни за негативните практики с инвестициите в туризъм, инфраструктура, производство, та дори и за неразрешения с десетилетия проблем за боклука на София. Служителят, позволил си да си върши работата се нарича вредител, а прилагането на законите на държавата, която го е назначила – закононарушение и злоупотреба.

Веднъж хваната, зелено-негативната логика на писмото поставя всичко на мястото си: „Витоша ски” е изрядно българско дружество, прозрачно като ледена висулка, без капка политически връзки. Тези, които притежават собствени медийни групировки, возят министри и депутати на Поршетата, яхтите и летящите си чинии, и пият с топ-ченгетата в дните на национален траур са всичко друго, но не олигарси. Защото дори олигарсите, дето държат хляба и ножа, в този негативен образ са зелени.

Спортна злоба в Sport1.bg

2009-07-13T13:37:00.006+01:00

В "За да останат хора в България" (13.07.2009. Sport1.bg) безспорният публицистичен талант остава необяснимо прикрит зад почти анонимния подпис "Кольо". Всъщност същинските автори са се подписали още в заглавието на ювелирния текст. "Природата за хората" е лозунг на противниците на засилващия се граждански отпор срещу хищническото разграбване и съсипване на българската природа. Лозунгът ясно и кратко обобщава намерението на крепителите си - да се употреби природата за целите на някакви "хора". Но кои са те?

Стилът, похватите и деянията на тези хора са известни на българите - те могат да се познаят по сечите и ерозията в Пирин, зазиданите черноморски плажове и скали, обменените на тъмно лесове, превърнати набързо в голф игрища и строителни площадки. И мръсотия, неразбория, Цената, в смисъл на обществения достъп до естетична и здравословна природа, е без значение за тях. Те така или иначе нямат навика да плащат, а да присвояват. Навик, който са си създали в безстопанствената корупционна среда на България през последните две три десетилетия. Периода на систематичното унищожаване на законността, държавността, почтеността, обществените ценности - все името на техните печалби.

Журналистическата етика и опазването на околната среда бяха сред първите им жертви. Затова стилът, езикът и прйиомите им са ни така болезнено познати. Преди няма и десет години те громяха еколозите от страниците на трудовата преса, наричаха ги родоотстъпници и шпиони на западни курорти, заплашваха че "месечинка ке ги изпие" ако дръзнат да припарят в набелязаните за строителство Банско и Национален парк Пирин. Имената на авторите бяха все различни, мъжки или женски, но рядко действителни. И ето го днес, "Кольо", отново громи "зеленикавите" с патос.

Но времената са други. Банско зее като разкопана ерозирала язва. Юнеско потвърждава, че Пирин е под заплаха. Европейският съюз затяга хватката около държавната администрация и съда, които удобно осигуряваха злоупотребите с Пирин, Рила, Родопите, и всичко останало, което има някаква стойност в България. Твърде парадоксално, въпреки метаните и скърцането със зъби от страна на държавните покровители на далаверите, Брюксел се довери на гражданските организации и тарамбуките, и стартира наказателни процедури. В европейската законова и инвестиционна среда медиите също не се водят по чужда свирка така лесно. А на последните избори българите категорично гласуваха за функционална държавност, край на корупцията и хранилките за нашите "хора".

Ето от това се боят сега виртуозните ски-строители. Опоскали каквото могли от "вонящия труп" на досегашното управление, те се зъбят на новото за късове от националното и световно природно наследство. Само че софиянци не сме банскалии. Ние караме ски, обичаме Витоша, и ни е омръзнало да плащаме сметката на онези хора дето секат и грабят. Днес не е 1996 нито 2001 година. Бойко Борисов е избран да управлява държава с все по-засилващо се гражданско общество, да отстоява интересите на гражданите и да прилага европейските норми и ценности. Той го знае. И, което е по-страшно, изглежда сякаш има здрава десница, готова да се справи с полу-феодалните паразитиращи бизнес структури засмукали държавния организъм, от Банско до Варна, и от Дупница до Пампорово. Затова съскат Кольовци, Цековци, Галевци, Беевци, Тимевци и тям подобните, и пускат отровата си където все още могат.

Неда и ние

2009-06-23T22:46:00.013+01:00

Смърт на екрана. Не изиграна от актьори. Без червена боя и специални ефекти. Наистина. В събота животът угасна в очите на едно младо момиче. Пред камерата. И от там - в мрежата. Почти на живо - колкото и нелепо да звучи. Стотици хиляди, милиони гледаха. Интернет позволява това. А ние?

Аз не можах. Линкът се зъбеше пред очите ми от всички прозорци. Туитър. Ю-тюб. Фейсбук. После по форумите във "Дневник", "Медиапул"... Едно момиче умира пред очите на баща си. Неда. Дори само името ме накара да настръхна. Да прегърна дъщеря си. Да си представя. Да бликне омразата ми към всички диктатори, насилници, убийци на деца.

Но да натисна бутона, така и не успях. Инстинкт за самосъхранение, може би. Да видиш смърт е страшно - умираш и ти, и ставаш убиец. Много възпитателно - това са знаели още древните римляни, които водели децата си да гледат екзекуции през уикенда. И много възбуждащо за тълпите, които ревяли в транс от трибуните.

И Неда я убиха през уикенда. Почти едновременно с шока от гледката, по форумите потече роптаене: защо старите медии не показаха нищо? Защо мълчат и разтягат лукуми? СиЕнЕн не се сдържали, пуснали кадрите много по-късно, с надпис, че не са проверени. А ревовете продължават. Едните: как Западът търсел петрола, а Щатите търсели плячка. Другите: как ислямът убивал, даже собствените си деца, както всички видяха.

Тук Неда изчезна. Забравиха я щом заситиха ненаситните си инстинкти с кадрите от нейната гибел. Наместо отказаното от аятолаха ислямско погребение, прибраха тялото й в старите си прашасали кутии от догми, идеологии и религии, и всичко си остана на мястото. До следващия път.

Ние, кръглите

2009-05-30T01:23:00.004+01:00

Аз и моите приятели сме кръгли. Заоблени, с други думи. Като балони. Търкаляме се на свобода, където ни видят очите.

Да си кръгъл е голяма рядкост на този свят, където почти всичко е квадратно. И голяма радост. Можеш да се търкаляш на където поискаш, да се въртиш нагоре надолу.

Квадратите са различни от нас. Скучни. Имат само четири страни и четири ъгъла. И трудно се променят. Правят, струват, все застават на една от тях. Има квадрати, които цял живот не мърдат от едната си страна.

Квадратите, обаче са силни заедно. Те се облягат един на друг и строят стени. Строят структури. Блокове. Квадранти.

Ние, кръглите не обичаме квадратите. До преди време ни оставяха на мира, но напоследък блоковото им строителство мина всякакви граници. Не остана място ненаквадратено. Тогава някои от нас решиха да съборят квадратите. Да им сменят правоъгълната система с наша, свободна, кръгла система. Започнаха да мъдруват как да ги притиснат. И решиха да сформират кръгъл отряд за борба с квадратността.

"Това е единственият начин да победим квадратите и да съборим стената", казваха кръглите от отряда, и притискаха страните на старите квадрати. "С техните тухли по техните квадратни глави", казваха те.

Подкрепяхме ги, с каквото можем, за да могат да сринат квадратната структура. От многото натискане, обаче, те започнаха да се променят с времето. Някои по-бързо, други по-бавно, започнаха да стават все по квадратни.

Докато един ден ги погледнахме и видяхме, ужас, че са станали напълно квадратни. И вместо да срутят стената, са станали част от нея. От тогава ние, останалите кръгли, решихме да не се натискаме много много на квадратите. Вместо това, ще ги обкръжим. Ще ги завъртим. Ще ги допираме в различни точки, докато свят им се завие и не се затъркалят надолу. Така, току виж, им се позаоблили ъглите. Може даже да им хареса да са в движение.

Планът е добър. Квадратите така или иначе няма какво друго да направят - освен евентуално кръгова отбрана :)

"България" в употреба

2009-05-29T01:35:00.005+01:00

Отдавна съм забелязал, че в медиите името "България" има едно популярно значение, което не се среща в нито един речник или енциклопедия: на нещо или някой, който ще понесе загуби, ако определени бизнес интереси пострадат. Най-пресният пример е от днешния "Дневник": "България ще загуби над 1 млрд. евро от забавянето на строителството на АЕЦ "Белене" с година-две". Новината е поднесена на някакъв Атомен Енергиен Форум, от човек, на име Иван Атанасов, ръководител на някакво звено на управление на някакъв проект в "Български енергиен холдинг" (БЕХ) и член на съвета на директорите на Националната електрическа компания (НЕК)."

Въпросният господин не си е направил труда да обясни кой или какво е "България" в този смисъл. По всичко личи, че голямата част от изчислените от него "загуби" ще са от печалби, които инак биха се влели в джобовете на различни организации и фирми, повечето от които частни и далеч не напълно български. Изглежда в този случай те, заедно с въпросния господин и неговите бизнес колеги, се разбират под понятието "България".

Любопитно, тази употреба на "България" сякаш най-често е свързана с ядрената енергетика. За пръв път я чух в подобен контекст преди три години от устата на отколешния ми крайморски приятел Миро Боршош , тогава издател на "Новинар", и полюбопитствах "Кой е България?" Като човек на ти със семантиката, Миро оцени въпроса по достойнство, но също не отговори.

Журналистът на "Дневник" днес не е намерил за необходимо да разясни що е то "България" и се е задоволил просто да предаде в пълност и без всякакви обяснения думите на господин Атанасов. Едно вероятно обяснение за подобна липса е фактът, че журналист всъщност няма - материалът е подписан от редакцията. Това вероятно означава, че редакцията намира думите на господин Атанасов достатъчно важни за читателите, но не достатътчно важни за да бъдат проверени достоверността или смисъла им.

Аз, на свой ред, ставам все по любопитен към тази особена "България". Щом чуя отнякъде как ще спечели това, ще загуби онова, бива злепоставена, оклеветена, ощетена, се опитвам да разшифровам понятието. То очевидно не включва обикновените български граждани, които чрез данъците си ще осигурят въпросната печалба. Те не са част от тази "България". Те живеят в някаква друга, където печалби за тях няма. Където улиците са изровено мръсно немаркирано бойно поле, лекарите и учителите - озверели просяци, полицията и правосъдието пазят бандитите, болниците са коптори, училищата - нарко-продавници, а единственото универсално признато човешко право е тютюнопушенето навсякъде и по всяко време.

Климат, наука и морал

2009-05-26T12:05:00.006+01:00

Сто процентов научен консенсус не може да има, особено докато корпорациите наливат средства в изследвания с предизвестен изход, които да подкопаят наложеното сред независимата наука съгласие за антропогенната природа на промените в климата. Това е отговорът ми на един коментар, поместен в блога на Центъра за Либерални Стратегии, и някой от съпътстващите го мнения.
Ломборг и подобните нему учени-скептици ще продължат да сеят съмнение, докато има кой да им плаща. Това в известен смисъл е положително, защото мобилизира науката за климата да бъде още по прецизна. Но техните изолирани гласове звучат все по-слабо и неубедително, извън научния консенсус, представен от Междуправителствения панел за промяната в климата. Да не забравяме, все пак, че сто процентов консенус няма почти по никой въпрос, освен че земята е кръгла може би Все още могат да се намерят учени, които отричат престъпленията на нацизма, например, но никой не им обръща сериозно внимание освен правораздаването в някои страни, където отричането на холокоста е криминализирано. По същия начин, приемането на отговорността за пораженията, нанесени от корпоративния капитализъм върху природата, живота и здравето на хората - днес и за в бъдеще - е въпрос на етика и морал, а не на фундаментализъм.

Свободата да не пушиш

2009-05-24T02:33:00.005+01:00

Забраната за пушене на обществени места от 1 юни 2010 г., приета на второ четене от Народното събрание, провокира дебат около темата за личната свобода. Аргументът за нарушеното право на избор на пушачите, който доминира в коментарите от противници на забраната под статията в "Капитал" по темата, провокира следния отговор.
Уродливо общество е това, в което се нарушават правата на всеки, подчертавам, всеки човек, който:
- е родител, пожелал да седне с децата си в ресторат,
- е бременна жена или кърмеща майка, и иска поне един път да не готви в къщи,
- заплаща чинно всички цени в музикален клуб, бар, или кръчма, но не желае да рискува здравето си,
- обича да танцува, но не и да бъде тровен.
Само да припомня, че в България има действащ закон, по силата на който всяко заведение е длъжно да осигури отделно помещение за пушачите. Ако някой знае заведение, в което този закон да се спазва, моля да го напише: започваме червена книга на спазващите законите в България.
Аргументът, че забраната на тютюнопушенето е посегателство над някаква лична свобода е отдавна диагностицирано извращение на истината - четете Thank You for Smoking. А истината, невмирисана на тютюн, подкупи и популизъм, е че забраната на тютюнопушенето е едно закъсняло освобождение за хората, които са избрали да бъдат свободни от един убийствен пристрастяващ порок. Освобождение от гнета на пушачите, беззаконието, вулгарния цинизъм и корупцията, просмукали държавата от глава до пети. Ако този закон влезе в сила без вратички за заобикаляне, като умишлено добавената в последния момент "адекватна вентилация" която провали предишния, България ще бъде една идея по-добро място за живеене.